Станко Михайлов

С поета Христо Банковски се запознахме във в. “Народна младеж”, когато през годините на младостта (1962-1970) обикаляхме различни редакции и издателства, търсейки мястото си сред вече “изгрелите” с първите си литературни изяви млади творци. Оттогава до смъртта му през 1976 г. двамата се срещахме и разминавахме по улиците стотици пъти. Но никога през тези кратки разговори за едно-друго не оставяха усещане (поне умен) за някакво особено преживяване.

Най-близките ми приятели знаят, че аз по принцип не говоря за своите житейски и творчески терзания, мечти, цели, амбиции и резултати, защото постоянно съм потопен в стаено мълчание. Затова и никога не посещавах местата, където обикновено се събираше артистичният свят на разговори и спорове. Поради това с Христо не бяхме повече от добри познати. Без да го отбягвам, но нито и да го задържам с излишна бъбривост, никога не му налагах присъствието си, нито пък исках да го превръщам в изкупителна жертва на моите житейски терзания.

През един делничен следобед отново се срещнахме в градинката пред Военния театър. Като по някакъв белязан знак, или предопределеност, най-честите ни срещи ставаха все тук и точно на определено място от страната на театъра с малката чешма пред него. Този ден отново изскочи Христо. Деляха ни десетина метра, които с всяка крачка стремително намаляваха. Скъсяваше ги бързият му ход. Знаех, или по-точно интуитивно усещах (защото не помня някой да ми е казвал това, или да съм го виждал някога в такова състояние), че пиел или поне бил склонен да го прави. И сега, под влияние на това появило се чувство още от пръв поглед възприех, че е леко сръбнал.

Можех, разбира се, да отдам състоянието му и на някаква нервно-психическа възбуда. Защото се движеше срещу мен забързан и леко приведен, като твърде забележимо олюляваше тялото си, сякаш се стремеше да запази равновесие. Е, може би грешах в това свое подобрение и да не е бил пиян, а просто да е бил разстроен от печалния си живот?

Но вече възприел тази мисъл от несигурните му крачки (а той като че при бързане винаги вървеше малко олюляващо се), сметнах, че не ме вижда и ще ме отмине безмълвно. За моя изненада обаче, когато приближи на крачка-две от мен, той внезапно спря, издигна решително нагоре дясната си ръка и без поздрав или някакъв друг звук изрече с неопределена закана:

- Ще се убия, да знаеш… Ще се самоубия. Ти си много добър и честен човек, затуй искам да го знаеш. Няма да се оставя. Ще се убия - и също тъй неочаквано се устреми по пътя си…

И го стори. Малко повече от месец след тази среща прочетох с пресъхнал дъх върху стената, където беше книжарницата на Съюза на българските писатели на ул. “Ангел Кънчев” самотен некролог, известяващ с неопределена загадъчност за внезапната му смърт.

Как беше настъпила и какви обстоятелства я предизвикаха - така и не узнах. Само чух само от някого, че бил паднал от балкона на осмия етаж от почивната станция на Съюза на българските журналисти във Варна. В това твърдение обаче и до днес не мога да повярвам, знаейки вече от устната му декларация, че ще се самоубие…

Затова ще завърша с един цитат от приятеля му полк. Рангел Златков, взет от отзива му за Христо Банковски във в. “Пулс”, бр. 11 от 16 март 1982 г. (Христо е роден на 8 август 1937 г. и умира на 22 май 1976 г.). Тогава Христо попитал Златков: “Какви добрини направи днес?”, а той отговорил шеговито: “Добрини малко - лошотии колкото щеш”, след което Банковски добавил: “А Демокрит е казал, че човек трябва да бъде добър или да подражава на добрите…”

А в своя спомен Златков допълва: “Такъв беше Христо Банковски - талантлив дори и в отношенията към хората. Обичлив. Често ние, неговите приятели, си казвахме: “Да имаме Банчовата доброта!” За него добротата беше неизчерпаема, защото винаги се усъвършенства, придобива нови измерение съобразно епохата и времето. Но към нея трябва да се стремим. Защото за Банчо максимата беше: “Вграждай себе си в добрини”.

И още е казвал Банчо за келнера, когато им носел бутилка с вино:

- Човек не трябва да прави само добро, но и да го прави добре…