ЛЪЖЕЦ
Много неща съм видял и забравил през живота, ама още помня говедаря Павльо какъв номер ми скрои. Павльо от дете накуцва, та го не искаше никоя мома от село и си остана стар ерген. То и за работа не го биваше много, но взеха та го направиха селски говедар. Гледаш го нисък и набит, ама езикът му като лопата. Гледа те в очите, смее се и не можеш разбра кога те лъже и кога вярно ти говори. Ама и аз нали се пиша много хитър, една вечер му викам в кръчмата: “Павльо, хайде да се хванем на бас, че не можеш да ме излъжеш!”
Павльо е като надута гайда - остава само да си местиш пръстите. Рече ми само: “Хубаво, бай Веселине, друг път ще се разправяме мога или не мога.”
Оттогава се минаха доста дни. Аз почти бях забравил за баса. Връщах се веднъж от пазар от града и минах през Богньовица. Там слязох от мулето да хапна в една лавка, пък и хайванчето да си почине, че много път ми предстоеше още до село. Сипаха ми една чорба - само като я покусих и хвърлих лъжицата. Подбрах мулето и реших да мина за по-направо през Студиница, хем и нивата си да видя - станала ли е ръжта за жътва.
Яздя мулето и го ръгам с крак да пристъпя по-бързо, че корема ми стърже от глад. На една поляна гледам, че пасат Павльовите говеда, пръснати наоколо гората, а пък него никакъв го няма. Свих малко по-надолу и виждам под пътя кого мислиш? - Павльо легнал в папратта. Свил се като змия - пъшка и охка:
- Олеле, майчо, умирам!
- Какво ти е, бре, Павльо? - му викам.
- Ох, умирам, бай Веселине… Коремът ме свива - не мога да стана.
Знам си го аз Павльо какъв е! Ама си викам на ума: Може да го е налегнала някаква болест и да си пукне на къра, без да го види никой. Вързах мулето за една борика, отидох до него и взех да го вдигам.
- Ще можеш ли - рекох - поне да се качиш на мулето?
- Ох, умирам! Остави ме тука да пукна, да ми ядат вълците месата.
Помислих си, че е грешно тъй да оставиш човека. Голям зор видях, докато го кача на мулето. Макар и нисък, доста тежичък бе Павльо - имаше близо седемдесет оки. Като, че е раснал само на кокал и жила. Отгоре на всичко вика и охка все едно, че колиш прасе с ръждив нож. Попитах го: “Ще можеш ли да се държиш за самара или да те овържа с въжето?” Пък той неговото си знае - пъшка и охка. Онова слънце и то напекло и прежижа здраво. Криво-ляво взех и го завързах с въжето, зарязахме кравите и заслизахме надолу към реката. Кръстя се и се моля да не стане нещо по пътя. Дано жив да го закарам до село, а там фелдшера да му бере дерта какво да го прави.
Водя мулето за поводача и се обръщам от време на време да видя какво става с Павльо - жив ли е, умрял ли е? Слязохме в Студинската река и му викам:
- Да пийнеш малко водица, дано ти поумине.
- Ох, не мога! Карай, че ще си умра, без да видя за последно село! - едвам проговори от самара на мулето Павльо.
Жегнаха ме думите му. Напоих мулето в реката, понапличках лицето си с вода, че се бях зазноил от жега и от дерт по Павльо и задърпах поводача по-силно. Пък и почнахме да изкачваме нанагорнището та и хайванчето взе да вижда зор.
Под Преслоп поспрях мулето да си почине, ама като започна оня ми ти човек пак да охка, косите чак ми се изправиха. Викам си на ума: “На Павльо малко му остава…”
Наближихме село и ми светна пред очите. Дърпам мулето, а то цялото се бе запенило. И на мене никак не ми бе леко.
Щом стигнахме село, Павльо поспря да охка. Попитах го по-добре ли е, а той отново взе да охка, само че по-тихо:
- Ох, по-добре ми е. Вземи - вика - ме свали от самара, че ако ме види майка ми, ще припадне. Аз оттук ще си ида сам вкъщи.
- Добре - рекох и го свалих от мулето.
Той повървя малко, посвива се и изведнъж скочи като заек под пътя. Поспря се на стотина крачки от мене, засмя се и рече: “Излъгах ли те, бай Веселине?! Втори път на бас с мен да не се хващаш!…”
Кипна ми от яд. Зарязах мулето и го подгоних. Да бях го стигнал, щях да му дам да разбере. Да ме кара той толкова път пеша да вървя, пък и страхове да бера. Ама куц дявол стига ли се!
