Марин Ботунски

Грях ти на душата, ако кажеш, че Пеньо залудо те е викал. Нищо не украсявам, гола истина ти разказвам, с еи тия, черните очи съм я гледал.
Зимата, като правехме основния ремонт, стана една поразия и виждаш, че с лявата ръка няма скоро да се оправя… Здрав, прав човек се затворих в къщи, ранна пенсия да получавам. Ами като съм свикнал да живея с хора и не ме свърта у нас! Първите седмици щях да полудея от самотия, въртя се из дома и все си думам, че съм излишен човек, часовете се нижат бавно, с напрегната тревожност, докато един ден си
рекох - дръж се, Пеньо, за некаква работа, измисляй си, ако няма какво да се прави, иначе ти е спукана работата. Погледах, погледах, пък започнах с малката мотичка да скопавам в двора лехи за водна градинка, цветя садих, лучец и боб боднах, покрай оградата насадих картофи. Тя, селската работа, иска две ръце, ама мъка не мъка, научих се с едната да върша каквото трябва.
Пролетес взех, та си купих патета. Ей го, на брега на реката сме, двайсет метра да ги изпроводя и са в реката - и яденето им готово, и пиенето, и банята. На два пъти по десет купих… Първите бяха ящни и бързо подраснаха. Провървя ми, рекох си, и си се радвах вътрешно. Ама като взеха да стават големи, започнаха да се сбиват, да си крадат яденето. Може и от болест да е, ама болестта се не види, а това, че се сбиват, че са лакоми и всяко гледа само за себе си, се види, та може и от болест да е, но останаха четири. Чакай, рекох си, да взема още, щото тия, както вървят, може и съвсем да се затрият. И взех още десет. Бре, мама му стара, викам си на моя прост акъл, нали една люпилня ги люпи, а те, тия, вторите, не са такива бойлии, па като че не са и такива лакоми, по-дружно растат. И се запазиха и десетте.
Интересни са големите патета. Може би защото съм безработен и ми са дълги дните - не ги меря на часове, но толкова интересни работи откривам у патетата… Ей онова, най-едрото, със сребристо-белите пера и лилавосините точици по тях, съм го кръстил Пат-пат. Всички се страхуват от него. Има остър и здрав клюн. Виж го как стъпва наперено и гордо. Чистник такъв, не дава прах да падне върху него, суетлив. С часове извръща главата си и оправя перата. Другите и през калта ще минат, че и ще легнат на мръсно място, той важно ще избиколи, ще си подбере мястото, където ще прилегне. Инак нито в реката е много добър плувец, нито умее добре да работи в улова - все му се изплъзват рибетата.
Белязаното казвам ей на онова, дето има черна точка на главата. То е най-меко. Всички да легнат върху му, Белязаното мълчи. Обикновено се намества до Пат-пат. Така силното пате го щади. Гласът му е тънък и еднообразен, само един звук издава. Крилете мама му подряза още като мъничко, така че е лишено от силата да се бори. Смешно ми е някой път Белязаното. Цялото изкаляно, омърлявено, а стои до Пат-пат и с часове подрежда перата му, чисти го и се радва, че Пат-пат го приема до себе си, че го търпи.
Патето с яснозелените перца в горната част на крилете е най-хитро от всички. Кръстил съм го Зиг-заг. Дори да е заспало, усеща приближаващия клюн на Пат-пат и се отмества. Подсъзнателно. Значи у него е най-буден инстинктът на дивите му прадеди, жива е дивата природа. Пат-пат забеляза способностите му и като не можа да го усмири с клюна, стана му приятел. Зиг-заг се успокои, надебеля, но си запази способността да отмества главата или крилото, когато се доближава клюн до тях.
Четвъртото, дето е по-встрани, е Белчо. Белчо е мълчалив, подтиснат, затова повечето време прекарва сам. Най-често е при малките патета, те се галят о него, той си ги учи как да хващат рибките, как да минават през бързея. Всяка сутрин кима с глава към тях, поздравява ги и ги брои, тихо се радва, че са все десет. Белчо усеща неприязънта на големите патета, особено на Пат-пат и Белязаното, но какво е неприязънта на двама при нежната привързаност и любов на останалите патета.
Когато са наблизо малките, големите патета стават единни. Стъпват наперено от крак на крак, клъвват ги по главичките и паткат, като да са тригласен хор. Тригласен, да, защото Белчо не им приглася.
Щом тръгнат към реката, големите патета застават отпред. Вървят и току обръщат глава. В началото малките се движеха на метър след тях. Намалят ли дистанцията, някое от големите се връща и също като прецизен катаджия определя безопасното разстояние, което трябва да се спазва, само че, вместо да им дупчи талон, голямото пате чука с клюн първите в редицата на малките. Най-често се обръща Пат-пат. Но още не тръгнал, Белязаното го изпреварва, нанася бързи и остри удари и бързо се връща на мястото си… После еднометровото разстояние им се видя малко и го увеличиха. Бре, дявол да го вземе, откъде им идват наум такива неща!…
Ела, ела да ги видиш, знам, че се вглеждаш в животинския свят, ще ти е интересно. Има си някаква организация в живота на птиците, па и на всяка живинка, нищо че ние, човеците, се надуваме и не им признаваме… А и да ги видиш всичките, че старият се върна следобед от завода, седна на масата и погледна мама. Пак, вика, постно си сготвила. Големите патета станаха, за какво ги държиш? Само Белчо ще оставиш за тамазлък.