Георги Гривнев

Хубавото на Костадин Иванов Радков идеше от това, че беше много работлив. Той така и не разбра кога свърши юношеството и кога тръгна с горнодерекьовци /момчиловци/ на гурбет.

По Момчилградско градеше къщи, по Одрин и Цариград - конаци. Инструментите в дюлгерската торба не тежаха в ръцете му, защото, макар и далеч, го очакваше Злата.

Галницата заслужаваше името си. Златни уста имаше - всекиму ще каже добра дума, лошата ще преглътне, въпреки че понякога езикът я сърбеше и не мируваше. Пък беше и хубава - като разсъмване, което всеки очаква.

Един ден Костадин й сложи годежен пръстен и предложи да се оженят. Отсякоха и сватбата - след Димитровден.

Родопчанинът отново замина на гурбет, за да изкара още пари - по сватбата има харчилък, повече от предвиденото.

А Злата в село довършваше чеиза си. Мома без чеиз - момък без занаят. Веднъж Злата отиде у комшийката - нейна възраст, да поплетат и похортуват за моминство и галило, за гиздило и сетнини, за рубата, която трябва да е каматна - да радва не само очите, но и сърцето, в което има място за много обич и за малко тъга.

Стари хора разказваха, че в Горно Дерекьой турчин не е пренощувал, а е яздил кон, без да спира, по светло. И тъкмо да отвори пътната врата, когато се прибираше, две заптиета пришпориха конете си, единият грабна момичето и отпрашиха, без никой да ги зърне.

Злата се съпротивляваше, но колко е девичата сила срещу империя, която се крепи на ятаган? В крайселската ливада остана неголям кръг с полегнала трева, където се разигра драмата с трагична развръзка.

Злата се довлече немощна вкъщи. Отиде направо в плевнята, откъдето свали навито въже, и погледна нагоре - дали не молеше Господ за опрощение, преди да е направила грях?

Родителите едва не обезумяха. Вместо за сватба, трябваше да я подготвят за погребение. Погребаха я в бяла рокля. Вместо сама да си я облече, най-близките я облякоха. Когато Костадин се прибра по Димитровден и му разказаха какво се е случило, той закри лицето си и заплака. Отиде на гробището и през дълбоката му мъка зрееше закана за мъст. И мъстта е сляпа, както и любовта.

Няма да върне Злата, но защо като няма ненаказано добро, да има ненаказано зло? И се закле пред малката могила - да ги намери и убие. И запаса пищов и нож в силяхлъка си. Силно удари с длан по чирена на ножа - ако пищовът откаже, острието е сигурно!

Костадин се метна на коня и опъна юздата му към Каршилъ /Виево/. Преди първите къщи завърза животинчето за дърво, а той се отправи към местното кафене. Не познаваше заптиетата и затова, преди да влезе, попита един старец, който седеше отвън, дали са тука Ахмед и Емин ага.

Старецът надзърна през прозореца.

- Тоя отляво е Ахмед ага, а отдясно Емин ага.

Турците отпиваха кафе и опъваха от наргилетата си. Угаждаха на кефа си - удоволствието от сърбането вървеше с аромата на тютюна. Костадин беше с ямурлук и гугла. Според господарските разпоредби, влезе ли българин, гяур де, в кафене, трябва да свали шапка и да се поклони на “правоверните”.

Горнодерекьовецът бавно и спокойно затвори вратата зад себе си и спираше поглед почти на всеки.

- Гяур, шапката! Шапката, рекох… - обади се Ахмед ага дрезгаво, но заповедно.

Костадин Радков вдигна лявата си ръка към гуглата, а с дясната, която бе по-бърза, извади пищова и застреля агата, от чиято глава брукна кръв и се смеси с неизпитото кафе на масата. След това хвърли пищова на пода, защото нямаше време да го зарежда, измъкна ножа и свирепо отряза главата на Емин ага, която се удари в стената и я оплиска в червено.

Във вцепенението си хората останаха неподвижни и объркани. А Костадин се втурна към коня и полетя към Горно Дерекьой. Там още от вратата извика на майка си да му събере дрехи и храна.

- Накъде, син? - попита тя, без да изчака отговор, и се засуети какво да тури в торбата.

Костадин пое в северна посока, през Моминския балкан. И от било на било се оказа на Пашалийца. Слезе в Павелско и преспа една нощ. И за да загуби следите си, продължи за Хвойна, където се засели постоянно. И още не умил лице в Чая, си даде дума да изгради параклис.

„В моето село аязмото се почита като майка и баща. Ако е параклис, да е с аязмо.” Обиколи той Хвойна, намери огледно място, където извира вода, и рече: „Тука ще е параклисът и ще се казва „Свети Дух”. Близо е до църквата и който отвори очи към храма на православните, в тях ще се отразява и малкият кръст на белия параклис!”

Болката по загубата на годеницата Злата не затихваше.

„Сгодихме се, но не се оженихме. Отсякохме сватбата, но не я вдигнахме. Коя девойка не иска да види себе си невяста, кой младеж не си се представя като жених?”

Костадин изпитваше вина за всичко, което се случи подире му. Дали ако не беше отишъл на гурбет, нямаше да отвлекат Злата? Ако всичко вървеше по реда си, нямаше да остави майка си.

Убих двама души - по принуда и жестоко. Любовта ми бе поругана и разрушена, но в новия параклис ще се моля за прошка.”

Сам заизгражда параклиса - така хаирът му щеше да е цял. Изкопа темелите, но нали беше новоселец, нямаше добитък, с който да докара материали.

След Димитровден стопаните пускат животните свободно да пасат из къра, тъй като реколтата е прибрана. Купи въжета и една нощ хвана мулета и магарета и ги натовари - без самари, на голо. Като кираджия прекара плочи от Бяла черква и камъни от Енюва черква.

Строеше през деня, а по мрак мохамеданите събаряха дувара. Сам си бъркаше калта и уйдисваше кушаци, очукваше камъка така, че да не се клати и залита. А кьошелията го въртеше и наместваше, гледаше му дамара, едва ли не му баеше, за да го искат и от двете страни.

Шестдесетсантиметров дувар - това бе мярката за здравина. Осем пъти градеше дувара по светло - осем пъти сутринта го намираше срутен.

Мухтаринът бе главатар на мохамеданите, които в късни доби идваха и бутаха дебелата стена на Костадин. Една заран мухтаринът се скри зад храст и понечи да зърне какво прави християнинът, преди да захване работа.

Костадин Радков запали свещ и се прекръсти. „Прости ми, боже! Прости и на тях - те не знаят какво правят! Прости ми, боже, ще ме вкарат в грях, а съм се зарекъл да завърша това дело!”

Връщайки се, мухтаринът събра мюсюлманите, с които заедно събаряха дувара на Костадин рече: „Вижте, дайте да оставим тоя хаирсъзин, с него наглава се не излиза. Моли се Всевишният да ни накаже, задето… Рано-рано бях там и той повтаряше: „Прости, прости!…”

Дали хвойненският мухтарин не стана кръстник на Костадин Радков, когото по-нататък щяха да пишат Простов? Задоми се той - взе си добра жена и след време от лявата им страна се наредиха синовете Илия, Петър и Димитър, а от дясната - дъщерите Стояна, Евдокия и Димитрия.

Предполага се, че Костадин е построил параклиса „Свети Дух” между 1850 и 1860 година. И сега всяка година неговият праправнук Никола дава курбан - мъртвите да имат покой, живите - живот и здраве.

Коренът не може да се изправи - затова върхарът се снишава…