Денчо Владимиров

Публицистичен триптих

КАРТАТА, НА КОЯТО Я НЯМАШЕ БЪЛГАРИЯ

В края на 1988 година бях изпратен в двуседмична журналистическа командировка от пловдивския вестник “Отечествен глас” в Ленинград. Беше в разгара на перестройката на Горбачов, така че много паметни събития видях с очите си за броените дни в Северната Венеция под знака на задаващия се разпад на великата държава и на нечуваните предателства от нейната Пета колона, от покварения продажен съветски и източноевропейски партиен елит.
За зла участ личният ми тежък фотоапарат “Киев” извърши предателство също, престана да снима и така се завърнах в България без нито една снимка от великолепните музеи и дворци на града на Петър Първи.
Но станаха спомените. И от тях един бе най-потресаващ.
В Лицея, където бе учил Пушкин, посетих със съпровождащата ме журналистка от вестника Татяна Касаткина и преводачката Ирина, една голяма великолепна зала - някогашната аула на лицея. Другите туристи минаваха и отминаваха, излизаха от залата, а аз по едно време се оказах в нея сам, вцепенено загледан в голяма карта на стената от времето на Пушкин. Карта на която я нямаше България! Там, където днес е изписано във всички географски карти “Република България”, имаше смазващ надпис: “ОТОМАНСКА ИМПЕРИЯ”.
Руските ми придружителки се завърнаха уплашени да ме търсят защо не съм ги последвал и ме завариха все така потресен пред тази карта, където за секунди и аз получих в Лицея своя голям урок - зашеметяващ урок по история, по това какво бе сторил един велик славянски народ за своите поробени братя в България, връщайки държавата им на картата на света. Незабравим урок и за чутовното дело, което бяха сътворили сънародниците ми, борци срещу петвековното робство, сънародниците ми като Ботев и Левски.
Така получих в Лицея своя най-незабравим урок по история.
И тогава, в някакво предчувствие, изпитах силна болка за отечеството си.
За България, над която, в задаващите се смутни времена на хаос и невиждано колонизиране на европейски народи, отново бе надвиснал дамоклев меч.
Дамоклевият меч от опасността …някакъв нов надпис да се появи в бъдното там, където днес чуждите дипломати /някои даже и трудно/ намират името на България…

