Пелин Пелинов

Разказ от цикъла “Щрихи към портретите”

Гаврил Тачов Хлътйов, самонарекъл се Георги Бенковски, е необикновено явление в българската политическа история. Той нахлува като мълния от неизвестността в борбата за освобождение от турско иго и за кратко време застава начело на Априлското въстание.

Появява се като комета на революционния хоризонт, блести месец-два над Тракия и угасва в дебрите на Тетевенския Балкан, след погрома на въстанието.

Невероятна съдба!

В българската история няма друг случай на толкова бързо, почти светкавично, издигане и обезсмъртяване. В световната - също. Може би само френският офицер Роже дьо Лил го превъзхожда, защото пък той за една нощ сътворява патриотичната песен “Марсилезата”, която днес е национален химн на Франция, и става безсмъртен.

Георги Раковски - идеологът, и Васил Левски - стратегът на борбата за освобождение, не могат да се сравняват с Бенковски. Те също са безсмъртни, но им трябваше време, много време, за да се издигнат и наложат, а Бенковски само за няколко месеца от никому неизвестен абаджия и член на Гюргевския революционен комитет, става ръководител и повелител на най-голямото българско въстание.

За няколко месеца той успя да организира тракийските бунтовници от ІV-ти революционен окръг и да ги хвърли в огъня.

На какво се дължи този феноменален успех?

Единствено на неговите изключителни качества на водач. Явно “бонапартийския синдром” е дремел в душата му години наред и когато той попада в благоприятна бунтовна среда, избухва като вулкан, смазва и затрупва всичко наоколо.

Тук се налага да го сравня с великия Левски, за да откроя по-ясно и категорично неговите феноменални качества. И двамата са били обладани “на живот и смърт” от една и съща идея - освобождението на Отечеството, но коренно се различават като характери и маниер на дейност.

А така също и по външен вид. Левски изглежда като обикновен човек, докато Бенковски е ярък, внушителен и със запомнящ се салтанат.

Дяконът е мек и деликатен като събеседник, умее да слуша хората, с които разговаря и да отсейва важното в техните думи, докато Бенковски е груб и безцеремонен, без никакво желание да слуша и се съобразява с другите. Предпочита само да казва и да заповядва.

Левски разговаря тихо, кротко и много убедително, а Бенковски - шумно се разпорежда. А когато някой от равните нему му възразява за нещо, той се хваща за сабята, която виси на пояса му.

Левски предпочита да убеждава, докато Бенковски - да заповядва. Само водач като него може да извади колебаещите се българи от топлите им соби и да ги хвърли в огъня, докато Левски разчита на обратното - да се осъзнае необходимостта от противопоставяне с оръжие в ръка на поробителите.

Различни характери, които се изявяват в различни условия. Едни са изискванията на времето през 1868 - 1872 г., когато Левски тайно обикаля България и съвсем други в първите месеци на 1876-та. През първия период няма нищо като организация, а през втория бунтът назрява с дни и часове. Затова Бенковски не се заема като Левски да изгражда тайни комитети, а извежда бунтовниците на пряко сражение с врага.

Има няколко възлови момента в дейността на Бенковски, които го изстрелват на върха на Априлското въстание. Първият от тях е постъпката му в едно от заседанията на Гюргевския комитет в края на 1875 г.

Тогава в къщата, където живеят и заседават членовете на този нов революционен комитет, наричана “казармата”, нахлул румънски полицай и попитал: “Какви сте вие?” Макар членовете на комитета да били отракани бунтовници, глътнали си езиците.

Само никому неизвестният абаджия Георги Бенковски скача, залепва му плесница (според Захари Стоянов) и го изхвърля като парцал от къщата. От една страна това утежнява положението на Гюргевския комитет и Стефан Стамболов и Иларион Драгостинов, които поназнайват френски език, едва успяват да спасят организацията от закриване и изпъждане от Румъния.

Но от друга страна, тази дръзка постъпка на Бенковски го издига в очите на гюргевските заговорници. И когато се взема решение от тях, успоредно с въстанието в Българско, да се подпали столицата Цариград и да се убие султана, за да се отвлече вниманието на властите, Георги Бенковски и Стоян Заимов са определени единодушно за екзекутори. Те наистина отиват в Цариград, но не го подпалват, нито убиват султана.

Другият важен момент възниква на Оборище, когато панагюрци, начело с образования Павел Бобеков и някои други по-издигнати бунтовници, се противопоставят на Бенковски да се даде пълномощно на апостолите да обявяват по своя преценка предстоящото въстание.

Георги Бенковски яхва коня си, изважда сабята си и гръмогласно заявява на всички, че си отива, защото смята пълномощното за задължително. Участниците в събранието го молят да остане, а той се държи непреклонно.

И преди да си тръгне, те забелязват, че са обградени, по негово нареждане, от охраната на Събранието и срещу тях са насочени мечове и шишанета, готови да ги погубят… И тутакси дават съгласие за пълномощното.

Тази сцена, описана от Захари Стоянов, на когото може да се вярва, е абсолютен театър. Но тя разкрива Бенковски като човек, който е способен на всичко, за да постигне целта си.

Третият ключов момент е създаването на т. н. “Хвърковата чета”, начело с Бенковски, която, след обявяване на въстанието, започва вихрено да снове между средногорските села и градове, да вдъхновява населението и го извежда на бой с агаряните.

Такова действие Левски не е предвиждал никога, защото е смятал, че неговите тайни революционни комитети сами ще свършат тая работа.

Четвъртият, може би най-възлов момент, се случва на връх “Еледжик”. Там Бенковски организира т.н. опорен пункт за съпротива срещу превъзхождащите сили на врага.

