Георги Н. Николов

Атанас Славчев е писател, около който рядко се шуми. За ролята на паркетни „водещи” в литературата у нас има доста кандидати - тях самото време ще отмие. Други, вярно разбиращи мястото на твореца при хората и битието, създават стойностни книги. В които читателят открива себе си по път, осеян с размисли. С изстрадани истини и трудни надежди.

Сред тях е и Атанас с разказните сборници „Сънища на един морски вълк” и „Майките, майките”, „Под маската на Ал Капоне” - фейлетони, „От изстрадала Родопа до вградена Гергана” - пътепис, с миниатюри, етюди, импресии. Всички те - градени в еклектичния фокус на понятието „личност”. Вчера и днес, в хаос от делнични предизвикателства. От постъпки с епилог, в който нравствената обосновка подтиква към размисъл: как бихме постъпили ние и защо…

Може би това е причина да се връщам към най-новата засега книга на Славчев „Последната събота на май” - избрани разкази, миниатюри и пътепис (1).

В увода към нея Иван Вълов отбелязва: „…проличава умението на автора да фабулира, намирайки оригинален подход за въвеждането и изявите на героите в сюжетното действие. И което е особено важно - да ги охарактеризира”.

Кого всъщност? По редовете шестват, едновременно реални и алегорични, всякакви човеци: умиращи и здрави, шизофренни особи, деградати от социалната низина, учители и ученици, кандидати за любов…

Всеки в обособен микрокосмос от събития и внушения, моделиращи психологическата характеристика на персонажа. За да се превърне, след прочита на поредния разказ, в жертва на съдбата. На късно проумяна орис, забавена в годините интимна споделеност, или тежка самота. На вечния сблъсък между добро и зло. Антагонистично равнопоставени в броеницата на дните. Разпознаваеми, но само привидно.

Подведени от моралния си избор, героите на Славчев често стават негова жертва. Без непременно да са родени грешници или съзнателни бунтари срещу паяжината от наслагващи се прашни обстоятелства. Ала подтиквани от жаравата им, трябва да продължат напред. Едни - към смъртта, други - в дебрите на неясната фантазия. В горчивия спомен, или по сивото течение на дните. Борбеността, доколкото им е присъща, е най-вече статична и изчаквателна. Черпеща сили от случилото се в миналото време. И от предопределеност по рождение, каквато с радост бихме загърбили…

Нарочно не откроявам заглавията на отделни разкази, защото трябва да посоча всички: късове философска материя, с взиданата в плътта им поука. Но взети заедно: монолитно повествование за странния ни престой на земята.

Осмислено чрез острата наблюдателност на автора и подкрепено с обичта му към тези тъжни представители на обществото. Дамгосвани прибързано като неудачници и пройдохи. Трябва да си много съпричастен към тегобите им, за да им се посветиш. Славчев е постъпил именно така, с много човечност и доказано разбиране.

„Миниатюри” е втора част от книгата му, а почти всички творби в нея са създадени по конкретен повод: в памет на загиналите при Плевен освободители през Руско-турската война, за Мамаев курган и крепостта на Самуил край Охрид.

Парещ е текстът за националната учителска стачка през 2007 г. в „Гневно” и покъртителен - реквиемът за смъртта на авторовата съпруга: „Стълбите на ешафода. Вървеше напред тя. Тая, де роди и отчува децата ми, де и за самия мен болееше - като нейно трето дете. Тя вървеше напред, аз - след нея. Но тя беще за ешафода, аз - за неин кураж, успокоител. „Живей ти” - бе към мен посланието й. Живея. Прехвърлян от ръка на ръка, изстискван и изритван - давя мъката си и вървя - към своя ешафод…”

Над текстовете, сякаш дъга на мъдростта, грее размисъл за човешкото достойнство. За гордостта да си българин и правото да мислиш извън политическата конюнктура, силните на деня и така удобното себепродаване.

„От изстрадала Родопа до вградена Гергана” пък е пътепис, финална творба в книгата. Ще го оприлича с лирична песен, в която история, съвременност, размисли и чувства са пъстри шевици на споделеното.

Личи преклонението на Атанас Славчев пред красотите на този чудесен край, възхита от добродетелите на местните хора и почти мистичния дух на планината. В гръдта на която предания, минало и бъдеще си дават среща днес, на хребета на настоящето…

Знам, че за една книга може да се говори много и малко. Със суперлативи, венцехваления, или остра критика. Но мисля, че най-голямото й достойнство е когато, веднъж прочетена, те връща пак и пак към себе си.

Към същността на споделеното по страниците й за нов размисъл и удовлетворение от чутото и видяното там.

Такава е и „Последната събота на май” - засега част първа. Нека има и още. Убеден съм, че читателите ще се съгласят с мен…

——————————

1. С., Издателство „Българска книжница”, 2014 г.