С поетесата Ели Видева разговаря Лияна Фероли

- Ели, скоро навърши 60 години, по този повод издаде поетичната си книга “Проекции върху сферичната природа” с избрани твои стихове. Какво важно видя и провидя от този красив връх? Какво затвори в сферата на отминалото и за какво остави проход за бъдното в нея?

- Видях изминат път - с криволици, с дупки и кални локви, с цъфнали храсти отстрани, с хоризонт, който, слава Богу продължава да се отдалечава и да окръгля живота. Което е минало, то не е отлетяло, а е трасирало просеки към бъдното. По коя ще поема? Не знам .Навярно по най-пъстрата…

- Преминаването в новия кръг започва със затварянето на стария, но жизненият поток си тече все така във формата на съвършената сфера, пресичаща се с други подобни на нея. Какво проектира точно в тези пресечни точки на твоя живот?

- На гърба на втората си книга написах: “Домът ми е един безкраен Космос, във който се пресичат сто Вселени.” С времето Вселените станаха повече покрай преживяното и срещите ми с хиляди хора. Те всички се събират в мен и проектират нови пътища.

- С възрастта си все по-често избираме сами с много решения накъде да препуска живота ни в спираловидния му бяг. Допускаш ли, че и Животът понякога избира вместо нас /и кога?/, дали този бяг да премине през “точката на кипене или на замръзване”?

- През годините се е налагало да вземам различни решения, понякога много трудни, защото на Живота това му е работата - да ме изненадва напук на измислените планове. Той ни влече ту към точки на кипене, ту към точки на замръзване. Номерът е да го живеем истински.

- Вярваш ли и в това, че човекът, сам форма на сферична същност, може да построи по-надеждни проекции за бъдеще?

- Човекът е форма на вселенска същност и е достатъчно силен, за да прекрои живота към по-добро. Лошото е, че властимащите не му позволяват, защото са достатъчно самовлюбени и глупави, за да се мислят за център на света.

- А, може би, само чрез това че сме осъдени на живот “между пръст и небе, между корен и плод”, както казваш в свой стих, можем да осмислим вечния код на бъдното?

- Не бива да забравяме, че “пръст сме били и на пръст ще станем”. Коренът е предпоставка за небе, а плодът с неговото семе - за ново раждане. С плодовете, с делата си, макар и често тръпчиви, преодоляваме несъвършенствата си и осмисляме живота си.

- Но докато стигнем до тази утеха, какъв огън може да стопли душите ни - “гладните, босите и изстинали в днешния мрак”?

- Огньове много! Цъфнало цвете в каменяка, песен на чичопей в току-що събудена пролет, заразителен смях, благи думи… Накъдето и да се обърнем, огънчета греят - стига да искаме да ги видим.

- Как оцелява днес и творецът, в частност поетът, през който преминава болката на света? Как оцеляват оголените му от разрухата сетива? И то “чак до съмнало”?

- Много трудно! Оголените сетива усещат човешката болка, понякога чисто физически. Налага се да се оцелява пряко сили, но въпреки всичко, с усмивка, защото жалбите са безсмислени.

- Какво сънуваш, докато чакаш “да се изпълни празното пространство на кухите думите” и докато очакваш “цветен дъжд да измие прахоляка на делника”?

- Не сънувам, а се опитвам да върна исконния смисъл на думите, да ги изпълня с истинност и да ги дам на хората. А дъждът идва като небесен пратеник, измива прахоляка и светът става по-красив.