И когато му съобщават, че бунтовниците, пребиваващи на върха, нощно време си отиват по околните села, за да наглеждат жените и децата си и да нахранят домашните животни, той веднага разпорежда на Захари Стоянов да отиде в тези села и да ги запали.

Няколко от най-близките села на другия ден пламнали, преди турците да влязат в тях и да ги опожарят. С това войводата цели да направи въстаниците истински бунтовници, които не мислят за нищо друго, освен за съпротива и победа.

Чудно е, много е чудно откъде това слабо образовано копривщенско абаджийче заимства този психологически принцип, познат само на големите революционери?… Веднага ще отговоря: отникъде. Защото той е роден за водач и носи този принцип в душата си.

Има още един възлов момент, който се случва още през първия месец, след пристигането на Бенковски в Панагюрище. Тогава той обикаля с главния апостол Панайот Волов селата и градовете на ІV-ти революционен окръг и съживява комитетите на Левски, а там където е имало такива, създава на бърза ръка нови.

Само в родната Копривщица отказва да прескочи, защото изхожда от принципа, че “никой не е пророк в родното си място”. Иска никой да не знае, че е абаджийчето Гаврил Хлътйов от Копривщица, а бунтовник с престижното име Георги Бенковски, дошъл да освобождава раята.

Тук също има важен психологически момент, който той осъзнава преди още да се появи в Гюргевския революционен комитет в Румъния… Но все пак се налага да посети Копривщица, която след Панагюрище, е другият голям революционен център и е в средата на ІV-ти революционен окръг…

Посещава родната Копривщица инкогнито, - нощем, когато градът спи и никой не може да го види и познае в тъмното… Но човекът, който го посреща - Тончо Шабанов, го познал. И когато го отвежда в дома си, му казва:

- А сега, бай Гавриле, добре дошъл. Отде идете по това време?

- Вие се припознахте на някого, господине - отвръща му Бенковски. - Вие отде ме познавате, като не съм доходил друг път тука?

Тончо му припомня за срещата им през есента на предишната година в Цариград. Тогава Бенковски му казва:

- Тук мисля да не ме познае никой. Но, моля ви, да не викате на име и да не казвате никому, че съм копривщенин, защото няма да направим нищо! - предупреждава го той.

А Тончо Шабанов му обещава, че само той ще знае. И изпълнява обещанието си…

Но не е само това. През времето, докато бил в родното си място, Гаврил Хлътйов не отишъл да види майка си и сестра си. Само поръчал на Тончо Шабанов да поиска шаяк от тях за един кат дрехи (такъв шаяк имало, останал още от баща му), да го продаде и да внесе парите в касата на местния революционен комитет. Странен жест!… Или не е имал никакви пари, или пък е искал да съобщи на майка си по заобиколен начин, че е жив и здрав.

Случва се тъй, че първата искра на въстанието пламва тук, в родната Копривщица. Един от делегатите, по-точно - от помагачите на Събранието в Оборище - Ненко Стоянов Терзийски от с. Балдево (дн. Росен), известен повече като Ненко Балдьовеца, извършва гнусно предателство, като осведомява пловдивския окръжен управител за случилото се на Оборище.

Управителят веднага изпраща полицейския началник Наджиб ага в Копривщица и в Панагюрище да издири и арестува бунтовниците.

Наджиб ага пристига в Копривщица и два пъти ходи в дома на Тодор Каблешков - възпитаник на “Галата сарай” в Цариград и доскорошен началник на ж.п. гарата в Белово.

Търси го, защото е узнал, че той е помощник-апостол и председател на местния революционен комитет. Но Каблешков се скрил, събрал своите съмишленици от комитета и решили да вдигнат въстанието преждевременно, за да не бъдат арестувани. Грабнали оръжие и обсадили конака.

И тъй като не могли да го превземат със сила, го запалили. Наджиб ага избягал със своите конни стражари, а мюдюринът бил убит заедно с едно заптие.

Тогава Тодор Каблешков написал своето знаменито “Кърваво писмо”. (Нарича се така, защото Каблешков поставил кръстен знак накрая и го поръсил с кръвта на убития мюдюрин).

И го изпратил веднага в Панагюрище, където бил центърът на ІV революционен окръг по куриерите Петко Николов Разложков и Събо Загорчинов.

Куриерите предават писмото на главния апостол Панайот Волов, но той не смогва да го разпечата, защото ръцете му треперят от вълнение.

Поема го пълномощникът Георги Икономов, разпечатва го и започва да го чете, но щом произнася първата дума “Братия”, езикът му се оплита и не успява да продължи. След това го взема Бенковски, който го прочита на висок глас. Ето неговото съдържание:

“Братия! Вчера пристигна в село Наджиб ага из Пловдив, който поиска да затвори няколко души, заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало на Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета…

Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един друг по улиците!… Ако вие, братия, сте истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашият пример и в Панагюрище”.

Като прочита писмото, Бенковски извиква, колкото му глас държи: “Бунт! Въстание! Скоро, Бобеков, свикай стотниците, удряйте камбаните!” - заповядва той, защото от помощник-апостол до този момент, мигновено се превъплъщава в главен апостол и водач на въстанието.

А Иван Соколов от Пазарджик, когото Бенковски задържа след Оборище за комендант на Панагюрище, си спомня:

“Всинца треперехме като лист. Бенковски се беше изменил в лицето; той ревеше своите заповеди, като същи лев, едър пот покриваше високото му чело, хвръкнал би той като орел из двора на бай Ивана, ако да имаше възможност за това; а благородната душа Волов проливаше сълзи и викаше: “Скоро, братия! Отваряйте портите да излезем! Ние да станем най-напред жертви!…”

От този момент Георги Бенковски става душата на въстанието и неговият главен разпоредител…