Богомил Трифонов

ПОПЪТЕН ДНЕВНИК

ЩАСТЛИВ БЕЗДОМНИК

Градът ми даде много светлина
от книги, от изкуство непреходно.
Но ме лиши от звездна тишина,
в която мислите растат свободно.

Опасността навреме осъзнах,
плещи разкърших, куфара приготвих.
И хванах пътищата, гълтах прах
и пусках, дето пожелаех, котва.

А подир дни сравних страната с дом –
уютен и просторен, нов и пъстър.
Пред портата добрият иконом
посрещна ме и тръгна с мен чевръсто.

Той стаите показваше ми с длан,
но казваше, че всички са заети.
И настани ме в прашния таван,
където вместо лампа месец свети.

Благодарих. И в ъгъла заспах.
И засънувах сънища нескромни.
На тоя дом стопанин се видях,
а в същност бях…
един щастлив бездомник!

СПОМЕН

Зад хоризонта има дом,
населен с моето отсъствие.
Стените пазят дъх горчив
от разточителни надежди.
Един несъвместим пейзаж
виси безсилно на пирона.
И моят спомен зъзне там.
И други домове си спомня.

ПЪТНИК

Река асфалтна шумоли,
пълзи неразтревожена
от трактори и от коли.
Почти е невъзможно
да срещнеш пътник закъснял
и говор на каруца.
Усещаш есен, смътна жал
у скитащите звуци.
Звездите – сочна висина,
над нисък хълм надвесени,
не са ли гроздови зърна,
стаили кръв и песни?
Не е ли и кръвта река?
Едно сте ти и пътя.
И те повиква светлинка…
Почти като безсмъртие!

САМОТНО СЕЛО

Трапецът на гората.
Светулките. Щурците.
И мрачината пада,
но бавят се звездите.

Едничкото, което
навява скръб – е тази
самотност на селцето…

Духа му старци пазят!

ДИАЛОГ

- От гордост можеш да умреш.
И съхнеш на гранита…

- Ти, пътниче, къде ще спреш,
щом буря завръхлита?

- От гордост няма да умра.
Все нейде ще се свия…
Над теб, дръвче, струи зора,
но в тънък здрач се криеш:
Дръвче, което бе за мен
танцуваща камбанка,
къде е твоя ясен ден,
защо трепериш в сянка?

- Родило съм се сред гора.
Растях със зверовете.
От гордост мога да умра.
От удар на сърцето…

- От гордост няма да умра,
дръвче с листенца рижи!
Учуден само ще се спра,
ако ме гръм прониже!

ЕДИНАК

Снежец за себе си загатва
на горски фон – жълтозелен.
Начупен камък. Пръст кафява.
И небосвод разполовен.

Снежи снежец…

Далеч от всеки шумен порив,
от надпреварване и страст,
стоя до потния прозорец
и чакам вечерния час.

Снежец снежи…

Звънец ще лумне за вечеря.
Ще се нахраня. След това
отново поглед вън ще вперя.
Нощта звъни едва-едва.

Приснежва сън…

Задрямал, трия си очите
и сепнат виждам: Боже мой,
вълк единак брои звездите
с проточен, гладен, страшен вой.

Белее мрака,
луната крие – о-о!
луната крие –
любимката на единака!

ОЖЕСТОЧЕНИЯТ

Завиждам ти на бързия вървеж.
Ала не ти завиждам на съдбата.
Къде отиваш и къде ще спреш?
Пак в ямата. Пак в бездната позната.

Навярно нещо зло си преживял.
Но злото е и в тебе вкоренено.
Лицето те издава: оскотял!
И нещо ме стъписва мигновено.

За себе си ти можеш всичко, знам.
Ти можеш да откраднеш, да убиеш.
Да оскверниш идея или храм.
Дете да прелъстиш. Да се укриеш.

Така те виждам от един балкон –
как хищно полюляваш си ръцете!
И от гръдта ти бих изтръгнал стон.
Но ти не търсиш помощ от поети!

СТОМНА И ПОДКОВА

Началните ми пет години
като че ли не съществуват.
Проблясва нещичко,
което съм слушал в къщи да разправят.
Но катастрофата я виждам.
Търкулвам се в крайпътна урва.
Човек страданието помни.
А колко радости забравя.

И ето, спомням си напълно.
Каруцата бе пъстроцветна.
До мене – гиздавата стомна.
Парче от нея ме удари.
Уплашен плача, викам мама.
Кръвта по пръстите ми лепне.
От спрелия файтон тя скача
и дланите й ме опарват.

