Из”Четириухото магаре” - приказки от Павлина Павлова

ЧУЖДИ ЕЗИЦИ

През пролетта, когато се завърнаха от своето пътешествие на юг, лястовичките от гнездото над прозореца на малката Ева отначало говореха на неразбираем за нея език.
“Трябва да е африкански!” - помисли си момиченцето и се натъжи. Защото тя никога не беше ходила в Африка и не говореше чужди езици.
Затова, щом мама й съобщи, че ще посещава в детската градина курс по английски език, много се зарадва. В Африка сигурно говореха на английски и щом Ева го научеше, ще можеше да се разбира с ранобудните птички.
Скоро започна да брои до десет, да изброява цветовете, дори да пее песничка на чуждия език и всички у дома много я хвалеха. Ева често заставаше под гнездото на лястовичките и наблюдаваше как майката и бащата се надпреварват да носят храна за двете лакоми птиченца, които ги очакваха с разтворени човчици.
Само че нейната приятелка от детската градина Мая тръгна да изучава френски език. Това, че освен английски, има и френски език, внесе голямо объркване в света на малката Ева. Ами ако лястовичките също говореха френски, а не английски.
Така я завари баба й Поли - умислена над загадката, с вперен поглед нагоре.
- Бабо, аз скоро ли ще изуча английския език? - запита Ева.
- Сигурно ще минат няколко години, докато това стане, - отвърна баба Поли.
- И за френския език ли ще ми трябват няколко години? - Малката Ева започваше да се отчайва.
- Да, и за френския език. - потвърди баба Поли. - Ти колко езика искаш да научиш?
- Само африкански, езика на лястовичките! - почти извика малката Ева.
- Но такъв език няма! - усмихна й се баба Поли. - В Африка в някои държави се говори и на английски, и на френски, но има и много местни езици.
Ева беше готова да се разплаче:
- И на колко езици говорят хората по света? - запита тя.
- Трудно е да се каже, - отвърна баба Поли. - Май хората по света говорят на близо седем хиляди езици. Но най-много хора разговарят на мандарин, това е езикът на китайците. И на испански, на английски, на индийски, на арабски, на португалски, на руски, на японски…
- Стига толкова! - Ева си запуши с ръце ушите. - Така никога няма да се науча да разбирам езика на лястовичките!
- Че това какво общо има? - Беше ред на баба Поли да се учуди.
- Нали през зимата ги нямаше, бяха отлетели на юг, ти ми каза, че са заминали за Африка… - Ева бързаше да обясни колко дълго ги е чакала, колко много се радва, че вече са тук, в старото си гнездо, но че не разбира нито дума, когато ги чува да си говорят.
Баба Поли я прегърна:
- Дори да научиш всичките седем хиляди езици, а това е невъзможно, пак няма да разбираш чуруликането им. Защото езикът на птиците си е само за тях. Но това не пречи да им бъдем приятели, нали?
Малката Ева се усмихна, защото всичко й стана ясно: не е важно на какъв език общуваш с хората, с животните и с птиците. Ако имаш добро сърце, те винаги ще те разберат. А тя беше сигурна, че има най-доброто сърце.

ПРИКАЗКА ЗА ОХЛЮВЧЕТО, КОЕТО ПОЛЕТЯ КЪМ НЕБЕТО

Рано сутрин, докато още имаше роса, всички охлюви излизаха да закусят със свежи листенца.
Семейството на малкото охлювче Тим беше многобройно и затова - весело и шумно. Тим бързаше да си напълни коремчето и да излази близо до дядо Фу-Фу.
- Моля те, дядо, разкажи ми приказка, - започваше Тим, като мърдаше напред дългите си рогца, сякаш се покланяше.
- Почакай, още не съм закусил! - отвръщаше дядото и отхапваше ново сочно листенце.
- Искам да ми разкажеш приказката за охлювчето, което си мечтаело да полети и…
- Пак ли? Нали вчера ти я разказах! И онзи ден. И по-по-онзи ден!
- Да, дядо, пак! Защото тя много ми харесва.
Днес дядо Фу-Фу преглътна, въздъхна и каза:
- Добре, тогава. Слушай. Имало едно малко охлювче. Като тебе. То не било съвсем като другите охлюви, защото си мечтаело за невъзможни неща. Например, докато наблюдавало как летят птиците, то започнало да си мечтае да полети като тях. Искало да погледне отвисоко, от небето към земята, както я виждат птиците. Всички му се подигравали, защото, и ти знаеш, че ние, охлювите, си нямаме криле, с които да полетим. Но малкото охлювче си имало мечта, голяма мечта и не се обиждало от подигравките им. И тогава, в един прекрасен слънчев ден, стопанката на градината го забелязала да си похапва от нейните маргаритки, ядосала му се, грабнала го и като замахнала с все сила, го хвърлила извън градината. Ето как мечтата на малкото охлювче се сбъднала. Макар и много уплашено, то полетяло над оградата и, преди да тупне сред крайпътните треви, успяло да зърне цветята отвисоко. После му трябвал цял месец, докато намери обратния път и се завърне при своето семейство. Те едва го познали, защото малкото охлювче вече било пораснало, а къщичката върху гърба му изглеждала здрава и красива. Оттогава никой не го наричал със старото име. Казвали му: Охлювчето, което полетя към небето.
- Ех, дядо, дали и аз бих могъл да полетя?
Дядо Фу-Фу наклони двете си рогчета, докосна неговите и отвърна:
- Опитай! Ако искаш да ти се случат чудеса, не се страхувай да мечтаеш!
- Благодаря ти, дядо! - усмихна се малкото охлювче Тим и вдигна глава, за да се полюбува на полета на птиците сред утринното небе.

