Пламен Панчев

поема

Писеца вземам, трябва да е остър,
резец изкусен нужен на резбаря.
За тебе, роден край, от думи прости
аз мислех своя песен да извая.
Красив си, знам, но във юзда не можем
да впримчваме насила красотата,
създадена е тя да ни тревожи
и да ни кара нощем да се мятаме,
и да ни дава храбростта да грабнем
и да издигнем твойте хоризонти
високо до челото на Балкана,
за да не може друг да ги изрони.

Навеждам се към злачния ти корен
и чувам соковете на живота
как тръгват от дълбокото нагоре,
за да се влеят в жилите на хората.

И виждам как един табун от изток,
разцепил знаме върху конска грива,
дълбае своя белег от копито
върху пръстта и със пръстта се слива.
Върху пръстта - изконна като майка,
върху пръстта - добра като утроба.
Земя, която кърми с топло мляко.
Земя от люлка и земя до гроба.

Но днес не мога да напиша ода,
гнетят ме неспокойните ми мисли.
Прости и прекръсти ме, люлко родна,
с човешкото си право съм да искам
да има мир за твоята пшеница,
нали мирът е цялото начало.
Въртят се под небето бели птици,
а дебне острието на кинжала.

И дъщеря ми е тъй крехко цвете
едва-едва достигнало перваза.
Косата точи слънцето и светва,
за да пререже нечия омраза.

Къртиците гребат надолу силно.
Най-страшен е часът на слепотата,
дошла е умъдрялата наивност,
която още броди по Земята.
И тя нахално мозъка ми буди,
и всяка клетка почва да се мята,
както до лампа пърха пеперуда
и овъглява в пръстена й златен.

Увисва мисълта ми като паяк,
обесен за тавана инстинктивно.
Вретеното на времето безкрайно
бръмчи и монотонно, и фригидно.

Ще легне ли бетона във кофража,
насипан от напуканите длани?
Жената ще препъва ли мъжа си
със своите банални мелодрами?
Дали тревата ще расте нагоре
с присъщата зелена упоритост?
Разцепва се главата ми от спорове,
ала остава нещо неоткрито.

И аз се питам кой е този умен,
представящ си света за ферма лична.
Земя и мир - какви прекрасни думи,
превърнати от някого във дивеч!
Каква фриволност на аборигена,
размахал бумеранга на дивака.
Човечеството помни много гении,
които е запратило във мрака.
Или по-просто - който е подпалил
на ближния си чергата - изгаря.

Съмнения на трескавия разум?!
Защо сега щастлив да не извикам,
че всичките заплахи са напразни
и че светът е светнал от усмивки.
Че никой не издига нови клади,
душите черни ризи не нахлузват…

Но мъртвите се вдигат в кавалкади
и разпиляват горните илюзии.

Страхувам се, човеко, но не крия
страха си във черупката на охлюв,
защото там страхът ще е в кутия,
заключила лекарството за болния!
А точно този страх е съпротива.
Страхът на милиардите е щит
и всеки, който дръзне да убива,
ще носи риска сам да е убит.

И пак назад към тебе се завръщам,
рождена пръст, небе, все още синьо.
И като кълн нагоре се обръщам,
опиянен от слънчевото вино.
Защото в теб, частицо от Земята,
завързана е пъпната ми връв.

За теб, Живот, за цялата ти святост
подписвам се със собствената кръв.