Павлина Павлова

откъс от новия криминален роман на писателката

ДЕН ПЪРВИ

Първото непредвидено нещо, случило се през тази вечер, която щеше да промени живота на мнозина, а за някои - оказала се последната, беше спирането на тока за четвърт час. В целия квартал. Между 19.30 и 19.45 часа.
Къщата изглеждаше внушително голяма, на два етажа, със строга фасада и красив вход с високи колонади. Прозорците се криеха зад дървени капаци, които никой от съседите никога не беше виждал отворени, както и не бяха забелязвали в къщата да живеят хора. Носеха се слухове, че неин собственик е един от най-богатите българи - Манол Барутски - ала така и не бяха го виждали да посещава имението си. Но това не означаваше, че то е запуснато, напротив - тревата редовно беше окосена, катерливи рози, глицинии и орлови нокти пълзяха по високите плътни огради и привличаха завистливи погледи на минаващите оттам.
Кацнала на най-високото, къщата се забелязваше отдалече през деня. Нощем, обаче, липсата на светлина от вътрешността й, превръщаше нейния тъмен силует в неприветливо място. В ниската част на градината дърветата и храстите бяха оставени да растат свободно, а бръшлян и повет изплитаха между тях причудливи арки. Светеха единствено лампи, наредени по оградата, вероятно с цел по-добрата охрана на имението.
Гостите започнаха да пристигат в рамките на пет минути от определения час - синовете на Манол Барутски - Йовко и Орлин дойдоха поотделно - Йовко с такси, Орлин паркира спортния си Мерцедес пред входа; сестра му Босилка със съпруга й Радой също пристигнаха с такси; Тано Иванов изглежда беше използвал градския транспорт, защото се появи пешком; игуменката Харула я докара лимузина със затъмнени стъкла.
Всички пристъпваха за първи път прага на тази къща и удивено започваха да въртят глави. Най-впечатляващ в просторната дневна беше таванът - висок и озвезден. Сякаш някой с магическа пръчка беше смалил нощното небе над града им и го беше разположил тук. Ясно изпъкваха съзвездията Голямата и Малката мечка. А за по-голяма яснота - към всяко съзвездие беше нарисуван силуетът на неговия кръщелник.
Цялата стена срещу входната врата също беше запълнена с късче небе, сред което пулсираше ярко една звезда с дискретен пунктир, който очертаваше около нея формата на око. Отдолу беше изписано: “СИРИУС”. Беше много красива, както и всичко наоколо. Върху съседната стена пък се мъдреше огромна египетска пирамида.
Гостите се настаняваха по диваните и канапетата, леко възбудени в очакване на вечерята с един от най-богатите хора в България. Тя щеше да бъде незабравима по още една причина.
Докато отпиваха от аператива си, те бяха странно притихнали, като ято пингвини, отдадени на сладостни кроежи за розовото си бъдеще. Изгаряха от нетърпение да научат съдържанието на завещанието на Манол Барутски и по-точно - онази част, която ги касаеше пряко и щеше да промени живота им. Та нали той самият ги беше уведомил, че възнамерява да прочете завещанието си точно на своя 75 годишен юбилей. Никой не се съмняваше, че ще чуе името си сред щастливците, щом е поканен тук.
Тъмнокожата Марта, която Барутски ползваше като медицинска сестра, домашна помощница, готвачка и каквото още можеше да му хрумне, донесе купа с лед и допълни чинийките от бял порцелан с прясно изпечени, още топли бадеми и лешници. Над смълчаните умислени гости някак стряскащо проехтя звънецът на входната врата.
Марта отиде до нея и като се взря в екрана на видеофона, запита:
- Кого търсите? - гласът й беше станал студен, почти враждебен.
- Манол Барутски. - отвърна мъжки глас и тя разгледа взискателно непознатия.
- Имате ли уговорена среща с него?
- Нямам. Но ме изпраща Смарайда.
- Добре, идвам.
Марта изхвърча навън и скоро въведе при останалите висок тъмнокос мъж към трийсетте, облечен в черно кожено яке и тъмносини джинси.