БОТЕВ - НАШИЯТ СЪВРЕМЕННИК

С не по-малка потреса след повече от двадесет и пет години чуваме и гледаме как от учебниците на българските деца се премахват или предстои да се премахват огнените слова на Ботев, които според новите редуващи се кириакстефчовци, не отговаряли вече на …новите глобални и добросъседски интереси на България!
А истината е така проста: новият ни “демократичен елит” никак не го устройват вече огнените слова на великия син на България, които се селектират даже и при произнасянето им по митингите на вечерните зари-проверки на 2 юни.
Затова няма да чуваме може би в бъдеще по тържествени проверки Ботевите слова като тези:
“Кажи ми, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее …”
“Вдъхни всекиму, о, боже! любов жива за свобода - да се бори кой как може с душманите на народа”
“Да забравя род свой беден, гробът бащин, плачът майчин, тез що залъкът наеден грабят с благороден начин …Грабете го, грабете го, неразбрани. Грабете го! Кой ви бърка? Скоро той не ще да стане, ний сме всинца с чаша в ръка!”
“Ликуй, народе! Тъй овце блеят и вървят с псета подир овчарят …”
Ах, този наш гениален съвременник Ботев! Колко неудобен е той с неговите гениални прозрения и за света на капитала, още преди Маркс даже да направи своите пълни заключения. Ето как Ботев е видял “препускащото в кариер парвеню-буржоа: “Богат е, казва, па не го пита, колко е души изгорил живи, сироти колко той е ограбил, и пред олтара богът измамил с молитви, с клетви, с думи лъжливи”. И още към портрета на парвенюто-буржоа от Ботево и наше време: “И е човек с добро сърце: не оставя сиромаси: но не той вас, братя, храни, а вий него със трудът си!”
А как стряскащо и опасно звучат за новия български грабителски елит думите на поета и от неговото Символ-верую - където той мечтае за неделимо отечество и …обща собственост върху всички имоти! Как може да бъде мил и драг поетът с тези си “хортувания” на днешните чорбаджии изедници, довчерашни партийни велможи и потомствата им у нас и зад граница, на нароилата се бандитска нова класа, всичките те, награбили се хищно за себе си от народния имот?
Та българите не е трябвало през новата си история даже и да изучават дебелите томове на Маркс, и да търсят в тях изхода за себе си и за народа, когато са имали пред себе си събрано само в редове Ботевото учение за света на имащите и нямащите:
“И в това царство, кърваво, грешно, царство на подлост, разврат и сълзи, царство на скърби - зло безконечно, кипи борбата и с стъпки бързи, върви към своя свещен конец. Ще викнем ние “Хляб или свинец!”
А колко съвременно и до болка вярно звучат думите на нашия съвременник Ботев и за ония почти три милиона напуснали отечеството ни българи, тръгнали по света като непривилегировани бежанци, заради нова черна прокуда. Прокудата, за която Ботев е казал: “…дето нас млади пропъди по тази тежка чужбина - да ходиме, да се скитаме немили, клети, недраги!”
Е, в числото на прокудените българи не можем да броим онези своевременно и повратливо изпратени с богати кесии потомства на бившата партийна номенклатура още в зората на “демокрацията” - да се учат и живеят като принцове из западни ширини. Та какви клети немили-недраги са те - клетите немили и недраги деца на България си останаха в отечеството си любезно да се редят на опашките за безработни, да заспиват гладни само на едно кафе, да живеят в безпътица и безнадеждност и да попадат в ръцете на новите хищни и безскрупулни наши и чужди чорбаджии с лимузини, охранители и секретарки… А който не изтрае, има пълната свобода да хваща самолетите от Терминал 2. И вместо, както е писал Ботев за себе си и четниците си от Радецки “След няколко часа ще целунем свещената земя на България”, новите български хъшове целуват отчаяни и с мътна надежда нечия чужда “свещена” земя…
Новите читанки на българчетата вече се пълнят с какви ли не четива на новите класици -соросоиди и оттам се изхвърлят скъпи на сърцата и очите ни патриарси на българската книжовност и дух. В този ред явно няма да има място в новите читанки и учебни програми и за огнените слова на Ботев, звучащи вече така разминаващо се с новите национални интереси на бившата поробена и освободена държава България:
” …смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости!”
Е, как такъв Ботев да остане в читанките, плясват с ръце в министерски кабинети! Ще си навредим на политиката за привличане на чужди инвеститори най-малко!
А в целия маскарад по раздаване и през последните майски дни на най-високи български награди, звучи вече съвсем в дисонанс и великият Ботев стих: “Но стига ми тая награда, да каже нявга народът, умря сиромах за правда, за правда и за свобода!”
Така че може би е само въпрос на време и този велик стих да отпадне от читанките на българчетата.
- Че как може да се живее без високи награди, бе, някои българи в столицата са свикнали с тях като с наркотик! - ще кажат навярно министерски експерти.
И хайде, и без този Ботев стих срещу наградната практика в държавата на българите още от времето на Фердинанда!

ЗА КОГО ВИЯТ СИРЕНИТЕ

И пак е 2 юни. И пак по стъпките на Ботев тръгнаха хиляди хора в туристически походи.
Тази година и един висок държавен мъж се нареди до тях и патетично каза за делото на Ботев и борците за свобода добри думи.
И той стъпваше елегантно спортно и туристически по стъпките на Ботев и неговите четници.
Дано, о, боже, направи чудо, та туристическите походи по стъпките на Ботев в навечерието на 2 юни, да продължат и в други формати.
Да продължат и след 2 юни …в делниците на България!
Нека и там в делата си и в помислите си общонародно стъпваме по стъпките на делата и веруюто на Ботев и четниците му, по стъпките на подвига и веруюто на стотиците ни хиляди мъченици и герои за българска свобода.
И този поход да продължава във времето.
За да я има България.
За да я има и на световната географска карта, за да я има и на световната карта на духа, защото и ние сме дали титани на човешкия дух като Ботев.
…На 2 юни вият сирените.
Вият в общонародна почит към падналите за свободата на България.
Но вият и като предупреждение.
Като предупреждение за надвиснала отново опасност.
Над България.
Вият сирените.
За да не изчезне от картата на света и последното българско село, за да не отлети от Терминал 2 и да пролази през храстите на западните ни граници и последният българин, за да звънят още с векове училищни звънци и един народ да пее все така с надежда своя лъчезарен училищен химн “Върви народе възродени, към светли бъднини върви”.