Любен Панов

ЛИДКА

Лидка е седемгодишната помиярка, която храня от дъжд на вятър. Викам й помиярка на демокрацията, защото се роди в първата година след “промените”, в храстите до близкия трансформатор. Всъщност тя е много далече от демокрацията, защото не признава хляба от частните фурни - вероятно й понамирисва на българския модел капитализъм заради фалшивата мешавица от кофти брашно и вносни набухватели.
Единствената около мен признателна жива твар. Усетила е или моята добронамереност, или моята безпомощност, а може би е надушила и общите ни черти: еднакво несигурни, еднакво самотни, еднакво озлобени към ситите. Парализиран нерв ритмично отмята десния й преден крак. При мен - лявата ръка. Когато съм на “пейката на ударените” пред панелката /през жегите там сядат само инфарктните и инсултните, отвреме-навреме и несвестните/, Лидка е в нозете ми и с оголени зъби недвусмислено показва на евентуални досадни бърборковци отсрещната пейка /нея обикновено я пазим за “разширени съвещания на борда на директорите”/. Задрямва само ако се заговори за “едно време”, когато нямало бездомни кучета, а инфарктните, инсултните и лудите ги прибирали в болници и санаториуми. Реално Лидка не може да си представи такова време и затова притваря очи .
От два дни Лидка не идва под моя прозорец. Няма я и при пейката. Днес бабите пред входа ми казаха, че помиярката ме била изпреварила - отишла си от тоя свят. Едно “тийнейджерче” я причакало до трансформатора, където бяха палетата й, прихванало й врата с верига от велосипед и я усукало около близката липа. Като от американски екшън, където показват как стават тия работи с хора. Детето е тренирало. “Реших ти проблема, мръсна руска кучко!” Бабките чули мутиращия гласец да се хвали как баща му казал, че Лида е руско име, а всичко руско трябвало да си знае мястото.
На нашето тийнейджерче му викат Били - кръстили го така с надеждата да стане президент-пичага. Може и да стане момчето. Дълга опашка отзад като на опърле, обичка на дясното ухо, кръстче на вратлето и два синджира на китките. Гащите му от Капалъ чарши - три четвърти, мръсни и лъскави. /По-късно щели да му търсят приятелка с име Моника./
Гърдите ме приклещват без милост към преумореното от наивност сърце, но този път не посягам към таблетката. Озъртам се за Лидка…

1998

БЕЗВРЕДНИ БОМБИ

Ударът е бил в дясната страна - започнал е от веждата и през окото е слязъл надолу по бузата, рязнал е извивката на челюстта и после парализирал рамото.
Под лакътя ръката живее - ръкува се, посочва. Не може да се вдигне до овъглената половина на лицето, но живее. “Нишки някакви, казват, нервички. Онова изсъхналото било главният нерв, а останалите - негови издънки. Радвам им се - зелени листенца все пак…”
Половина е и усмивката на Виктор. Другата половина е разчетена - няколко милиметра болка, няколко милиметра строгост и още няколко милиметра ярост.
“Какво, мълния или електрически ток?” “Не, братле. Граната. Спасявах революцията в чужда страна”. Едва на крачка от непознатото дете забелязал в ръцете му неизбухналата запалителна бомба. Изтласкал детето, но за самия Виктор секундите не стигнали.
В едно от сепаретата на ресторантската зала на десетия етаж американски и френски туристи се мъчат да оправят езика, търсят с очи сервитьора да поръчат още нещо. Усещам как дланта ми запотява чашата от очакваното всеки миг “Альо, гарсон!”, но Виктор вече е поднесъл на чужденците своята разчетена усмивка от дясната половина на загрозеното си младежко лице…

*

Днес предстоят няколко срещи и ми е нужно часовниковото напомняне на радиото.
През нощта се е завърнала експедиция от Арктика, корабостроителите от Балтийския са пуснали на вода нов съд по западна поръчка, на посещение в града са германски бизнесмени. И в самия край на сутрешните новини, преди да обяви двайсетте поднулеви градуса на януарския ден, спикерът прочита последната за емисията информация: “Вчера в следобедните часове в близост до хотел “Прибалтийски” пързалящи се по леда деца откриха неизбухнала средногабаритна бомба, хвърлена по време на Великата отечествена.”
Вчера бе неделя и от широката, надвиснала току над ледения залив тераса на “Прибалтийски” аз се радвах като дете на веселата пъстрота.

Стотици зачервени от студа усмивки. Тичащи пред кънките пудели, повесени за вратлетата уокмени, надвикване с острия бриз. Там някъде, по средата на този детски мравуняк, се е показала на света старата уродлива дама, с натежало от 50-годишна ръжда туловище.
Мисля си: демодирана смърт? Не, просто смърт. Нали казват, че смъртта няма стил. И памет няма, защото винаги я оставя на живите, след себе си.
“Сергей, защо така спокоен бе гласът на говорителя от радиото тази сутрин? Бомба е все пак.”
“Да можеше да попиташ Шостакович… Трябва да си тукашен, приятелю, за да разбереш всичко това.”
Моят събеседник, преживял като дете деветстотинте блокадни дни, не иска да се връща към спомена. Разбирам го. Неговите съграждани на Пискарьовското са почти половин милион. Цял километър редици от купчини надгробна земя. 125 грама хляб срещу 250 артилерийски снаряда на ден.
Шостакович гаси запалителни бомби по покривите на къщите и пише своята “Седма Ленинградска”. Идват на репетиции и му докладват: “Първата цигулка умира”. “Барабанчикът умря на път за работа.” “Валдхорната е на смъртно легло…”
125 грама хляб срещу 250 бомби на ден.

*

В една от залите на Екатерининския дворец стои като чуждо сред разкоша позастаряло фототабло - реставрация в първите дни след окупацията.
Буквално в първите дни.
Няма хляб, няма огниво, няма завивки.
Камионите все още бръмчат около каналите на Мойка и събират умрелите.
Музейните работници възстановяват знаменитата творба на Расстрели, където щурмоваците на Хитлер държали конете си. За гараж на “вилисите” - дворцовата черква.
Мъртвешки мършави, увити с парцали. Ушанките са на фронта.
Реставрират.
Реставрират и не знаят, че всъщност работят в бъдеща гробница. Разбират го малко по-късно, когато сапьорите откриват 11 еднотонни бомби със забавено действие, зазидани в стените на двореца.

*

В заледената вечер, сред уюта на хотелската стая, по един от телевизионните канали с досада каканижат комюнике на Силите на мира: над Югославия действително са били хвърлени 31 000 бомби с обеднен уран. Да, но “той е напълно безвреден за живите”! Как ли са си изпатили мъртвите, боже мой… И съобщават за една съвсем хуманна постъпка: безпристрастният съд в Хага ще търси отговорност от тогавашните градоначалници за загиналите журналисти в нощта на бомбардировката над Белградската телевизия. Миротворците предупредили къде ще се целят самолетите, но кой да ги слуша…
Нямало модерна смърт, защото смъртта не можела да има стил?!
Денят си отива уморен, натежал от паметта за нежни революции, възторг, войни, мир, разруха, мирис на конски тор и… напълно “безвредни” бомби. Със закъснител.
В полумрака виждам как сутрешната ми усмивка безполезно и тъжно е увиснала някъде над все още живия Питер.

2001