- Моля, изчакайте ме за момент. Сега ще уведомя господин Барутски. - Марта очевидно не беше предупредена за този гост и побърза към вътрешността на къщата.
Новодошлият се почувства неловко от втренчените в него шест чифта очи, изпълнени с любопитство. Този пък защо се е домъкнал? И какво толкова наложително има да каже от името на неотдавна назначената за секретарка на Барутски Смарайда, която се дипломира с магистърска степен “Международни отношения” с щедрата стипендия, която той й беше отпуснал персонално - като най-добрата студентка на випуска. Точно пък тази вечер ли намери? Сега остава да извикат Барутски по спешна работа и да не разберат какво им отрежда в завещанието си ексцентричният милионер!…
Инвалидната количка, бутана от Марта, се появи с голяма скорост и Манол почти извика към новодошлия:
- Какво е станало със Смарайда?
- Тя е добре… Претърпяхме инцидент, блъсна ни пиян шофьор… Има счупен крак и лека травма на врата, затова се налага да остане два-три дни под наблюдение в болницата.
- В коя болница?
- В Правителствената.
- Тя защо не ми се обади?
- Опита, но…
- А, да, тук няма обхват. И какво друго?
- Изпраща ви своя скромен подарък за юбилея. - Мъжът извади продълговат плосък пакет с панделка и го подаде на Барутски.
- Благодаря. Вие сигурно сте приятелят й, чакай, името ви беше Чавдар, нали?
- Да, Чавдар Паскалев.
- Ще ми доставите ли удоволствието, господин Паскалев, да останете за вечеря? Извинявам се, че не бях ви поканил преди, ала исках да сме в по-тесен кръг. Но от това, което слушам за вас всеки ден, очевидно сте впечатлил Смарайда.
- Ами, не съм сигурен…
- Хайде, ще ме обидите.
- Не съм облечен подходящо…
- Това не е официален коктейл, всички сме си близки, семейството и приятели. Ако ми откажете, много ще ме обидите!
- Добре, щом така поставяте въпроса.
- Марта, налей на госта питие. - И докато тъмнокожата му помощница изпълняваше заръката, Манол се зае да представи на Паскалев своите гости: - Сестра ми Босилка, съпругът й Радой. С Тано Иванчев сме приятели, може да се каже, от детската градина, макар че в онези години какви ти детски градини, тогава беше война. Аз съм роден през 1940-та, а той е с две години по-малък, затова все го закрилях от по-големите. Синът ми Орлин, плейбой, известен е с прякора “И сто манекенки не стигат”.
- Татко! - възропта Орлин, но Манол се забавляваше и с престорена изненада запита:
- Какво, сбърках ли нещо? Да не би вече да са станали двеста? Да беше си татуирал върху темето бройката, защото човек може да се обърка от похожденията ти. Впрочем, идеята е лоша. Върху главата ти трябва да има таймер, който да отброява всяко ново парче, нали така?
В отговор Орлин само махна с ръка и изля в гърлото си остатъка от своята чаша. Беше като излязъл от корицата на модно списание - висок, с тъмноруса коса и лек бронзов загар на лицето, който изпъкваше при всяка негова усмивка. Сините му очи светеха със закачлив пламък и самоувереност, която беше дразнещо-натрапчива.
- Рошльото отсреща е синът ми Йовко, той е с пет години по-голям от Орлето. Той пък може да се похвали, че на 40 години няма нито един работен ден. Тоест, не е спечелил и лев през своя безсмислен и празен живот.
- Поне веднъж можеше да пропуснеш натякването! - промърмори Йовко.
- А тази мила дама е игуменката на манастира “Свети Никола”, сестра Харула, моя близка приятелка, която трябва да ми напомня за връзката с Всевишния…
Паскалев отпи от кехлибарената течност и се почувства по-добре. Стресът от тази вечер му беше дошъл твърде много. Когато видя как тялото на Смарайда изхвърча от задната седалка на мотоциклета му, как главата й се удари в асфалта и остана да лежи, без да дава признаци на живот, си помисли, че това е краят, че тя е мъртва. Слава на Бога, не беше, но докато чу гласа й, сякаш измина цяла вечност.
