Димитър Аджеларов

И този Йордановден щеше да премине за стария бъчвар бай Йордан Кумбара, както шейсет и седемте предишни - с обречения курбан и с благословията на поп Василий, понесъл чемширената китка със сребърното разпятие, и с дългата маса за идващите до полунощ гости, зачервени и отрупани със сняг, като тропаха по стълбите под пушливия фенер…
Броеницата години му бяха внушили, че едни хора се раждат само за празници, а други - само за делници, да живеят в мъчителен труд и страдания, и тъй си е било от векове…
„Така е било и ще бъде от нине, присно и вовеки…” бе неговото верую, изразявано само с една въздишка като чуеше за някоя несправедливост или злодеяние…
Защото бе запомнил трите глави на хайдути, набучени на върлини сред родното Преврен пред църквата, още когато беше малчуган… Какво бяха направили тези луди глави на османската власт, потиснала ни от незапомнени времена? Можеш ли да спреш вятъра?…
…Още не влязъл в двора на църквата, към него се зададе уста Боян, строител на камбанарии и кули, чийто син заглеждаше внучката на заможния бъчвар:
- За многая лета, бай Йордане, да ти е живо името…
И преди Кумбара да обърне глава, изпревари го Симон Клисаря, понесъл окаден свещник:
- А бе, дюлгерино, не ти ли стигна лятото да скачаш от греда на греда като петел за парче хляб, ами още от Димитровден не си стъпвал в църква? - и хитро примигна на стария бъчвар.
- Не закачай човека, Симоне… - изрече Кумбара, като се подпря на бастуна, потен в овчия кожух. - Болен е бил…
- И отгоре на това оная фукара като него, синът му, се гласял да ти стане зет! - подмигваше Клисаря с лисичите си очички. - Той не може кръг на бъчва да изчисли, един обръч да измери, тръгнал с внуката ти да се мери…
Майстор Боян отдавна бе прекрачил в двора, сподирян от думите на Симон Клисаря, който - Кумбара добре го знаеше - искаше да му се докара, та след някой ден да изпроси някое каче, без да даде и грош… Като преминаваше по снега на църковния двор, от прозорците на храма до ушите му стигна силният глас на поп Василий: „И рече Йоан… Аз ви кръщавам с вода в покаяние-е, а този, който и-и-де след мен ще ви кръсти с Дух свят и с огън… И дойде Исус от Галиле-е-я на река Йордан да се кръсти от Йоан-н-а-а… И като се кръсти, Исус излезе от водата, и ето - отвориха се небеса-а-та и видя, че Духът Божи слизаше като гълъ-ъ-б…”
И докато потърси в пояса си грошове за свещи, после да чуе честитяването от старите жени в преддверието, бай Йордан не разбра, че вътре поп Василий бе спрял да чете Евангелието от Матея, чуваха се само мъжки викове, над които надделяваше пиринченият глас на учителя:
- …Ти не го прехвърляй през синора уж с божии слова, отче Василие, ами направо си признай, че къщата на баща ти, хаджи Гачо, се пада на школото по сетната му воля! - И той видя над главите на мъжете учителя Цвятко, стъпил нависоко пред владишкия трон.
- А ти не сей раздори в стадото ми! - в ръка с псалтира вдигна глас поп Василий, изправен пред олтара. - Защото, казано е, че „наемникът, който е дошъл отдругаде и чиито овце не са негови, види ли, че иде вълк, оставя ги и бяга”!
Старият бъчвар бавно премина през множеството, за да седне на стола си, надписан с името му до края на живота му, като си мислеше:
„И на такъв личен ден ли се хванаха да вдигат крамола за това школо?… Не разбра ли учителят, че „на сиромах думите не се слушат”, както пише в Светото писание?”
И той, както всички останали богомолци, знаеше за последната воля на хаджи Гачо - старата му къща да се предостави на общината за училище на девойките, но синът му - поп Василий, не отстъпваше… Защото искаше да ползва дълбоката й изба, за да настани казаните за гюловото масло, а зет му - Иван Духалото - искаше на широкия чардак и кьошка да отглежда копринени буби…
И двамата намериха подкрепа от мютесарафина във Филибе, дост на предишния архиерей Ставрос, донеотдавна върл противник на Бозвелията и Авксентий Велешки, водителите на българите, когато отцепиха Екзархията от Патриаршията в Цариград… Скулестият грък, като бе разбрал, че ще се отваря още едно българско училище, реши да събере вода от девет дерета, това да не стане… Пък и не можеше да забрави изпратените му от поп Василий стотина оки едри орехи… Така че тези дни превренският поп щеше да донесе тапията с печата, с което къщата оставаше негова… Разбива ли се с гола глава каменна стена? Какво тогава се дърлеше гласовитият даскал?
- …И забравяш думите на апостол Павел, който казва, че „человеческото завещание като е потвърдено, никой не го разваля!” - не мирясваше даскалът.
- А не показа ли Христос образа на кесаря върху монетата, за да покаже тя кому принадлежи? - остави книгата поп Василий и пристъпи напред, протегнал настоятелно ръка с показалец. - И всяка къща не принадлежи ли на този, чието име носи?
Двете учителки, дошли от Сопот, изправени под иконата на св. Георги Победоносец, гледаха ту плахо, ту с възторг на пререканието…
