Недялко Месечков

легенда

Вятърът размаха крила над водната шир, обля малкото островче, провря се в камбанарията, залюля бронзовия език на камбаната и се впусна неудържимо към пожълтелите гори на Странджа.
Черно море гърчеше неспокойна снага. Бели вълни пенесто се разбиваха в скалистия бряг и се ронеха на малки капчици, които блестяха като бисерчета под лунните лъчи.
Малки перести облачета се разтапяха в синевата на небосклона.
Звездите и луната плакнеха погледи в сините бездни.

Манастирчето “Св. Анастасия” спокойно почиваше. Монах Василий, седнал върху прага на голямата одая, пушеше със стамбулското си цигаре и плъзгаше поглед по отсрещния бряг. Бургас беше легнал в мрак. Само двата фенера на кея светеха. Той пущаше сиви облачета дим от устата си. Мислеше. Сестриното му момиче, Калиопа, остана само, без майка и баща. Нямаше нийде никого и той я прибра при себе си, в манастира.
Години минаваха. Отрасна. Утре напълва четиринадесет. А грях е да живее жена между монаси. Младият послушник стана разсеян. Колчем тя минеше край него или му заговорваше, той навеждаше очи, пламваше. Ставаше нещо в душата му… А жената е грях, съблазън.
Монах Василий нямаше близки. Само една далечна сродница в Аполония (старото име на Созопол - бел. ред.). Утре ще дойдат лодки оттам и ще изпрати Калиопа на Кирилица с поръка…
Влезе в скелята.
Надникна в стаята на момичето. Блажена усмивка се разливаше по устните на Калиопа. Дълго я гледа, поклати глава и излезе.
Падна пред иконата. Замоли се.
Луната, усмихната, надникна през прозорчето и разпиля лъчи на оснежената му глава.

*
На хоризонта се зададе гемия. Платната й, като огромен гларус, я носеха към островчето.
- Селим - обърна се чаушът към най-младия - наближаваме, събуди другите!
Валящите се на пода на гемията заспали турци наскачаха. На пъстрите им пояси лъщяха ятагани и пищови.
- Чауш, да снемем ли платната?
Застанал на носа на гемията, той гледаше напред. Малкото островче растеше. Те летяха към него. Отсече:
- Снемайте ги и всички по местата си!… Нека Аллах ни закриля!… Колкото по-малко неверници, толкова повече радост за Аллаха! Смърт на гяурите!
- Смърт, чауш!
- Богата плячка ще си разделим, със злато е натъпкан манастирът! Много злато имат неверниците!
Гемията намаля ход. Спря. Стигнаха. Тихо слязоха в манастира. Старото пъстро куче излая. Хвърли се, разкъса шалварите на чауша.
- Убий го, Селим!
Изстрелът процепи тишината и заглъхна в песента на вълните.
Всички в манастирчето се събудиха уплашени. Нададоха глави през прозорчетата.
- Ха, ха, ха… - засмя се чаушът. - Неверниците затрепераха… Пазете се, момчета, не си поплюват гяурите, раса носят, а под тях пищови и джепане… Нека Аллах ни закриля!… Един е той и Мохамед е негов пророк! Хайде, момчета, намажете ножовете си с гяурска кръв.
Спуснаха се из скелите. Младият послушник дигна нож за защита. Смях се разля и главата му отскочи.
- Куче, на неверника смърт!
Пристъпиха към стареца.
- Чакайте - извика чаушът - той ще ни каже къде е скрито златото.
Зад монаха, уплашена, се криеше Калиопа.
- А-а… - спусна се към нея - Аллах ми дарява и гяурка… Ха, ха, ха… - прехапа устни - като ябълка!
Улови я за ръката и я дръпна към себе си…
Тя изписка.
- Дете е, ефенди, остави я, грехота!
- Дете!… Ха, ха… - раздра ризата й. - Виждаш ли?
Току-що набъбващата й гръд потръпваше от страх.
Кръв наля погледите на турците.
Чаушът ги изгледа, скри я зад себе си и им ревна:
- Моя е! Аллах ми я дари! Изпивам кръвта на този, който се допре до нея!
- Дете е, ефенди!
- Млък, старо куче - блъсна го по гърдите - казвай къде е златото!
- Няма нищо, беден е манастирът!
- Няма! - веждите му се сбраха, удари го по гърдите, изкряска: - Казвай!
Обърна се към другите:
- Изнасяйте всички златни и сребърни работи от черквата, а оставете това куче да ми каже къде е златото.
Събори го на земята. Натисна с коляно гръдта му, удари го с юмрук.
Калиопа пискаше.
- Ще ви кажа, само оставете детето!
- Казвай, казвай, сетне ще видим!
Старецът с трепереща ръка посочи:
- Зад кладенеца, ефенди.
Като звяр се впусна. Извика:
- Елате, копайте тук!
Разровиха.
Блеснаха жълтици.
Очите им пламнаха.
Чаушът промълви:
- Щедър е Аллах, даде ми злато и жена. Нека бъде прославено името му!…
- Остави детето, ефенди!
- Ха, ха, ха… тя ще бъде най-малката в харемлъка ми…
Притисна я към себе си.
- Злато и жена! Аллах, нека бъде благословено името ти!
- Ефенди, грехота е!…
- Млък, куче, онемей!
Замахна с ятагана, удари го в гърдите. Струя кръв бликна от устата му.
- Нека Господ ви накаже, гръм да се изсипе върху главите ви, да се вкамените!
Калиопа изписка, залюля се и се строполи на земята…
Чаушът я взе на ръце и я занесе в гемията. В плам изгоряха очите му.
И стана чудо…
Черни облаци израснаха на небето. Тълпяха се. Вятърът задуха силно. Чу се гръм… Синята снага на морето клокочеше. Буйни талази заливаха островчето. Далече се носеше екотът на бурята.
Сред гемията почиваше куп злато и сребро.
Разбойниците тръпнеха в страх. Паднаха на колене.
- Какво направихме, Аллах? Гяурска кръв проляхме… Каил ли не стана Аллах!?
Чаушът, забил чело на пода, нямаше сила да се моли.
До него лежеше мъртва Калиопа.
Бурята виеше. Огнени камшици разсичаха небето.
- Аллах, Аллах!…
Светкавици се изсипваха. Огнена ръка разсичаше черната снага на облаците, стремглаво се спущаше над гемията и… я вкамени…

*
Морето утихна, облаците се разнесоха, луната отново се показа весела и засмяна… А игривите вълни от север миеха вкаменената гемия.

сп. „Нива”, г. 3, бр. 51, 16.10.1931 г.