Георги Гривнев

Каматен момък бе Пею Георгиев Пеев от Чокманово - на хубавия момък се падна и лична мома - Мария. Още млад, Пею изпи горчивата чаша на гурбета, че и утайката от дъното на стъклото.

Загалиха се те, задомиха се, ала и трябваше да се разделят. В Пашмакли (Смолян) нямаше работа - имаше тютюнев склад, но кой по-напред да се вреди там? С Благой Пеев запрашиха за Джебел и какво, какво - отвориха кръчма.

Никога не беше и помислял, че ще се занимава с търговия. Кръчмар гладен не остава, защото си знае сметката. Пък и сметката кръчмаря си търси.

Една вечер в кръчмата влезе дядо Гию, той беше редовен посетител, имаше си маса и никой не сядаше на неговото място. Събираха се с акрани от махалата, мухабетоваха си, тъй че сладката ракия притикаха със сладка приказка.

- Една ракия, една жена и много приятели! - казваше мъдро дядо Гию и отпиваше по малко. - Не е важно кога ще започнеш да пиеш, а да знаеш кога да спреш. Защото резилът е на вратата - опреш ли се на нея, няма къде да се запреш.

- Всеки си има мярка, дядо Гию!

- Всеки си има башка мярка. За един мярката е юзче, за друг - две. А има и такива, дето изпускат юздата и конят ги мята в реката.

- Така е, но мъж, който не влиза в кръчма, не е мъж - додаде някой.

- И жена, която не влиза в кухня, не е жена.

Дядо Гию имаше вътрешно зрение - гледаше на ръка, като усещаше човека до себе си. Виждаше ли доброто, казваше го направо, без заобикалки. Виждаше ли лошото, не го скриваше, ала тъй, че да не стресне, да не уплаши съселянина си.

Познаваше - хората затова му вярваха. Почерпваха го - кой с ракийка, кой с кафе, но той не за почерпката го сторваше.

- Дядо Гию, като свършиш при Османа, може ли и на мене да гледаш? - попита го Пею от съседната маса.

- Бива. Само да изчакаш малко.

След петнайсетина минути дядо Гию се премести при Пею. Размениха някоя приказка ей така, за начало. Като отвориш портата на къщата, не влизаш направо в стаята, а минаваш през потона.

- Дай си лявата ръка и обърни дланта нагоре.

- Защо на тази ръка?

- Познавач се не пита, ръжен се не рита.

Пею замълча сконфузно, а дядо Гию проследи линиите, някои от които се пресичаха, а други вървяха успоредно. Взираше се в тях, а те му говореха на свой език, който само той разбираше. Старецът разгадаваше разклоненията, пресичанията, пътеките ту се скъсяваха, ту се разширяваха, ту препускаха оттатък хълмята, ту се губеха сред високите треви на малките долини.

- Пею, явява ти се дълъг път. Трябва да вървиш в Райково!

Въглен падна в сърцето на планинеца. Без да се чуди и мае, Пею отиде направо при комшията си, който имаше здраво седемгодишно муле.

- Ето ти и ечемик! И да го жалиш - заръча му той.

Пею тръгна за Райково по видело. Какво ли не му минаваше през главата - дали майка му или баща му не бяха болни, остави бременна жена, дали не се е повредила или… Пусто да ти опустей и гурбетът - дава хляб, макар и горчив, но все пак хляб. И колкото е по-далечен гурбетчийският хляб, толкова е по-горчив.

Мулето изтрополи на устовската чаршия. Отби се Пею в кафенето, изсърба кафето си и попрепита съдържателя.

- Какво ново по нашия край?

- Новото е по големия свят. Ако ти кажа, че баирите са станали по-зелени, все едно да призная, че комшийката е по-хубава от вчера.

Пею не се спря в долнорайковското кафене. Мулето дърпаше повода, а ръцете на ездача се потяха и не можеха да задържат въжето. От стотина метра Пею забеляза, че хора влизаха и излизаха от къщата. Там, където се събират много люде, се събира или много драго, или много бално.

- Чакайте! - извика той още от двора, макар че бяха вдигнали вече ковчега да го изнасят навън.

Пею ридаеше, като ту изпадаше в мълчание, ту отново избухваше в мъка.

Задавяше се от плач - той изпращаше съпругата си, която не стана майка, мъртвото си, нероденото си дете, на което трябваше да е баща, но не беше писано.

Времето течеше като река, без да измива и лекува раните. На четиридесетия ден опяха и изравниха гроба. Отредиха покойницата по каноните на християнската религия. Лесно бе да се каже - животът продължава. Продължава, но дали утешава?

Един ден Пею се обърна към тъщата Дойке Василева:

- Бабо, всеки с мъката си - ти с майчината, аз - със съпружеската. За мене живот тука повече няма и трябва да се върна в Чокманово.