Жените обръщаха глави ту към олтара, ту към владишкия трон, а мъжете свиваха юмруци в закана…
Всички знаеха, че правото е на учителя, но - отегчени вече, се примиряваха с обречеността на усилията му… Още повече, че не той беше починал, а едроглавият свещеник бе вмъкнал укор в свещените слова…
Слънчевите лъчи се пречупваха през дима от свещите, лицата по стенописите просветваха…
- А не каза ли се: „Докле съм на света, виделина съм”? - извиси се неочаквано мелодичен глас, който продължи: - И по-нататък: „Това е чудното, че вие не знаете откъде и кой очите ви-и-и…”
Стотина чифта очи се впериха към амвона, където се бе изправил млад човек в европейски дрехи, среден на ръст, с тяло на атлет и с очи на магьосник, чийто цвят преливаше от небесносиньото към стоманеносиво…
Той вдигна ръка с присвити пръсти, като че благославяше, и продължи, грабнал с видими нишки съзнанието на всички:
- „Водители слепи… защото очистяте външното на чашата и на блюдото, а отвътре са пълни с ограбеното и с неправдата?… Очисти първо отвътре чашата и блюдото, за да бъде и външното им чисто…”
Поп Василий се обърна изненадан, после остана като вкаменен пред непознатия, който бе застанал като съдник между него и учителя, вперил невярващи очи, засиял от възторг! В настъпилата от изненадата тишина непознатият с очи на магьосник продължаваше с обаятелния си глас:
- Докога, братя, ще подклаждате крамолите помежду си? Докога ще протягаме алчно ръце за къщи и имоти, ще си вадим очите един на друг от алчност, корист и завист, а не ги надмогнем в себе си, за да добием човешко достойнство в името на нашето Отечество? То е силата, която трябва да ни обедини… Нека в неговото име си кажем кривиците, па заедно да вървим напред, ако ще бъдем хора! Не се ли питате вие, които мислите само за днешното си еднодневно благополучие, защо над нас вече петстотин години лежи непрогледна мъгла, която като че ли души и убива всичко наоколо?… Не виждате ли, че цветята не цъфтят и не ухаят, славеите мълчат - не пеят, жътварките и копачките, забрадени с черни кърпи, не огласят родните полета с хубавите си песни? Кавалите вече не свирят и не веселят нашите усои, слънчеви поляни и рътлини, а плачат и ридаят над тежката ни участ…
Синеокият замълча за миг, изгледа множеството от жени и мъже, вперили немигащи очи в него…
В тишината се чуваше само пращенето на свещите…
- Аз идвам от север - продължи гостът. - И ви нося най-сърдечни поздрави от нашите големи патриоти, които денонощно мислят и търсят най-късия път към нашата Свобода! Те ме изпратиха да събуждам заспалите, да окуражавам малодушните, да обнадеждавам унилите и да ви обединя, та заедно да разкъсаме веригите на робството! Нашето спасение е в нашето единомислие… Така майка ми покриваше малките въгленчета вечер с пепел, а на сутринта ги намираше, но никога веднага не слагаше дърва върху тях, а съчки, които раздухваше, докато видеше пламък… Аз съм тръгнал да развявам тези малки въгленчета на вашето човешко достойнство, на вашата съвест, за да разпаля огньовете на всенародния бунт против тиранията…
„Кой бе този човек? - се питаше Йордан Бъчваря. - Та поп Василий не е достоен дори да развърже ремъка на обущата му… Дали не е този, комуто лопатата е в ръцете, за да огребе хармана като изгребе пшеницата, а плявата да предаде на огъня? И ето, за какво говореше този човек? Та ние не можем да се преборим да направим една къща на училище, а той иска да си възвърнем земята на дедите ни?” - недоумяваше той като повечето от богомолците. А младият гост продължаваше:
- …И нека, братя, да изградим храм на нашето съгласие и единство…
…Когато богомолците дойдоха на себе си, поп Василий го нямаше, а учителят викаше радостно:
- Чухте ли, братя, че ние не сме сами? Още днес, с бащите и майките, ще настаним децата в Хаджигачовата къща, пък нека дойде някой да ни изгони! Както успяхме да надвием преди две години на гръцките владици, така ще надвием и на поп Василий…
Гласът на бай Йордан Бъчваря проехтя над множеството:
- Нека всички знаем, че хаджи Гачо е чул волята Божия в последния си час… Поп Василий не бива да влиза в грях!
Множеството зашумя, възбудено се раздвижи, всеки говореше, махаше с ръце, едни клатеха глави в неверие, други се заканваха, трети мълчаха, зашеметени от станалото…
…

Вечерта у бай Йордан Кумбара, който на този именит ден за първи път бе почувствал съмнение в своята отлежала житейска мъдрост и верую, се събраха роднини и приятели… На дългата, застлана със зелено сукно маса, в месингов свещник горяха три свещи над разтвореното Евангелие… Тихият разговор на гостите бе прекъснат от влезлия именник - бай Йордан, а след него пристъпиха учителят Цвятко и синеокият непознат, който бе довършил необичайно литургията в църквата… И сякаш с него изгря непозната светлина, овладяваща гостите, не свалящи очи от него…
За да остане тази нощ преломна за много от тях, които щяха да тръгнат по един жертвен път като кръстения в река Йордан син Божий…
Фенерът самотно светеше на стълбата до полунощ…

2013 г.