Как тия длани са целебни!
Да, някой сръчно ме превързва.
Но не съзирам тоя някой,
а само погледа на мама.
Гори ме слънцето.
Усещам на устните си сладки сълзи
и фантастично се превръщам
в крило на силното й рамо.

Конете и до днес обичам.
Не се боя от катастрофа.
В безкрайността е нейде мама.
Цветята й са още в двора.
Веднъж на гроба й намерих
една изтъркана подкова.
И хвърлих я, усмихнат странно,
зад раменете си нагоре.

КОНЧЕ ПОД ЛУНАТА

Сънувам рядко Долината на детските години.
Играе конче под луната, в морава тъмносиня.
Внезапно, щуро-пощуряло, то горе я съзира,
а в езерното огледало отново я намира.
Това за теб и мен е ясно. За кончето е тайна.
То трепва сякаш пред опасност, като света безкрайна.
И ветроносно полетява. Къде? Едва ли знае.
Галопът просто го спасява. В беда и с нас така е.
Пробожда страх, стърчат премеждия пред коня и човека.
Но крие ехо от надежда подлунната пътека.
Тя води до трева и жито. До склона и водата.
А с примката на изкусител там дебне пак луната.

ЛАСКА НА ЩУРЧЕ

Добре, че всеки път нещата
не ни изглеждат безнадеждни.
Добре, че вечерта загатва
цвета на утринния здрач.
Добре, че в помислите груби
светулките запалват нежност,
че редом с плач на отчаяние
ний знаем и от радост плач.

Бележим Космоса с такова
неизмеримо самочувствие,
с такъв копнеж към съвършенство
и алчен глад за красота,
разкъсвани от вероломство,
разяждани от хлевоустие,
привидно само безразлични
пред истината на смъртта.

Но и в смъртта пролуки има.
И вдъхновените ги знаят.
Упорството на дух и мисъл
открива нови дълбини.
Началото е безначално.
Незрим и безпределен – краят.
И прорицанията странстват
през драми и мъглявини.

Какво е да сме дръзновени?
Какво е да сме примирени?
Къде е вододелът стръмен,
съдбовният ни знак и кълн?
Щурче на прага ни сродява
с пръстта и звездните селения,
щурче в гласа ни и в кръвта ни –
обятие от хляб и сън!

ЖИВОТ

По хребети,
руини и надежди
с кървящи нокти
стръвно си пълзял,
невникнал,
че закономерна жал
таят
и победените премеждия.

Сега не се предавай
на тъгата!
Пропускай я по малко –
звездна прах
в нощта от скрупули
и смътен страх
до… следващата ласка
на зората!

Животът ти
не ще се промени.
На възрастта пределът
го възпира.
Но от съня ти
светлина извира –
утехата
за буйните ти дни!

ЛЮБОВ

                    От всички поетеси на света
                    поставям тебе на пиедестал…

Какво, че е неписан твоят стих?
Излят е в твоя поглед, в твоя жест.
Усещам в него притаена вест
от светове, които не открих.

Той с нестинарски ритъм е творен,
с детинска доверчивост – очертан.
Направен е от крехък порцелан
и лично адресиран е до мен.

Ще го запиша върху листа бял.
И там, където властвува скръбта,
където не достига любовта,
да го положат на пиедестал!

КРИЛЕ

Каква бе тая детска щриха –
едно дърво и две-три птици,
та отведнъж се навлажниха
прилепналите ми ресници?

И моят порив те намери
закътана в усмивка мила –
с ръце като криле на жерав,
в духа ми загнездила сила!

Реката твоя лъчезарна
тече и вика далнините,
напътила в посока вярна
надеждите ми упорити.

Утеха има и в съня ми –
летежът на ятата птичи,
които всеки облак тъмен
с обречени криле разсичат!

ПРИЗНАНИЕ

Не си ли стъкнато огнище?
Не си ли бдение привично?
Усмивка с наниз от сълзи?
Не мога да ти кажа нищо,
което да е по-различно
от същността, която си.

Ще те напускам, но за кратко,
когато е съдба за мене.
За дълго – някога, отвъд,
в небитие горчиво-сладко,
пак в тая същата вселена,
в преливащия й съсъд.

Защото аз съм просто песен
и утаено огледало
на многоликите неща,
Като скала на гръб понесъл
едно неимоверно цяло
и в него – твоята душа.

