ВСЕ ГЛАДЕН!
- Райчо! - се чу разгневен женски глас. И Райчо скочи, току преполовил коматя си. Преглътна насила недосдъвкан къшей и се изправи пред господарката си. Тя го гледаше ядосана, готова да му зашлеви шамар. А невръстното ратайче смутено побутваше скрития в пояса си комат, без да доразбере какво му се мъмреше.
- Умий дъските в коридора!… хем не разливай много вода, че да изсъхнат по-скоро… за нищо те не бива!
Райчо се позарадва в себе си, че ще си доизяде хляба, докато измий дъските, па се залови присърце за работа. Ала щом видя, че господарката седна до прозореца насреща му - промени лице.
Изми една, втора дъска, а тя все до прозореца, не снема очи от него. Слънцето клюмна на залез и огря измитите дъски; по мокрите пукнатини затрепкаха безчет светлинки, що някак приветливо се усмихваха на Райча, подшепвайки му за скрития хляб… Ала господарката още се не мърдаше от прозореца. И Райчо все по-силно усещаше сухия комат как притиска стомаха му. Това още повече дразнеше гладния стомах и Райчо забърза да измий по-скоро дъските, та дано се притули негде на скрито, та да си изяде
хляба.
„Работиш като вол и пак няма да си доядеш!” - се окайва Райчо, миейки дъските. - „Като бях у дома гладувах, защото немаше. А тук - цъкариди!” - Ръцете машинално търкаха с четката чамовите дъски, а умът му го носеше вече в минали дни. Спомни си той преди да се пазари при залез слънце, самичък зад протката, как си мислеше: да се отърве от тяхната немотия. Стига е гледал комшийските момчета как ядат хляб и сланина. И пак му се мерва радостната онази вечер срещу заговезни. Спомни си, че баща му донесе тогава дроб, глава… и те, като всички хора, се поотпуснаха…
А стомаха почва по силно да се свива. И Райчо пак заусеща коматя в пояса си. …„Ех, дяволска управия”, - възропта Райчо. Па скочи, грабна котлите да донесе вода, та там да си изяде коматя. На чешмата нямаше никой. Бързо Райчо извади сухия хляб, обля го с вода на чучура и лакомо задъвка намокрения хляб.
- О-хо, Райчо! - го стресна неочакван глас на току-що дофтасалото момче из тясното сокаче. - Утре няма ли да си дойдеш на село ? Аз ще си отида за оброка… Ех, знаеш я! Онова препечено агне, пръстите да си оближеш!
Райчо само изгледа тъжно съселянчето си, и надигайки котлите едва отвърна: „Не ме пущат!”
И пак усети, че още му е гладно.
На вечеря Райчо се готвеше повече да похапне, ала току преглътна трети къшей, конете се сритаха в яхъра и той скочи да види. А докато се върне, софрата беше вдигната.
И Райчо се приготви за сън с празен стомах. Преви се под козинявата черга, но веднага му дойде на ум мисълта за оброка в село и изпеченото агне в селската пещ му се представи пред очите. Изпечено, зачервено с присветнала кожа, а от главата му капе изпържената тлъстина. Стомахът отново го зачовърка и той изпъшка, обърна се, па се зави презглава. Пред очите му се пак мерна агнето.
По едно време го унесе сън и засънува; Райчо се намери в широка стая, дето се простира дълга софра. На софрата опечени агнета, меки начупени на едри комати самуни, тук-там се виждат пъстри бъклици, а около трапезата хора, хора. И всички ядат, ядат, без да си продумат. Райчо изпърво се посвени. В едина кът му се зърна господарката и той се смути; ала позатули се и лакомо започна: нагълта парче месо. И за чудо, без да дъвче, месото отива, хлъзга се в празния стомах. Гълта, къса вкусното месо, а стомаха все гладен, се не се насища. И хората ядат, ала по едно време вижда, че всички се качват по стволеста вишна. Покачва се и той. И се изкачва най-високо - на върха. Повява вятър и високият връх се залюлява. Всички гледат Райча как се люлее. Вятърът се усилва, затреперва цялата вишна и веднага със счупен клон Райчо се стрелна към земята. И в ужас отвори очи… Веднага усети козинявата черга, дочу закукуригалите петли: запели на присънване. А стомахът пак го запревива. Па му доде на ум: да вземе малко хляб! И някак радостно му затупка сърцето при мисълта, че ще има мамалига… Ех, ще се нагълта. Тя барим лесно се гълта… Стомаха силно го приболява, червата и те почват да куркат. Райчо се понатисна на корема, ала видя, че глада не минава. Па скочи да намери нещо за ядене.
Навън тъмнееше още. Навред беше заключено. Нигде нямаше нещо за хапване. И му се заплака. Па седна на сондурмата, вгледан въ легналата до яслата крава, що преживяше. До нея имаше куп плява. И Райчо завидя на щастливото животно, че поне от глад не страда. Изгледа завистливо още веднъж кравата и горчиви сълзи заглушиха развълнуваните му гърди.
сп. „Пчелица”, бр. 9-10, 1.12.1919 г.
