Елена Алекова

На 10 май 2016 г. в препълнената зала 6 на Националния дворец на културата Хор „Космически гласове” с диригент Ваня Монева изнесе двучасов концерт в памет на големия хоров диригент проф. Васил Арнаудов. Концертът бе онасловен „Да свириш на хор” (по любимия израз на професора „Аз свиря на хор”). За музикалните ни дейци не е тайна, че тъкмо проф. Васил Арнаудов насочва преди време вниманието на своята талантлива студентка Ваня Монева към женския народен хор. Неслучайно в самото начало на концерта тя сподели:

„Имам класическо музикално образование и учейки при него хорово дирижиране, никога не съм си представяла, че ще се занимавам именно с такъв състав. Но той беше далновиден човек. Вероятно е усещал колко дълбоко обичам българската народна музика, виждал е с каква страст дирижирам песни на фолклорна основа. Насочи ме към Женския народен хор на БНР и един сезон бях помощник-диригент. Там се „отключи” у мен огромното желание, поривът да тръгна в тази посока. Безкрайно съм му благодарна…

Целият концерт е замислен така, че да представи „Космически гласове” като хоров ансамбъл, какъвто той е, независимо от фолклорното звукоизвличане. Повечето от песните са в репертоара на школуваните хорове и са сред най-високите постижения на автори като Красимир Кюркчийски, Николай Кауфман, Петър Льондев, Иван Спасов, Стефан Мутафчиев и др. Макар и символично, иска ми се да покажа на своя преподавател докъде сме стигнали в нашето изпълнителско изкуство. Иска ми се неговата душа да разбере по някакъв начин, че има хора, които го помнят, следват и почитат. Надявам се да успеем чрез нашите изпълнения, чрез хубавата енергия, която ще изпратим. Това е концерт - благодарност за всичко, на което ме е научил”.

Не съм музиковед, нито музикален критик, затова не се наемам да пиша отзив за тази невероятна вечер. Но като поклонник на българската музика и в частност на българския фолклор (във всичките му разновидности) не мога да остана равнодушна пред вълшебството, което се осъществи тогава пред очите ми, затова реших да напиша настоящето

ОТВОРЕНО ПИСМО

До Ваня Монева, диригент на Хор „Космически гласове”

Привет, Ваня!

Концертът от 10 май 2016 г. в зала 6 на НДК беше не просто твой личен триумф и триумф на Хор „Космически гласове”. Той беше триумф на българското хорово изкуство въобще - за цялата ни музикална история. Както и за музикалния ни живот като цяло. Едва ли някога твоят учител проф. Васил Арнаудов, а и плеядата наши големи музиканти са дори мечтали за майсторство от такъв висш порядък, каквото ти - в качеството си на диригент - показа заедно с твоите космически момичета. Направо не мога да повярвам, че това, на което присъствах, наистина се случи. Беше толкова съвършено, че дори оня „неовладян” глас (някъде откъм първи глас на границата с втори), който, както ми се стори, един-два пъти се прокрадна, само допринесе съвършенството да се открои по-категорично. Толкова ясно изразен успех, така безпрекословно и вихрено заявено присъствие на сцената като твоето твърде рядко се случва. Ти вдигна летвата на такава височина, че всички присъстващи в залата музиканти (всеки в своята област) си дадоха сметка колко са някъде назад.

Неслучайно написах датата и мястото на събитието. Написах ги, защото от този ден започва новото летоброене на нашето хорово-певческо изкуство (ако може така да се каже). Надявам се да е направен подобаващ запис на тази вечер, защото такива вечери  пишат Историята (на музиката, на културата, на „държавата на Духа”). Такива вечери директно се вписват в историята на световното музикално изкуство. Без да съм кой знае какъв познавач и специалист, но като обикновен слушател и донякъде ценител определено смятам (чувствам го с цялата си същина), че този твой (ваш) концерт е единствен по рода си - като замисъл, като репертоар, като осъществяване, като „изстрелване” (друга дума не ми идва наум) във висините. Въобще… Всичко беше вълшебно. И беше на висота. Но имаше и неща свръх висотата.

Ти не дирижираше. Ти живееше музиката. Ти свещенодействаше. И то така, че… все едно пред теб бяха не твоите прекрасни момичета, а ангели небесни. Откъде измъкваше тази зашеметяваща хармония от натрапваната, най-често търсена от композиторите дисхармония? Самата дисхармония на моменти беше хармония и възвестяваше за някаква ясна победа на светлината над мрака. (Без дори самият композитор да е вложил като замисъл това…)

Колкото повече се отдалечавам от събитието, толкова по-категорично се оформя в мен усещането, че, да, това беше концерт за нас, присъстващите в тази зала, но едновременно бе концерт за небожителите, за онези, които не са сред нас, но които живеят в нас и - невидимо - край нас. И то не защото беше посветен на проф. Васил Арнаудов, който не е сред живите, а защото беше грандиозен, беше достоен да представи това, което ние, хората, на земята правим, пред небесната публика - като наше оправдание, като наше изкупление, като наше спасение. Ние, в залата, ликувахме. Но ликуваха и те - заедно с твоя учител.

Казват, че там, където отива безсмъртното в нас, има Книга, в която се записват всичките ни добри и не съвсем добри дела, вършени от нас на земята. Допускам, че в нея се записва не само доброто и злото, което човек е натворил, но и най-главното от и за човека, заради което той всъщност се е родил и е живял. Допускам още, че „Книга” е образно казано. Защото тя може би се „пише” не с думи, не на някакъв език, а че просто реалността се „запечатва” („записва”) в нея - такава, каквато е. И допускам, че при определени условия (ред, правила) на всеки небожител се дава възможност да гледа отрязък, който поиска - просто отваря или „влиза” в Книгата, натиска съответното копче и гледа…

Сигурна съм, че и твоят (вашият) концерт е вече записан в Небесната Книга, защото е от такъв висш порядък и от такова важно значение (за теб), че си заслужава увековечаване. И съм сигурна, че някога - тогава, когато… (защото сега още е невъзможно)… аз ще поискам да гледам отново този концерт и ще го гледам. Искайте - и ще ви се даде, чукайте - и ще ви се отвори, търсете - и ще намерите, нали…

Винаги съм знаела, че си тази, която си. От мига, когато те видях, преди още да се запознаем. И нататък. Сега просто това, което знаех за теб, стана „плът и кръв” - пред очите ми. Доби реален образ, звук, полет. Нещо повече…

Обикновено, когато се казва триумф (връх, апогей и т.н.), се смята, че това е пределът на човешките възможности и оттам-нататък вече няма накъде. За мен триумфът е просто повратна точка за човека. Ако „заспи” на лаврите си, той се срива и наистина изчезва. Но ако продължи, ако има силата и волята да продължи… О, тогава е способен на чудеса. Знам, че си от хората, които продължават напред. Защото да вървиш напред и нагоре постоянно, да гориш с новото е обичайното ти „агрегатно” състояние, това си ти.

Думите винаги не стигат, за да каже човек всичко, което в определени случаи иска да каже. А твоят (вашият) концерт надраства „в пъти” тези определени случаи. Затова вероятно всичко казано дотук (макар да осъзнавам цената и тежестта на думите!) ми се струва малко, незначително спрямо онова, което искам да кажа. То е много повече. Но за него нямам думи. Наистина.

Благодаря ти за прекрасния подарък!

Бъди все тъй Небесна, Търсеща, Покоряваща, Всеотдайна в изкуството!

11 - 15.05.2016 г.

Елена Алекова