ГРАДЪТ НА НЕПОСЛУШКОВЦИТЕ

Град Ня-Ня се намираше много, много далече - на края на Земята. В него всичко беше наопаки: къщите бяха забили покриви сред поляни, а люлките, пързалките и въртележките бяха обърнати с краката нагоре. Навред край тях се разхождаха оваляни в кал и магарешки бодили прасета, които грухтяха, както и магарета, които често вдигаха глави и надаваха такъв рев, че стъклата потреперваха.
В къщите на град Ня-Ня се влизаше през таванските прозорчета, които сега бяха най-близо до земята. После, по набързо сковани дървени стълби, можеше да се отиде до кухня, в която всичко беше невъобразимо разбъркано, до спалня, окачена за тавана или в дневна с увиснали клавиши на пиано, които заплашваха да се разпилеят навред.
Град Ня-Ня, всъщност, беше съкратено от Няма-Няма. Появил се бил, когато все повече деца започнали да казват: “Няма да направя това… Няма да ям… Няма да се мия… Няма да спя… Няма да слушам…” Тогава Магьосникът на тъмните сили го заболяла главата от постоянното повтаряне на думичката “Няма” и, за да ги накаже, обърнал всичко наопаки и населил града с прасета и с магарета. След което започнал да изпраща в град “Ня-Ня” най-непослушните деца - да поживеят сами и да разберат наистина ли така им харесва или биха искали да станат послушни и да се завърнат у дома.
За първи път малката Ева чу за този град от баба Поли, когато отказа да си изпие млякото за закуска. Защото, каза й баба Поли, в град Ня-Ня изобщо няма мляко и ако Ева иска, могат да я изпратят да поживее в него. Ева, разбира се, не искаше да се разделя с мама, татко и баба, затова си изпи млякото.
Ала тази думичка “няма” сякаш се залепи за езичето й. И каквото и да й кажеше баба Поли, Ева отвръщаше: “Няма пък!… Няма… Няма-а…!”
Затова не беше трудно да се озове в загадъчния град. Когато пристигна, вече се стъмваше. Но понеже електрическите стълбове покрай улиците бяха забити с лампите в земята, наоколо беше тъмно и страшно. Само от някои къщи се процеждаше слаба светлина.
Ева надникна в най-близката от тях. Леглата бяха окачени на тавана, а децата спяха прави, облегнати до стената. Щом някое дете паднеше в съня си на пода, отнейде изскачаше един Палячо и започваше да крещи:
- Няма да сядате! Няма да лягате! Няма само да ви повтарям “няма”!…
Внезапно Палячото се обърна към прозореца, забеляза Ева и с мазен глас я покани:
- Няма ли да влезеш, малката?
- Олеле, бабо Поли! - разпищя се Ева и с всички сили хукна да бяга.
Ала нещо я дърпаше назад. Палячото скоро щеше да настигне и да я хване.
Ева отново изкрещя:
- Бабо Поли-и!…
И се събуди в прегръдките на своята баба. А щом видя усмихнатото й лице, каза:
- Аз вече ще бъда много послушна. Обещавам!