Смарайда беше жената, с която искаше да остареят заедно. Беше любов от пръв поглед, запознанство не по правилата, но тогава се прояви като герой: успя да залови крадеца на чантата й, а след кратка юмручна схватка да й я върне обратно. Устната му беше сцепена, Смарайда поиска да отидат на лекар, той отказа, тогава тя настоя поне да го почерпи. Той прие и изпиха по чаша капучино в първото, попаднало на пътя им кафене. После си говориха до сутринта, разхождаха се по пустите улици и се чувстваха така, сякаш се познават от друг живот. Оттогава ги делеше огромно пространство - като време равно на две години, а като емоционално съпреживяване - необятно и красиво.
Преди три месеца тя се дипломира като магистър в “Международни отношения” и се готвеше за специализация в Лондон. Докато чакаше да замине, Барутски я нае за втора секретарка, лична, на която диктуваше спомени за живота си. На определена възраст всеки иска да разкаже историята си.
- Още малко уиски с лед? - обърна се Барутски към Паскалев, който остави празната си чаша.
- Да, благодаря, но нека бъде без лед.
- Марта! - И докато тя наливаше, Барутски го запита: - Хареса ви, нали? Това е любимото ми уиски, макар че повечето българи не са го и чували. Но японското уиски съдържа букет от аромати. На първо място ухае на японски дъб от буретата, ала долавяш кайсия, стафида, кафе с мляко…
- На вкус пък е като комбинация от боровинка… сладко от ягоди и черен шоколад. - прекъсна го Паскалев. - Затова не искам да разводнявам вкуса му с лед.
- Ти си истински ценител! Всички пият, но малцина могат да се насладят на марковото питие. Наздраве! Щом Смарайда се оправи, ще седнем тримата да си поговорим и да се опознаем по-добре.
- Непременно! - отвърна Паскалев и се вторачи в бутилката с 18 годишно уиски с надписи на японски и английски: The Yamazaki. Не че някога щеше да си купи такова, вероятно струваше половин заплата, но поне да запомни, че го е опитвал. 18 годишно, леле-мале!
- Не знам дали да ви разкажа какво ми се случи миналата седмица, или да не ви го разказвам? - предпазливо подхвана Барутски, очевидно искаше да изостри любопитството им.
- Че защо да не ни го разкажеш, тук сме си само свои хора? - възкликна Тано.
- Да не стана за смях, затова. Бях се преуморил, имах напрегнат ден с много делови срещи, финализирах важна сделка. Бях си пийнал повечко, а Марта се беше запиляла някъде.
- Ако ще разказвате за вашето лудешко каране по булевард “България”, искам да уточня, че тогава бях болна от грип и отидох на лекар.
- Не те упреквам, Марта, - успокои я Барутски. - Та, вероятно съм прекалил с пиенето, защото, вместо да повикам охраната да ми помогнат, да ме откарат до хотела, аз си тръгнах с инвалидната количка. И хоп, озовах се на булеварда с три скоростни ленти за движение. Колите хвърчат край мене, свирят ми, но аз не се давам, включих на най-високата скорост и се опитвам да не им позволя да ме изпреварват.
- И какво стана? - нетърпеливо запита сестра Харула.
- Спряха ме катаджии, а аз нямах шофьорска книжка! - разсмя се от сърце Барутски. - Направо им се събраха очите. Питат ме закъде съм се разбързал толкова. Прибирам се, отвръщам. Е, и къде живеете? Щом видяха името ми в личната карта, повече въпроси не ми задаваха, а ме натовариха в тяхната кола и ме откараха, без дори да ме глобят.
- Щур човек! - заключи Босилка. - Можел си да загинеш, осъзнаваш ли го?
- Не съвсем. Аз съм опитен шофьор… бях опитен шофьор… познавам знаците и правилата за движение…
- Да благодариш на Бога, че не са те блъснали! - прекръсти се сестра Харула и го погледна странно. - Трябвало е катаджиите все пак да ти вземат шофьорската книжка! Завинаги!
- Нали ти казах, че карах без шофьорска книжка! - възропта Барутски.
- Старче, утре ще ходиш ли на големия мач? - запита небрежно Орлин, но начинът, по който приведе напред тялото си, показа, че живо се интересува от отговора.
