Стефка Тотева

РЕКВИЕМ ЗА КЪЩА „ЛАМАРТИН”

(някога творческа база на писателите в Пловдив,
обявена на търг от властимащите през юли 2014 г.)

И тази къща си отива -
с история, с богатство, с минало,
с присъствието на поет-французин…
А дворчето е с рози и лозница
и пази стихове и капки вино,
разплискано от някой влюбен…
Надничат спомените от високото.
И тази къща си отива,
белязана с предателство на бедни духом,
съдбата й решиха днешните чиновници.
А защитаваха я до последно
моряците на този книжен кораб…
И виждам я как светва цялата,
прозорците й се разтварят,
и тя отплува надалече…
И само призраци на пишещи мечтатели
ще бродят в нея…

ПРИЗНАНИЕ

Не зная как да бъда светски равнодушна,
оръжията женски ми са чужди.
Не мога да воювам,
но мога да стоя на пост
да браня твоята усмивка.
Аз мога да направя всичко,
само да поискаш.
Докато отминаваш покрай мен,
аз няма да проклинам,
нито да се моля.
Аз зная истината за живота в клетка,
за птицата - единствено щастлива,
когато полети…

ПОМПЕЙ

Не, нищо няма да се случи.
И нищо повече не е било…
Затрупани са моите желания,
а ти умело криеш своите.
И обещавам да не чувствам любовта,
дори да може да се случи…
Взаимността е в руини,
затрупа ни вулканът Страх.
И само по стените
на къщи безвъзвратно срутени
във фреските старинни
се вижда как ти давам вино,
а ти ме пиеш с устни….

***
Затворена врата.
Мълчание - като стената бяла.
Това си ти.
А аз съм огън и навярно - бедствие,
не знам за теб какво съм…
Попитах в жаждата среднощна -
сродява ли тъгата?
Ти каза „да”,
но път към тебе няма.
Ти просто си затворена врата,
мълчание - като стената бяла.
И се разделям с тебе,
без дори да разбера
дали изобщо съм те срещнала…

***
Искам да държа лицето ти в ръце…
Да бъда най-великият лечител
и болката да спра…
Надвесен облакът е над дърво зелено…
Искам да държа лицето ти в ръце,
да кажа всичко,
което тялото не е успяло…
Теб искам, мое мрачно слънце,
никога над мене не изгряло….

***
Врабчето на прозореца съм аз,
ти сипваш шепичка трохи -
о, пиршество за пътника във времето.
Намерих те - в пресечката
преминах два-три века
и след завоя на годините
издигна се домът ти.
И аз съм на прозореца -
нахранена с трохи любов
и самота до края й.

ЧЕРВЕНА ЛУНА

Не ме допускай никога до себе си,
защото искам любовта да си отиде.
Единствено в раздялата са живи хората,
тъй както след смъртта на близък
той винаги е пред очите ти.
Не ме допускай никога до себе си,
ще бъдем заедно в тъга и болка,
и никога в любов.
Защото тя ще си отиде,
разполовена ябълка -
прегръдката ми неосъществена.

ПИСМО ДО ЩУРЕЦА

Къде си в студената зима,
къде си се скрил?
Имаш ли мъничка стая
в която нощем да спиш?
Имаш ли си приятели, имаш ли си любима?
Никой не иска да знае
как живее самотникът -
аз искам.
Къде си, щурецо, сега -
да преживеем студената зима
и дочакаме лятото,
да чуя песента ти отново,
а ти - моите стихове…

***
Тази улица е моя река -
с цветовете на дните ми.
Търкулната питка е детството,
от нея си чупя залъче -
да преживея до утре.
Тази улица е моя река,
по нея се смее баща ми,
детето ми идва към мен,
и всичките ми приятели…
Тази улица е моя река
по нея тръгва мъжът,
когото обичам.
И реката е станала златна.

***
Докато ти ме харесваш,
ще тръгне към мене птица,
защото сърцето ми е гнездото,
където тя ще пребъде.
Докато ти ме харесваш,
ще се препъне бедата
и няма да стигне до мене.
Ще се повдигам на пръсти
ще се въртят световете
и аз ще вървя към другия край на живота,
и нищо няма да свършва,
докато ти ме харесваш…

***
Ти отричаш красивите мигове,
ти не искаш да е добре,
казваш,
лесното било скучно,
трудното - виж това е
„къде-къде”…
Лесно ми е да те погаля
и не ми е скучно да бъда с теб.
Трудното - то защо ми е?
И без това си имам сърце.
То завързва скъсани струни
и преглъща мълком сълза.
Но ти отричаш красивите мигове
и огрубяваш умишлено нежността.
Затова ходим прегърбени,
и като деца - неродени
се изгубваме един в друг.