Лалка Павлова

На сина ми Калин

1

В нашия малък свят
от четирсет квадрата
толкова болка има
по умрели мечти -
по платна неродени,
по икони сред катедрали,
по пана и по графики
сред жадувани зали.

В нашия малък свят
от четирсет квадрата,
от Вселената взели
най-тъжния цвят,
осланено ме гледа
букет от стената
и с очи ослепели
ме преследват паната.

Богородица носи
своя син на ръце,
а хиляда въпроси
вият в мойто сърце.
То не ще да повярва,
че светът опустя -
сред четирсет квадрата
пак останах сама.

2

Не, не може да е истина! Благовещение!
Мария получава радостната вест,
че ще зачене син, благословен от Бога.
А аз, от скръб смалена, в тоя ден злочест
оставих моя син в утробата на гроба.

А може би е истина? Благовещение!
Нали открил е Пейо в тоя ден светлик
в очите девствени на свойта мила Мина.
Един-единствен е в живота този миг…
След драмата си с Лора - той също си замина.

Как искам да е истина! Благовещение…
Живот и смърт… И после пак живот и смърт…
Избра самичък как да тръгнеш към безкрая.
Не знам дали Нирвана ще откриеш в своя път,
но ти не си извършил грях. Това го зная!

3

Великден е.
Камбани възвестяват радостта голяма,
а в моето сърце се трупа лепкав мрак.
Четирсет дни душата ми е глуха, няма -
от “тихата победа” на сина ми чака знак.
Защо така внезапно тръгна към небето?
Какво прекърши в него пролетния цвят?
Дали по новите пътеки крачи леко,
или го дърпа нещо към земята пак?
Животът изтъргува всеки ден достоен
и после го захвърли в скверното си ложе…

Мъдрецът би живял не колкото е длъжен,
а колкото душата в него може.