Барутски сви рамене:
- Мога да отида, имам пет билета за вечното дерби. В официалната ложа. Но не съм решил. Ако ми изникне пак някоя работа в последния момент, ще го гледам по телевизията…
- А за кого са останалите билети?
- Ти май искаш да си изпросиш единия? - Барутски вдигна вежди: - Или греша?
- Старче, защо ме мъчиш? Отлично знаеш, че съм луд фен на сините.
- Тогава, защо не си си купил билет, а?
- Опитах, но бяха свършили. Това ще бъде мачът на сезона!
- Тия ги разправяй на шапката ми! Нямало билети?! Това да не ти е 1967-ма година, когато на Националния стадион се бяхме събрали над 70 хиляди души! Сега стадионът надали ще се напълни и наполовина.
- Голяма си скръндза! - ядно прошепна Орлин.
- Добре, ще ти дам единия билет. И за да не се засегне Йовко, че давам на тебе, а на него - не, имам и за него билет. Йовко, нали ще дойдеш? - Въпросът на Барутски увисна във въздуха.
Той изгледа оклюмания си 40 годишен син и сърцето му се обви в съжаление. Йовко беше все така унесен, заслушан в себе си и му заприлича на шлифер, обърнат с хастара навън. Бе жалка гледка. Но той щеше да го измъкне от ямата на нарко зависимостите, щеше да го превърне пак в онова лъчезарно хлапе с големите пъстри очи и подкупваща усмивка. Боже, та Йовко сякаш беше забравил да се смее. А нима той самият не беше?!
- Друг някой иска ли да присъства? - плъзна поглед по масата Барутски.
- И аз бих отишъл, - заяви Тано.
- Добре. Остана още един. Има ли кандидат за него? Чавдаре?
- Ами аз… да не ви се натрапвам…
- Отговори ми за кой отбор ще викаш?
- За червените.
- Тогава идваш с нас! Ставаме трима на двама. Орлин и Тано са привърженици на сините, а ние с Йовко - на червените. Само ще ми обещаете, че няма да се биете помежду си. Битките ги оставяме за терена.
- Ех, и ти, старче, че кога съм се бил на трибуните? - ядоса му се Орлин.
- Никога не е късно за първи път, - контрира го Барутски. И, озарен от внезапно хрумване, запита: - Който ми отговори на въпроса: откога датират войните между футболните агитки, ще му дам хилядарка. - Мъжете размениха мълниеносни погледи, но очевидно никой от тях не знаеше. А Барутски продължи да ги дразни: - Йовко, ти поне седем-осем пъти си се прибирал с пукната глава и разбита мутра след дерби на червените. Ами ти, Орле, нима не си научил нищо за историята на твоите сини лъвове? Какви запалянковци сте, да ви се чуди човек!
- Ами…, - колебливо започна Орлин, - мисля, че през 1985 година след победата на Ювентус над Ливърпул, когато загинаха 39-има фенове.
- Студено… студено…
- През 1885 година! - обади се Радой. - След приятелски мач между Престън и Астън Вила, завършил с пет на нула за Престън, двата тима започват да се бият с камъни, с пръти и с каквото им попадне. Разбира се, щом футболистите се бият, феновете също се хващат за гушите.
- Не позна! - тържествуващо обяви Барутски. - Някой друг? Очевидно никой не знае верния отговор. Тогава ще ви осветля по въпроса. През 532-ра година император Юстиниан, с помощта на войници, разпръсква сбирки на Сините и Зелените, двете враждуващи агитки на почитателите на състезанията с колесници.
- Това не е честно, баща ми. Говорим за футбол! - избухна Орлин.
- Добре, де, май имаш право, защото футболът се създава чак през 1863-та година. Може би трябва да приемем, че най-голямата агресия, породена от футболните страсти, е Футболната война през 1969-та година, довела до военен конфликт между Салвадор и Хондурас. Но верният отговор е 1885-та година.
- Значи, аз спечелих! - възкликна Радой.
- Да, ти спечели! Марта, донеси му хиляда лева, той си ги заслужи.
Радой видимо се развълнува, защото сложи ръка върху гърдите си и започна да диша учестено.
