Атанас Душков

Някога на края наш
животувал богаташ -
дебелак и тлъст, голям,
зачервен като салам.
Богаташът бил свидлив
и проклет
и саможив.
Само гледал да краде
и по цял ден да яде.
Славата му по света
носела се сто лета!

Имал тоя наш чудак
ратай умен
и добряк -
да го вдига,
да го слага,
в шътането да помага.
Инак с кмета другарувал
и през ден, през два - пирувал.

Но веднъж през тиха нощ
му донесли пълен кош
от презморските градини
портокали
и смокини.
Богаташът сам ги ял,
никому зърно не дал.

Викнала тогаз жена му:
-За търбуха мислиш само!
Че прати един колет
на приятеля си кмет!
Вярвам, че не е видял
ни лимон,
ни портокал!

- Вярно -
богаташът рекъл
и към коша се затекъл. -
Ех, жена, ти имаш ум!
Та нали той ни е кум!
Портокали ще му пратя
да похапнат със жената!

Отделил набързо два
и повдигнал пръст едва:
- Ратайко,
я тия зряли
златожълти портокали
да ги отнесеш на кмета -
две, ама добри парчета!
- Както кажеш, тъй ще сторя,
няма с теб сега да споря!

И ратаят се засмял:
„Значи
туй е портокал!
Гледай го какъв е гладък,
леле, колко ли е сладък!”

И из пътя щом затичал,
запелтечил и засричал:
„Портокал не бях видял,
нито някога съм ял.
А защо един не дам,
другият - да си изям?
Я сега да го опитам,
за какво прахта омитам?”

И във тоя миг изял
хубавият портокал.
„Ей, че сладко, ой, ой, ой! -
рекъл на ума си той. -
Кметът да ме извинява,
но един се позволява.
За какво ще давам два?
Не съм глупава глава!”

И прекрачи прага той
като при побратим свой.

„Драги кмете, добър ден!
Ето ме сега и мен!
Тук ти нося портокал,
дето ти не си видял!
Чудно нещо, мили братко,
хем е златно, хем е сладко!
Праща ти го като дар
твоя най-добър другар!

И набързо му подал
грейналия портокал.

Спрял се кметът изумен
па започнал раздразнен:
- Трябваше
да бъдат два,
зная аз
добре това.
Зная от стопана твой,
вчера съобщи ми той.
А ти носиш ми един.
Бре, че непрокопсан син!
Другият да ми дадеш,
че тояга ще ядеш!

Ратаят се поусмихнал
и накрай, като притихнал,
откровено си признал,
че по пътя го изял.

Викнал кметът:
- Хей, гладник! -
и замахнал
със пестник.
- Ей сега
ще те пребия,
проклетия
с проклетия!
Богаташът два ти даде.
Как единият изяде?

Ратаят - същинска хала,
грабнал мигом портокала,
шавнал със една ръка
и изрекъл:
- Хей така…

Портокалът поизвил
и на две преполовил.
Хвърли на страна кората
и го вдигнал към устата.
И във тоя миг изял
и вторият портокал.

- А бе как не те е срам?
В тебе няма съвест грам!
Марш от тука! -
викнал кмета
и се хванал
за сърцето.
- За какво да ме е срам?
И аз портокали ям!

Ратаят се позасмял
рекъл „сбогом”
и запял…

1975 г.