ПРИКАЗКА ЗА ПАЯЧЕТО ГЛЕН

Паячето Глен се събуждаше от сън не рано сутрин, когато изгряваше слънцето, а късно вечер, когато падаше мракът. То изпълзяваше навън и, без да губи време, се заемаше да плете нова паяжина или да проверява дали старите не се нуждаят от закърпване. Не забравяше, разбира се, да провери за улов и, ако се беше хванала някоя мушица, буболечка или гъсеница, си похапваше сладко.
Така, в труд и пиршества, преминаваха нощите на паячето Глен. А покажеше ли се слънцето, бързаше да се оттегли в своята уютна дупка и сладко захъркваше. Докато веднъж…
Ето, че стигнахме до онова нещо, което се случва дори в живота на хората и може да преобърне всичко. След като през изминалата нощ паячето Глен беше вложило цялото си старание и беше изплело може би най-изящната си паяжина, опъната между големия розов храст и оградата в градината на малката Ева, на сутринта то се поспря, за да я погледне за последен път, преди да се оттегли за почивка. В този момент един слънчев лъч я освети и тя засия, като да беше от сребърни нишки. Паячето гордо изпъчи гърди и тъкмо да поеме към своето меко легълце…
- Олеле, какво става? - чу се тъничък гласец и паячето Глен зърна чудно красива пеперуда как се блъсна в неговата мрежа и крачката й мигом се оплетоха. - Помо-ощ!
Изплашената пеперуда продължаваше да маха с крила и така още повече се оплиташе.
Паячето Глен бързо се спусна към нея по едно еластично въже, което винаги носеше в коремчето си. Отблизо тя беше още по-прекрасна. Крилцата й бяха пъстри, в тях се различаваха сини късчета от небето, и червени от зората, имаше и жълто, и кафяво. Имаше дори черни шарки, толкова черни, колкото беше и самото паяче.
- Сега ще умра, нали? - прошепна пеперудата, щом очите им се срещнаха?
- Ако спреш да махаш с крила, ще се опитам да те освободя! - отвърна паячето.
И докато пеперудата, все още разтреперана от страх и ужас, очакваше какво ще й се случи, паячето се зае да разкъсва своята най-изящна паяжина. И странно, изобщо не съжаляваше за нея, може би защото искаше час по-скоро да освободи своята красива пленница. Дори когато тя падна върху тревата, паячето продължи да я почиства от последните остатъци на своята плетка.
- Вече си свободна! - каза й то срамежливо.
- Благодаря! - размаха крилца пеперудата. - Пък всички разправят, че вие, паяците, сте лоши и… и… - заекна тя, обзета от смущение.
- Е, не всички са лоши! А ти се пази!
Паячето дълго гледа в посоката, накъдето тя отлетя. После пое към дупката си. И макар да беше щастливо, загдето подари живота на красивата пеперуда, реши да не разказва на никого за случилото се. Защото подозираше, че вместо похвали, най-вероятно щеше да получи само присмехулни подмятания.
А ти какво мислиш: правилно ли постъпи паячето Глен или не?

ЕВА И ВЪЛШЕБНАТА ШАПКА

Отначало, когато й подариха тази шапка с остър връх, Ева не предполагаше за вълшебствата, скрити в нея. Ала щом я сложи върху главата си, веднага разбра, че шапката я е превърнала в добрата Фея от приказките. Липсваше й само вълшебна пръчица. И като нямаше истинска, Ева грабна един молив и се зае да сътворява вълшебства.
Първа пред погледа й попадна нейната любима кукла Мими. Щом Ева я докосна със своята вълшебна пръчица и каза:
- Мими, танцувай!
В следващия миг куклата се завъртя из стаята, а поличката й се ветрееше като жълта камбанка.
После омагьоса мишока Мики да проговори с човешки глас. С помощта на вълшебната й пръчица плюшеното зайче се премяташе, пластмасовото куче лаеше като истинско, а трите патета крякаха: “па-па-па”…
Но колкото и да се опитваше да си построи замък от лего-тухличките с помощта на магическата пръчица, не се получаваше. Отделните елементи си стояха и не се помръдваха. Ева много се ядоса и започна да ги налага с вълшебната пръчица, когато татко я спря.
- Чакай, Ева. Искаш ли заедно са построим приказен замък?
- Искам, татко.
Двамата седнаха върху килима и се заеха с работа. Щом замъкът беше готов, татко каза:
- Ето, значи, и така ставали вълшебства.
Ева го погледна, после се взря в красивия замък и с усмивка поясни:
- Това е, защото не бях си свалила вълшебната шапка.
Но тя знаеше, че когато поиска, дори без вълшебната шапка и без вълшебна пръчица, ще може с помощта на татко да сътворява чудеса.