- Ти пък сега заради едни хиляда лева ще си заминеш мърцина! - смъмри го Босилка и извинително поясни: - Има проблеми със сърцето, не трябва много да се вълнува, щото почва да вдига кръвното.

След малко Барутски ги покани на елипсовидната маса, отделена от голямото помещение със светлинна завеса - струяща от тавана нежна неонова светлина, която създаваше уединеност на този ъгъл. Гостите му се изправиха едновременно и, едва ли не подтичвайки, се отправиха към нея, надявайки се да заемат място по-близо до Барутски. Там, обаче, ги посрещнаха табелки с имената им, окачени върху столовете.
Преди да заеме мястото си на масата, сестра Харула свали монашеското си наметало и махна булото, което се спускаше от черната шапка по раменете и гърба й. Накрая свали и шапката си. Паскалев с изненада видя една друга жена, стройна в строгата си вечерна рокля в черно, закопчана до под брадичката. Косата й беше опъната назад и прибрана в кок на тила. Тази прическа, която не подхождаше на повечето жени, при нея напротив, подчертаваше нежната кожа на лицето и на издължения й врат и поставяше акцент върху големите й зелени очи, обрамчени от гъсти черни мигли. Беше дребна на ръст, слаба и с изящни маниери. Странно, мина му през ума, какво ли я беше накарало да обърне гръб на светския живот и да се скрие зад стените на манастира. Паскалев беше християнин, но светата българска църква не го привличаше, особено тези облечени в черно божи служители. Нали Бог, според християнството, е светлина и в него няма никаква тъмнина, тогава защо не се обличат в бяло?
А масата буквално ги заслепи и остави без дъх. Беше сервирана за девет души и изглеждаше впечатляващо. Не беше възможно да е истина, но в подредените изящни канички, амфора и фиала, те удивено разпознаваха съдовете от Панагюрското златно съкровище. Вероятно беше негово копие, ала златните му филигранни отблясъци бяха съвсем истински.
Амфората беше най-голяма и най-впечатляваща, три от ритоните бяха с глави на амазонки, два - с глави на елени, един с глава на овен и един с глава на козел. Паскалев зърна изобразените върху фиалата негърски главички и вътрешно се усмихна, защото Барутски дори и при разпределянето на съдовете беше вложил свой скрит смисъл - фиалата беше предназначена за Марта.
Щом Марта докара инвалидната количка с Манол Барутски, пръв реагира Орлин:
- Старче, какво си направил?! Как си могъл да откраднеш тези безценни реликви?
- Да ти приличам на крадец?! - тросна му се Барутски. - Това е реплика на Панагюрското съкровище, синко, оригиналът си е там, където му е мястото - в музея. Поръчах да ми го направят още през първите години на Прехода. Струваше ми цяло състояние. Но, предвид особената значимост на тази вечеря, реших да вдигнем наздравици, както нашите предци. Те не са се страхували от смъртта. Нека и ние, поне тази вечер, не се плашим от нея.
В гласа му звучеше познатата увереност, ала сиянието на златните съдове все още действаше парализиращо на останалите.
- Хайде! Докога ще ви чакам? Сядайте! Марта!
И докато гостите му се настаняваха, медицинската сестра, мулатка със сини очи, дълги крака и ръце, бързо донесе странна корона и я постави върху главата му. Странността идваше от надградения свещник със седем свещи, които тя запали. Свещите хвърляха отблясъци върху златните съдове и придаваха мистика на вечерята.
- Батко, какво е това чудо? - Босилка въртеше чинията си и прехласнато разглеждаше оцветения седеф от вътрешността на сервираната й раковина.
- Това е деликатес, голям деликатес, който искам да опитате. Месото на този морски охлюв Абалон е скъпо ястие по света, колекционери и бижутери се борят за всяка негова черупка.
- А другото? - побутна Босилка с вилицата съдържанието в чинията си.
- Октопод с артишок, джинджифил и копър. Пикантно е, затова по-бавно. - Барутски се обърна към Марта: - Ето, видя ли, че всички има да се чудят над непознатите им блюда. Да не забравим да благодарим на Джино за уменията му, няма по-добър готвач от него. Хайде, налей от бялото вино. И ми сервирай от тигровите скариди.
