Христо Лалев

А ПОСЛЕ?

С живота се предадохме взаимно
и ето че е време за молитва.
Наоколо като декор е зимно
и рехав сняг летежа си опитва.
А беше друго нашето начало…
как леехме най-огнените пръски!
Едва ли светлината е ечала
по-гордо тъй. Или поне по-дръзко.
И с тътена лавина сред лавини
роеше щедро дните ни момчешки.
Момичетата – до една богини,
с очи като наздравиците тежки.

Човек е само в мислите безкраен.
А всъщност е мишена за уроци.
Повтаря се той с тялото на Каин
и вечно е душата му в отоци.
Лъжец е, който пърхането носи
така, че сякаш литнал е месия!
Човек е още възел от въпроси
и звяр нещастен в звездната пусия.

СПОМЕН ОТ БЪДЕЩЕТО

Тези облачни кервани
сред небесната пустиня,
те са бинтове изпрани –
за човешка милостиня.
Ангелите бедуини
носят старата утеха –
две листенца от смокиня,
първата човешка дреха.
Щом небето и земята
пак за гибел се прегърнат,
като песен недопята
тук децата ще се върнат.