Наистина, Пею бе на привет. Ала тъщата го харесваше като зет, че и повече - разбираха се, без да си продумат. Порядъчен човек бе Пею - то и името му пееше, затова и сърцето му бе слънчево и драговито.

- Никъде няма да вървиш - рече му тя любезно, но твърдо. - Утре ще идем в общината и ще те осиновя!

Пею мълчеше и това бе знак за съгласие. Дали Дойке искаше да усеща жива дъщеря си чрез зет си, който много я обичаше - любовта пораждаше доверие у старата. Истинското не може да се подправи, а подправеното не е истинско.

Дойке и по-рано чувстваше Пею като свой син, но сега това стана и по документи. Приписа му и имоти на Пампорово. През тяхната земя минаваше турската граница до Балканската война и по-късно, когато част от планината се присъедини към Българско, още личаха грамадите камъни, които разделяха родната Родопа от родната България.

Пею Пеев имаше буйна коса, но и буйна кръв. Верността на приятелството с аратлиците скрепяваше не само с дума - вейне вятър и отнесе думата като плява. А и с кръв - резнат си малките пръсти и близват от кръвта на другия.

Езикът на кръвта е непознат, но е топъл като пламъка на огъня и светъл като горска утрин.

Пею Пеев знаеше откъде да започне всяка работа и как да я изкара на мейдан.

- Не я ли изкараш на мейдан, няма да вършееш на харман.

Събраха се веднъж чокманци - луди глави, и решиха как да отблъснат набезите на “правата вяра”, защото турците налитаха като глутница вълци. Организираха доброволчески отряд, който да затваря пътищата към селото.

Взеха им страха на турците - другото им оставиха. То и името Чокманово не е случайно - означава “твърда вяра”. И звучи почти като чакмак, без който няма огниво и огън. Затова и по-късно Митю Камбара бе поръчител на Пею, за да му отпуснат малка добавка към малката пенсия.

Пею работеше като дюлгерин, митничар и терзия. Но едва изтърпя терзийството - тая пишкалива работа не е за мене, признаваше си той. И кафеджийница държеше - събираше балканджиите около себе си, а те го търсеха за съвети и опит.

“На тоя чиляк не са му много годините, ала дава акъл повече отколкото, ако хортуваш с побелели старци.” Вслушваха се в това, което казваше - там, където се препънеш веднъж, втори път ще го заобикаляш; там, където ти върви, оттам ще минаваш; и ще се спитваш с други - по-добре да питаш, отколкото да патиш!

Веднъж майка му, вече Дойке, му рече:

- Сине Пею, бог да прости Мария, аз загубих дъщеря, ти - жена. Ала си още млад - трябва да се задомиш, не бива да се самотуваш. Празна къща - запали я, празна жена - не кори я!

- Така е, мамо!

- Виж, чедо. Бендисала съм една мома за снаха. Но моята дума е първа, твоята - последна. Чиляк се избира по сой, не по бой… Шина Ганзурова. Познавам рода им до трето коляно. Здрави люде се, работливи - на нивата осъмват, на ливадата - замръкват.

Дойке излезе от стаята. Пею се замисли, но нищо не каза. Но така се случи, че една привечер се връщаше от Чокманово, а на мегдана в Долно Райково се извиваше хоро.

Пею беше докаран - като за сватба. С елек и бяла риза, със сако и брич. И с високо чело - като Перелик. И както тежко яздеше коня, едва не се бухна с него на хорото.

Забеляза той Шина Ганзурова и се хвана до нея. Та, като се хванаха, не се пуснаха от дългото семейно хоро. За десетина години пет рожби си добиха и изкутиха. Най-голямата бе Веса, подир Мария три мъжки се заредиха - Васил и близнаците Георги и Костадин.

Пею и Шина държаха порасналите вече деца да са около тях, да са пред очите им, както се казва, да си спомагат, да са под една тикла и край една софра. И не само хлябът, а кръвта да ги събира, да чуват гласа й както чуват туптежа на сърцето си. Иначе защо са лежали в една и съща майчина утроба?

Остарял вече, Пею Георгиев Пеев заспиваше късно. Годините като снежни топки се търкаляха по нанадолнището. А той потъваше в размисли, които се въртяха като мулета на харман.

“Животът отначало ми се обърка, но после се подреди. Загубих първата си жена с неродено дете, а си намерих втора жена, която ми народи пет таман. Внуци - калабалък, не смогвам да ги свъртя и да им се нарадвам.

На деветдесет и кусур съм вече - господ ме забрави, ала аз го не забравям. Мога вече кротко - като облак, да си отида. Добро съм сторвал - добро съм срещал. И на моите деца постоянно съм вазил и още им вазя - правете хаир, да преваляте баир!”