Обикновено немногословният Манол Барутски тази вечер беше необичайно словоохотлив и подчертано дружелюбен, нещо, което караше близките му да бъдат нащрек. А пристигането на приятеля на Смарайда, когото всички виждаха за първи път, сякаш го върна години назад и той патетично разказа на гостите си за символите, вложени в украсата на стените.
- Позната ли ви е тази пирамида? Не? - Барутски разочаровано огледа лицата им. - Това е Великата пирамида в Гиза. Още египтяните са знаели, че веднъж годишно Слънцето и Сириус застават в една линия, затова конструирали Великата пирамида така, че когато този момент настъпи, свещената светлина на Сириус да освети “Камъка на Бога” в Голямата галерия и да огрее главата на главния жрец. В този момент той получавал “Бялата корона на небесната светлина”, сдобивал се със супер слънчева сила и по-късно предавал на останалите посветени от тази искра, която им помагала да се превърнат в богове… - Манол вдигна фиалата: - “На север и на юг от тази корона е любовта”, се казва в египетска песен. Да пием за Любовта!
- Наздраве! - заоткликваха останалите, очевидно завладени от разказаното и с две ръце занадигаха златните съдове.
Когато взе в ръце поставения пред него ритон с глава на елен-лопатар, Паскалев изпита вълнение и добави:
- Да пием и за Сириус, най-ярката звезда върху нашето небе, чието синьо-бяло сияние е очаровало звездобройците от най-дълбока древност до днес!
- Добре: за любовта и за Сириус! - вдигна усмихнат амфората Барутски.
И сякаш виното имаше по-особен вкус, напоен с минало и с героизъм. То вля в кръвта му огън и една особена гордост, че е потомък на славните мъже и жени, населявали тези земи. Докато оставяше внимателно ритона върху масата, Паскалев отново огледа другите съдове от златния сервиз. Митологичните сцени, изобразени върху всички тях, бяха изработени ювелирно, с голямо въображение и майсторство. Бяха възхитителни…
Като отпи нова дълга глътка, Барутски се обърна към Паскалев, който се оказа седнал от дясната му страна, на мястото, определено за Смарайда.
- Сега да ви питам дали знаете, че звездата Сириус се намира в близост до звездата на влъхвите, онези влъхви, които са посочили раждането на новия бог, на Спасителя.
- В превод на български “влъхва” означава “вълшебник”, нали? - вметна Паскалев.
- Аз пък си мислех, че значението й е зла пророчица. - смигна му Барутски, очевиден знак, че го харесва. - Тази нощ е нощта на Кървавата луна. Преди да дойдете, я наблюдавах с телескопа от покрива как изгрява, беше невероятно красива: голяма, ярка и обагрена в червено.
- Ще може ли и ние да я видим, батко? - запита предпазливо Босилка.
- Защо не? След като разрежа тортата, можем да се качим на покрива и да подишаме ароматите на градината. Луната най-добре ще се наблюдава малко преди съмване, тъй че, колкото по-късно, толкова - по-добре.
- От малък си късметлия! Мама все повтаряше, че си се родил с късмета си. А не като нея…
- Ех, и ти, - възкликна Манол и се разсмя на глас. - Може ли цял живот да се вайкате за нещо толкова разтегливо и абстрактно, каквото е времето. Не разбрахте ли, че времето е условност. - Той се извърна към Паскалев и поясни: - Мама е родена на 1-ви април през 1916 година, но са я записали родена на 14-ти април, защото тогава цар Фердинанд с указ въвел Григорианския календар. Всъщност, тя до края на живота си отказваше да признае, че е родена на 14-ти, въпреки че във всичките й документи така пишеше.
- Вероятно всички, които са преживели това преминаване от Юлианския към Григорианския календар, са изпитвали известен дискомфорт. Съгласете се, че са им откраднали две седмици от живота.
- Хайде сега и вие! Как могат да ти откраднат нещо, което е само на хартия? Животът е движение, дишане, любов, срещи, раздели, борби, страдания, радост, предателства, разочарования, боже мой, животът е затова, за да бъде живян във всичките му цветове и нюанси.
