Мина Карагьозова

„Не можеш да се спасиш като избягаш
от самотата, от тъгата, от живота..
Животът иска да те види в себе си.
Хайде, приближи се!..”
Руми, „Не тъжи”

Малкият човек чакаше баща си. Не беше го виждал много отдавна. Радваше се, че е измислил начин да направи така, че на баща му да не му е скучно. „Защото - мислеше си той - на татко сигурно му е скучно с мен и затова не идва.” Видеомагнитофоните бяха много скъпи. Видеомагнитофон, който да запише всеки филм или концерт, имаше дядо му. И той с постоянно мрънкане принуди майка си да отидат за почивните дни в апартамента дядо му, който беше на село. Настани се в празния апартамент и пусна телевизора. По програма там трябваше да върви филмът „Бягащият човек”. И вървеше. Малкият човек включи видеомагнитофона. Червената лампичка, която сигнализираше, че там върви запис, светна. Радост заля цялото същество на малкия човек. Беше петък вечер. Баща му беше обещал да дойде през уикенда. Щеше да го чака приятна изненада. Щяха да гледат заедно нашумелия филм…
Настъпи съботното утро. Другите деца играеха навън. Малкият човек чакаше… Погледът му беше прикован в телефона. Тогава имаше само домашни телефони. Ослушваше се за звънеца. Не смееше да излезе навън, за да не се размине с баща си…
Дойде обяд. Малкият човек обикновено имаше апетит. Но този път всичко му присядаше. Мислеше си, колко хубаво би било, ако баща му обядваше с тях.
Следобедните сенки се удължиха, слънцето тръгна към залез. Малкият човек седеше на дивана и чакаше. Навън се чуваха удари на топка и писъци на деца. В апартамента беше тихо. Майка му предложи да излезе да поиграе навън. Тя щеше да го повика, ако дойдеше баща му. Той отказа…
Накрая заспа на дивана и майка му просто го зави и угаси лампата.
Дойде неделното утро. Денят влезе в своите права, миене на зъби, закуска. Ослушване към телефона и звънеца на вратата. Тишина. Никой не идваше. Приятелите на малкия човек не знаеха, че той е у дядо си и не го търсеха. Накрая след обяда майка му не издържа и позвъни на баща му. Някой вдигна телефона и замълча. После явно остави слушалката отворена. Чуваше се футболен мач и мъжки подпийнали гласове. Майката затвори… И заплака.
Неделният ден беше към края си. Притъмняваше. Майката влезе в хола и погледна сина си. Той беше пуснал записа на филма „Бягащият човек”.Тихо, без звук. Плачеше също така тихо, без звук. Майка му го прегърна. Заплакаха двамата….

Епилог

Минаха 22 години. Малкият човек стана мъж. Един ден на вратата все пак се позвъни. След двадесет и две години той не чакаше никого. Кой ли беше? Беше полицай. Попита го за името му. Каза, че баща му е паднал мъртъв на съседната улица.
Мъжът гледаше трупа на баща си, легнал в неестествена поза, покрит като боклук с някакъв стар чувал… И си мислеше с думите на Руми, че не можеш да се спасиш като избягаш от болката, самотата и живота. Че не можеш да избягаш от нищо. Дори и от смъртта. Така завърши за него сагата за бягащия човек.
И започна животът.