ТИ И ВРЕМЕТО

                    На Иван Давидков

Ръка на брат и на приятел,
ръка на спътница случайна,
детинска длан, крило на гларус,
дори и лапата на пес.
Под громола на времената
подобно кърт побягва тайна,
заглъхва обуздана ярост
или долита късно вест.

Под прицела на ветровете
вървиш превит или изправен,
зашеметен или спокоен,
а шепне приказки кръвта.
Усещаш как тежат ръцете,
как мисълта ти се сродява
с гласа на времето, с прибоя,
с неотвратимите неща!

МОРЯК НА СУША

МИРАЖ

Една измислена окръжност,
заселена с легенди ясни,
мъже с весла вместо оръжия,
жени като сърни изящни,
деца – любимци на луната
и рожби на самото слънце…
На своя глад за морски вятър
отдадох себе си до зрънце.

Залязва слънцето, отнася
в оазиса на сън орисан,
от полусенките белязан
мираж безимен, неописан!

МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ

Върху пилона – флагът черен.
Обезлюдени са вълните,
стоманени и упорити,
в часа на сумрака вечерен.

Смоковница – дърво на юга.
Смокините й са зелени.
А паяжинните антени
вестят за мирна есен тука.

Ще има риба, хляб и вино.
Било любов. Било раздяла.
Замислена – луната бяла.
Угрижено – небето синьо.

Ще се прегръщат в есен късна
дъждът тревожен с листопада
и дълга, облачна армада
от мълнии ще се разкъсва.

Вълните стръвно ще заспорят
с брега за исканото мито,
а с бурята, в море открито,
моряци смъртно ще се борят.

Ще побеждават… Неизбежно
животът ще изплаща данък.
Виновен – кървавият заник.
Морето – пак добро и нежно.

И нежна – есента, която
цъфти момински срамежлива,
подобно амфора красива –
било от пръст, било от злато!

МАРИЯ

Изпрати своя капитан
и парахода му Мария.
В пристанищния ресторант
тя седна с нас… Но не да пие.
До късно погуляхме ний.
Над любовта се поглумихме,
- Запей, Мария, пей и пий!…
Мария ний не убедихме.
Усмихната сегиз-тогиз,
тя скришом бършеше очите.
А келнерът на своя лист
прибави в сметката сълзите.

ГЛАРУС

Ти в смугла вечер край морето
избухваш като кратък пламък.
И влюбените ахват – ето,
какво знамение голямо!
Крещиш. Но тъй не ги отблъсваш.
Това е жалбата ти дива,
когато малък гларус пръсва
главица бяла в сграда сива;
когато нещо лошо става
в сплотеното, тревожно ято;
когато се отнема  п р а в о
и обезсмисля  к р а с о т а т а!

ОДЕСОС

                              На Валя

Като кораб милетски Одесос отплува
там, зад ултрамарин и зад пеещ седеф,
и в небето над Девня защо ми се струва,
че зад облак наднича главата на Зевс?

А сега съм у нас. От балкона се вижда
планината със строг и изгърбен гръбнак.
И припряно ме чака привичната грижа,
суетнята привична от сутрин до мрак.

Зад панелите нощем вълна ще ме мята.
Ще сънувам игра на делфини, крила.
И червеното слънце с черта по средата –
като два древни съда с отнети весла!

БОЛЕСТ

Жумят към слънцето години жадни –
край омагьосания бряг на юга.
Каютата ми като раковина
сънува дълбина и слуша флейта.
Закотвеният кораб скърца стави,
отдавна не поел през ветровете.
Горчиви капки от морето пие,
но… болестта му е неизлечима.

АВТОГРАФ ОТ КОРАБ

Да пия свикнах тоя въздух – синьо мляко!
Да гледам гларуси, кръжащи над талян.
Тръбящи параходи на брега да чакам –
разжалван ли, уви, несбъднат капитан!

Не търся оправдание… Утеха имам –
една тетрадка носталгични стихове
с вълнообразен ритъм и кънтящи рими,
които на съдбата ми чукът кове.

И малкото, което ми остава под небето,
е всъщност много: чаша с отлежал пелин,
в една тераса, близо до прибоя на морето,
и… кратък автограф от корабен комин!

ВАРНА И ЕСЕНТА

Измете вятърът, дъждът изми
следите на летовници безбройни.
Аз, Варна и морето сме сами
през есента –
замислени, спокойни.