- По принцип сте прав, но онези, които са го преживели, не са мислели като вас, обзалагам се. Ето, дори и майка ви го е изживявала трагично.
- Е, мама преиграваше всичко, което можеше да бъде изиграно. - Барутски отля от амфората си върху пода и като прошепна: “Светла й памет”, се усмихна на спомена: - Беше родена за велика актриса, но голямата война я съсипа, разказвала ми е как са гладували, студували, как са се страхували за живота си и щом чуели американските бомбардировачи, тичали да се крият в мазето. Макар че, ако е паднела бомба, какво мазе, всички сме щели да загинем…
- Съжалявам, - отрони Паскалев и като пое с благоговение своя ритон, внимателно отпи няколко дълги глътки от виното.
Ала веселостта на Барутски странно контрастираше с напрегнатото мълчание на останалите. Затова домакинът отново взе думата:
- Помниш ли, Марта, - запита я преднамерено високо Барутски, - когато бях забравил колекцията ми от диаманти на масата в библиотеката, защото бързах за самолета. Имах важна среща с президента на Лукойл. - Марта едва доловимо се усмихна, докато кимаше утвърдително с глава: - Когато Марта ги намерила, изгубила ума и дума. Не може да ги прибере обратно в сейфа, защото не знае кода, пък и той е с такава сигнално-охранителна техника, че пристъпи ли към него, след секунди ще я арестуват с диамантите в ръце. Иди им обяснявай и търкай затворническите нарове. Къде да ги скрие, къде?… Намерила в гаража едно одеало, в което се беше окотила Сузи. Увила в него диамантите и го отнесла на тавана, в най-тъмния ъгъл. Връщам се аз след три дни, отварям сейфа и ахвам: няма ми диамантите! Добре, че точно тогава се прибра и тя, та всичко завърши със смях до сълзи…
Докато Манол Барутски въодушевено разказваше, всеки се опита да се постави на мястото на Марта. Каква глупачка! Могла е да отпътува и тя, за три дни да се укрие нейде и да си живее царски до дълбоки старини, вместо да бута инвалидната му количка и да изпълнява капризите му.
Внезапно Барутски се сети нещо и тихо нареди:
- Марта, кучетата.
- Да, господине.
- О, старче, не го прави! - възропта Орлин, разбрал какво ще последва от тази му заповед: пускането на кучетата в двора означаваше, че те се превръщаха в своеобразни пленници на тази къща и можеха да си тръгнат едва когато баща им дадеше заповед да ги приберат обратно в стоманените им ограждения.
- Защо? Закъде си се разбързал? Не можеш ли да прекараш няколко часа с баща си? Господин “И хиляда манекенки не стигат” пак се кани да посети някоя от кухите си кукли. Защо не си вземеш една надуваема, няма да има разлика, опитай.
- Да… Не… Исках да кажа…
- Още ли се напикаваш, щом видиш насреща си куче? Не се бой, аз съм тук. - Манол беше саркастичен, а Орлин си напълни догоре чашата с уиски и я изпи на един дъх. Като плъзна поглед по лицата на останалите, Барутски добави заповедно: - Никой няма да си ходи. До полунощ. След това ще ви откарат. Ако пък някой иска, може да пренощува, студиа има за всеки. Отпуснете се! Забавлявайте се! Искам да бъде незабравимо, в стил Барутски…
Манол Барутски умееше люто да се гневи и да изразява чувствата си с поглед. Един поглед ти е достатъчен, за да се удавиш в морето от омраза на тези очи. Или на презрение, от което ти се иска земята да се отвори и да те погълне.
Истинското име на Манол Барутски беше Моню. Това го знаеха малцина и си държаха езика зад зъбите, защото никой не искаше да се нареди сред враговете му. Тъмна злопаметност се таеше в него и можеше да чака с години, докато си отмъсти. Но винаги си отмъщаваше подобаващо. Още се разказваше онзи случай от младостта му, когато като студенти отишли с бус на къмпинг “Дюни”. Вечерта един от колегите му взел да прави комплименти на приятелката на Моню. Той си затраял, нищо не казал. А на сутринта, когато потърсили момчето, било изчезнало. Намерили го след два дни върху надуваем дюшек навътре в морето. Цяло чудо било, че не е загинало. Така и не се изяснило как се е озовало там. И макар всички да били убедени, че това е работа на Моню, не посмели да го изрекат гласно.
