Христо Черняев

СПОМЕН

На Боян Балабанов

Вървях под пладнешкото слънце
в простора - бивал и небивал,
издигнало се три копрали
над изкласила крехка ръж
и леко стъпвах по гръбнака
на Осогово - тъмен бивол,
пиян от ласката на вятър,
от шеметната шир и длъж.

И свирех си с уста след сянка
на бяло облаче. И мъка,
и тръпка радостна усещах
сред непокорната трева.
Между небето и земята
люлееше се бавно стръка
на моята съдба, споена
от хвойнов дъх и синева.

Овчари с прости ямурлуци
посрещаха ме с хляб и чесън
и с прясно сирене. Висяха
торбите им на дъбов ствол.
Гърбът на планината беше
от пролетния вятър сресан
и ме затваряше в кръга си
безмълвния висок сокол.

Под мене - там, в седловината
с дъх на божур и на череши,
бе Трекляно. Сърцето трепна,
от сладка болка премаля:
видях в узрелите градини
как мама ален плод береше
и как усмивката й кротка
докосва урви и поля.

СЪДБА

На Георги Гривнев

И млад, и добър, но
си имам свой кръг:
от бърдо до бърдо -
родопски чекрък.

В Триград ме посреща
столетник-пастир.
В кръвта ми гореща -
родопската шир.

И песен ли трябва,
тя руква с дъжда
и ражда се хляба,
наситил глада,

и ражда се оня
свещен земетръс,
политнал след коня
в родопската пръст!

ЖЕНА В ЗЕЛЕНО

Жена в зелено посред есента,
със румено лице и кърпа бяла…
И вече в думите на песента
като знамение е тя изгряла.

Жена в зелено в жълтата трева,
сред гъстия рояк на жълти листи.
Очите ми с дълбока синева
я скриват в хоризонтите си чисти.

Жена в зелено… с вятъра върви
и в облачето профила си врязва.
Сезоните, поете, забрави,
сега е времето на топла пазва.

Захвърляй есенната си печал
и не мисли, че иде дълга зима.
Жена в зелено…. и слана, и кал,
и сняг пресича тя неуязвима.

Жена в зелено посред есента,
със румено лице и с бяла кърпа,
със скрит конец през жълтите листа
сърцето ти към вечна младост дърпа.

РЕКАТА ЧАЯ

На Васил Колевски

Както ходя, както си мечтая
в лоното на летния си ден,
спомням…, спомням си реката Чая
в пролома, от буки обграден.

Спомням си, че през стоте баира,
неподвижни в палещия пек,
хладна, тя стремглаво се провира
и дъхти на вечен сняг и клек.

Зеленикави коси разплела,
сепва Бачковския манастир,
сянката понесла на орела
или на родопския пастир.

Боже мой, тъй като е разлята
и изпълва пролома скалист,
тя във всички гънки на душата
нежно трепка като кленов лист.

Като лист, а всъщност е вселена,
всъщност е на свежестта венче…
И е хубаво, че тя, студена,
през живота ми горещ тече.