Усмихват се и през декември дни
с лица от слънце, с дрехи от коприна.
И с тънки пръсти вятърът звъни
по струните на едра раковина.

Хладнее. Ляга месецът над мен
в легло, от гъста влага побеляло,
придърпал с рогче здрача свечерен
като огромно, меко одеало.

И още малко залезът ръми –
червен дъждец над хълмовете стройни.
Аз, Варна и морето сме сами
през есента –
замислени, спокойни…

НОСТАЛГИЯ ПО МОРЕТО

Играят мускулни вълните – зелени и пастелно сини.
Над хълма сивото синее, когато доближа клепачи.
Край Черното море живея и трупам слънчеви години.
Косата ми смолисточерна гаси деня и свети в здрача.

Години – полет бял над тая вода зеленоизумрудна.
Живея буйно или кротко – поля, лъки, небе зелено.
Това е моят свиден пристан. Оттук да тръгна е абсурдно.
Оттук да тръгна – за кога ли? Но някой вика настървено.

Човек ли или гларус вика? Морето вика. Мене вика.
Разбирам: трябва да откликна. Да хукна с отлива далече.
Или преплел ръце в косата на облака да литна мигом.
Ала на тънко, топло рамо сълза ще скрия в сита вечер.

Залутан в толкова възможни желания, посоки, цели,
в моряшки възел стегнал мрачно сърцето си неукротимо.
Живея край морето Черно, гостувам в лудогорско село,
лета и есени жълтеят, белеят пролети и зими.

И плискат слънчеви години – прибои мерноравнодушни.
Отчаяно, морето скоро ще спре на мен да се надява.
И присмехулен бриз внезапно ще звънне: “Хей, моряк на суша!”
И морското горчиво дъно в съня ми ще се утаява.

Съдбата ми била такава… Спокойно!… Амфорите стройни,
обвити в дълги водорасли, поели хлад, покой и слюда,
лежат по своему щастливи на дъното, посред безбройни
мелодии на раковини, зелен кристал и синьо чудо!

ТРОН В БАЛЧИК

За кой ли път ще сетя,че животът зароден е
сред щедрата дълбочина, в кристалите й течни,
сред нейните растения, болезнено зелени,
разбира се – за сетивата ни недълговечни.

За мен, обреченият да седи и гледа само,
завесата на водния театър е свидлива –
подобно смешен благородник тя пропуща нямо
по шепа милосърдие… Каква несправедливост!

Но с помощта на моя усет, с опита на други
отправям жаден поглед в дъното на тая сцена
и виждам странен персонаж от риби и влечуги,
останки корабни и амфори – една вселена!

Ще ви сънувам още, слънце – кръв избила рана,
вражда и отчуждение посред света настръхнал!
Но тук, накрай земята ми, в сълзи обляна,
до ствола стар, на трона, мога в мисъл да отдъхна.

И кой съм в същност аз? Ковач на рими, принц на чувства,
с компас в дланта си призовал началото на ера,
изсипваща от слънцето съкровища-изкуства
на тоя бряг свещен – прозрачен купел на Венера?

ВЪЗКРЕСЕНИЯ

ПАМЕТ

Край Дунав съм отново след толкова години.
Водите му – олово… А ги наричат сини.

Зависи от душата цвета да разгадае.
А Дунав като брат е. Мълчи. Но всичко знае.

Тече. Мълчи. Не пита. Припарват го куршуми.
За Ангел Кънчев сплита мелодия без думи.

И мержелеят знаме и параход, и чета.
И жертвеният пламък в очите на Поета.

На Дунав в здрачината разхождам се по кея.
И аз като водата тека, и мълком пея.

А песента внушава: “Не всичко отшумява.
С венеца си от лавър Войводата остава.

Остава баба Тонка, в гранит пресътворена,
с укритата си болка в гръдта непокорена.

Остава и Балкана. И Дунавът остава.
И мъртвите незнайни – в отеческата слава!”

РАВНИНАТА

Денем – янтарна, траурна – вечер,
с претворени в звезди кандила,
равнината на юг и на север
се разстила до сини била.

Там луната капризно и нежно
ми посочваше път през нивя
и градини… Щурци неизбежно
в ароматната, хладна трева.

В паметта ми вовек са вгнездени
имена и съдби-светлини
на мъже, като в жътва косени,
на застреляни в упор жени.

Разцъфтят електрични чадъри,
трепне приказен, блед силует.
Зад нозете ми – черни кахъри,
а запялата птица – напред!