Дали защото, след като се дипломира, се отдаде на работата и започна да гради кариера, дали поради друга причина, но се ожени на 34 години. Жена му Анна беше надменна красавица, мълчалива и затворена. Работеше в същата външнотърговска фирма. Направиха изискана, по-точно - протоколна сватба. След девет месеца се появи Йовко, след още пет години - Орлин.
За зло или за добро, жена му почина няколко месеци, преди да падне Тодор Живков. Изживя тежко загубата й, защото с двама синове в онази трудна възраст на фона на повсеместния хаос - никак не му беше лесно. Тогава закриха фирмата. Тогава големият стана наркоман. Тогава малкият започна да бяга от училище…
Но Моню си плю на ръцете и регистрира финансово-брокерска къща. После - строителна фирма. И още една - за недвижими имоти. Прибираше се, колкото да зареди хладилника, да остави на момчетата джобни и се връщаше в офиса. Често оставаше да пренощува там.
И богатството не закъсня. Жилищните блокове, които една от фирмите му строеше, се разпродаваха още на зелено. Започна да внася стари автомобили от Западна Европа - и те се купуваха, преди да успеят да ги разтоварят. Тирове със захар и кафе пристигаха един подир друг и хората грабеха като невидели…
Понесоха се легенди за богатството му.
През 1995 г. нещо в него се пречупи. Май оттогава спря да се усмихва. Стана рязък със служителите си. Безкомпромисен.
Големият му син беше затънал в наркотичната зависимост и една нощ, докато се опитваше да го спре, да го накара да се откаже, на Йовко му прилоша, повикаха лекар и тогава Моню чу най-страшната диагноза - като присъда: ако не започне веднага лечение, не му остава и година живот. Изпрати го в комуна в Испания, седя там половин година, върна се и пак започна. Отново го изпрати - този път - за цяла.
Когато се върна, остана чист няколко месеци и не издържа. Очевидно нямаше да се откаже от наркотиците. Моню вдигна ръце, но продължаваше да го вкарва в разни клиники като се успокояваше, че прави всичко възможно за него.
Така Йовко навъртя 40 години без нито един работен ден зад гърба си. Същински търтей, мекотело, чиито мечти се простират до пликчето с бял прах.
По-малкият завърши криво-ляво право. Гордият му баща се надяваше, че той някой ден ще оглави бизнесимперията, която се разрастна и в момента притежаваше активи за около два милиарда.
Но още в края на първата седмица от работата му в холдинга, Моню с болка осъзна, че от Орлин ръководител не става, всъщност - нищо не става, освен да сваля всяка жена с апетитни гърди и дълги крака.
Затова Моню сложи начело на фирмите си опитни специалисти, а той само ги контролираше и направляваше, като се наслаждаваше на хобито си - колекционираше пеперуди.
И беше по своему щастлив. Докато не го заболя корема - ниско вдясно. Направиха му изследвания и чу страшната диагноза: рак. В напреднал стадий. С множество метастази, които вече пълзяха нагоре - към белите му дробове, към сърцето и мозъка.
Животът му отиваше към финала.
И тогава, през денонощията на най-страшната си самота, когато няма с кого да споделиш, на кого да изплачеш болката си, взе решение да отпразнува за последен път рождения си ден. На 27-ми септември щеше да навърши 75 години - повод да го отпразнува с най-близките си хора.
Разпореди се и скоро студиата за гости в голямата къща бяха лъснати и готови. Всички покани бяха за 20 часа. Тогава щяха да сервират вечерята, в 22.00 часа - да им съобщи за фалита си и да се позабавлява с реакцията им. До 24.00 часа играта трябваше да приключи и да им разкрие истината, че всъщност се е пошегувал, но не съвсем…
Затова в 19.00 часа Моню седна в инвалидната количка, позвъни на Марта и, бутан от нея, тръгна да инспектира всичко. Искаше тази вечер дълго да се помни.