Шета времето в бръчки вдълбани
и в стаена полумрачина
аз сънувам понякога странни
възкресения в теб, Равнина!

МАКЕДОНИЯ

Още в нашите сънища брулят ветрове
                                          и слова от барут.
Ой, Пирине – комитски кошули!
                        Ой, Пирине – юнашки редут!

Македония – нар и смокиня! Македония –
                                                      мак и бадем!
Вековечният лоб на Пирина побелял е
                                          от мъдрост съвсем.

Мъдростта на народната мъка,
                                от изтеклите кърви в борба
и от тежката братска разлъка –
                                непосилна, човешка съдба!

От дима на отровни пожари,
                                от пороя на вражата стръв
хвърковатият флаг на България
                                не случайно извезан е с лъв.

Свири вятър и бликат потоци
                                песента на бунтовен завет.
Македония – Даме и Гоце!
                                Самуилова крепост и чест!

СТАНЧИК

В едно творение на Ян Матейко
съзрях трагичното лице на шута…
В просветналия замък на кралица Бона
бушува бал. В чернокафява стая
се е оттеглил Станчик.
                                  Процепът показва
танцуващите двойки… Масленозелена
светкавица за миг самотника огрява.
В ръката му отпусната:
писмото от полето бойно
за тежкия разгром…
Но те, преситените в залата,
                                           дори да чуят
ужасния му вик, ще спрат ли
                                             да танцуват,
ще спрат ли своя истеричен смях?
И само върху крехките плещи на шута,
любимецът на Сигизмунда Стари,
с ръкавите и крачолите смехотворни
и с немите от тая вест звънчета –
тежи до смърт съдбата на Родината!

ФРУЖИН

                    На Вера Мутафчиева

Това очаква всеки силен мъж –
като претегли земните си дни,
да се сбогува мислено с ония,
които са най-скъпи на сърцето му.
Да се усмихне тънко и горчиво,
задето е залагал цял живот
на бита карта…
Да, твойта кариера
на дипломат и пратеник на Сигизмунд.

Сега продай имението Файдаш!
Без бавене въоръжи отбор момчета
и поведи ги дръзко там, където
войска събират Владислав и Хуниади.
Макар че никога за цар не си се смятал,
все пак си син на цар Иван Шишман.
Все пак си пълен господар на себе си.

Защото призоваваш сам смъртта.
Избираш я. Не искаш да умреш
в спокоен замък на постеля мека.
А там, където рогове тръбят,
където стене робската родина…

Такава смърт е празник за Човека!

МАКГАХАН

От мига на гибелта ти,
Макгахан,
твоят образ, сякаш родствен, скита
в пулса на кръвта ни храбра,
Макгахан,
от тревата тъжна до звездите.

В пулса на кръвта ни горда,
Макгахан,
лята, за да имаме държава,
недолята в боевете,
Макгахан…
Колкото изтича – по остава!

Сянката ти, Януари
Макгахан,
според обреда ни е вградена
в свободата на народа,
Макгахан…
Свободата – къща и вселена!

НЕСТИНАРСКА КРЪВ

Вглъбен, отивам и се връщам,
неуморим, неутолен,
от изгрева над селска къща
до моя дом в града стъмен.
И тежко спирам се до Някой,
незнаен и все пак познат.
- Жаравата пламти и чака
неотменимия обряд.
Играй, несретнико, танцувай,
не се страхувай от жарта!
От всичко времето лекува,
но не от тайните в кръвта!

ЧАША

Горчива чаша на дълга ми, че дълг към дълг пътува дълго,
а все дъга не увенчава неиздължимото у мен.
Далечна флейта, смях и вопъл – какво ли моя слух не лъга,
но моят дух не се излъга, не се предаде примирен!

Горчива чаша на страстта ми, че страст до страст не стига лесно.
Знам как е страшен и чудесен мигът стаен на любовта.
Едва пристигнал, си отива, невидим бих ви казал честно,
въображаем и нечуван – свещено зрънце на света!

Горчива чаша, пълна с вино! И истината е горчива!
Вълна камбанна ни залива. А тя е светлина и път.
Надеждата е като буря. Душата в нея се прелива.
И корабът на нова жажда нехае за беда и смърт.

Горчива чаша на живота! Но все пак тя е нещо. Чудо!
Смъртта си знае как да тегли на равносметката черта.
За някои – отмора сетна. За други – неповикан удар.
За храбрите – сънуван празник! Рефрен, осмислил Песента!