Пелин Пелинов

140 години от преминаването на Ботевата чета през Дунава, при село Козлодуй

Разказ из цикъла “Щрихи към портретите”-2

Има една светла личност в борбата за Национално освобождение, която днес е почти неизвестна на новите поколения. Неговият портрет не виси на стените на учрежденията, училищата и частните домове като портретите на Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов и др.

Дори името му никога не се споменава при вечерните проверки на честванията на героите и събитията от миналото.

Или, с други думи - той е толкова забравен днес, като че ли въобще не е съществувал.

Летописецът на борбите за Освобождение Захари Стоянов го е нарекъл “БАНКЕРЪТ НА ХЪШОВЕТЕ”, защото години наред е подпомагал финансово ония “немили-недраги” български чеда във Влашко, които са се борили срещу турското иго.

Но той е бил своеобразен банкер, какъвто никъде и никога не е съществувал по света - който е давал, а не е получавал пари. Получавал е само полици, които са оставали завинаги неизплатени.

Коя е тази личност и какво е нейното място сред борците за национално освобождение?

Казва се Димитър Иванов Горов! Роден е през 1841 г. в тогавашното село, а днес град, Пещера. Емигрирал в Румъния през 1866 г. Отначало е живял в Браила, където е била най-голямата българска колония от емигранти, а после се премества в Гюргево - селище, което става най-важният център за подготовката на Априлското въстание.

Но вместо да скита немил-недраг по кръчмите и сокаците на Влашко, той започнал да произвежда сапун и свещи. И му потръгнало. Е, не чак толкова, колкото на търговците - братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово, но печелел добре и минавал за преуспял човек. Но за разлика от някои други преуспели българи, той не стискал парите си, а ги пръскал в помощ на българските революционери и за борбата за освобождение. За него Захари Стоянов е написал:

“Горов беше банкерът на хъшовете. Когото заболеше глава, при него тичаше, дордето най-после го направиха да проси. Ние притежаваме разписки от разни хъшлаци, които са взимали от него пари в заем”.

А другият летописец, Стоян Заимов, добавя:

“Ако имаше по-големи средства, той непременно щеше да построи цели казарми, за да защити злочестите патриоти от глада, студа и онова “обществено презрение”, на което те бяха “подхвърлени”.

А синът на баба Тонка - Никола Обретенов, казва за него:

“Неуморимият Горов подпомагаше апостолите от Гюргевския революционен комитет, организирал по-късно Априлското въстание.”

Помощите на Горов за хъшовете са много. Вече никой не ги знае и помни колко са. Но помощите, които е оказал на четите на Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, при преминаването им на юг от Дунава, се знаят и помнят. А най-безспорни и признати са неговите два безпрецедентни жеста - издръжката на Гюргевския революционен комитет и организирането и изпращането на Ботевата чета.

След неуспеха на въстанието в Стара Загора през 1875 г. бъдещите апостоли един по един пристигнали в Гюргево, където, както си спомня Захари Стоянов, “с помощта на редкия патриот Димитър Горов те успели да си наемат една отделна къща, която отпосле нарекоха “казарама”…”

И цяла зима те прекарват на разноските предимно на Горов. Неведнъж той ходел да им става гарант пред полицията, поради което всички го наричали “български консул”… А години след смъртта му Никола Обретенов си спомня в едно писмо следното:

“Димитър Горов беше крайно честен, справедлив и деятелен. Затова беше спечелил доверието не само на търговците , но и на румънското правителство. Обличаше се винаги добре и внушаваше всекиму уважение към себе си. Той идваше постоянно в Русе, без някой от турските власти да го закачи  за паспорт. Той помагаше всекиму, който се обръща към него за помощ. През 1975 г. , когато всички, избягали след несполуката на Старозагорското въстание, се събрахме в Гюргево, Димитър Горов ни намери безплатна квартира, която ние, хъшовете, нарекохме “казарма”, грижеше се за храната ни и по тоя начин ние му изядохме капитала, който по моя преценка възлизаше на две хиляди златни наполеона…”.

Най-голяма е заслугата на Димитър Горсов за организирането и изпращането на Ботевата чета. Двамата са свързани още от Браила, където Ботев пристига на път за Русия да учи медицина, но по липса на пари остава цяла година в печатницата на своя съгражданин - Димитър Паничков.

Тогава между двамата - Ботев и Горов, възниква една силна емоционална близост, която кара Горов по-късно, след десет години, да заложи “душа, сърце и кесията си” за Ботевата чета. Дори някои  смятат, че той е човекът, който е внушил на своя велик приятел да оглави четата, след като Панайот Хитов и Филип Тотю отказват (под различни предлози) да застанат начело.

Главният организатор на четата, разбира се, е самият Ботев. През пролетта на 1876 г. той пътува до Триест, Белград, Цариград и Одеса, за да търси пари и оръжие, както и войводата на тази чета. Известна е срещата му от февруари 1876 г. със сръбския революционер и публицист Джордже Влайкович, с когото Ботев е сондирал бъдещи общи действия.

Най-много пари Ботев взел от кишиневските българи, дадени на касиера на четата Иван Иванов и П. Календжи. Друг голям спомоществовател е Митю Цветков от Враца, който изнесъл в Румъния лой и пастърма, получил 4000 франка и ги внесъл за четата. Голяма сума дал и Димитър Горов, без да взема полица от касиера на четата или от войводата Ботев.

Както парите за закупуването на печатницата от Ботев, (след избухването на голямата букурещка крамола и отказа на Любен Каравелов да печати Ботевия вестник), така и за издръжката на Гюргевския революционен комитет и въоръжаването на Ботевата чета, Горов не искал да му се връщат, защото те били пари за освобождението на България. (А от хъшовете е взимал такива разписки, макар да е знаел, че те никога няма да му се върнат!)

Освен с пари, Димитър Горов е участвал  и пряко в организирането на Ботевата чета. Като най-приближен на бъдещия войвода и като изключително опитен човек, той активно е сътрудничил в изработването на плана за прехвърлянето на четата на българския бряг.

Това задължително е трябвало да стане чрез пленяването на австро-унгарския кораб “Радецки”. (По това време Дунавските пристанища са обслужвани от четири австрийски кораба, но “Радецки” се оказал най-подходящ, защото носел името на граф Йосиф Радецки - австрийски фелдмаршал от славянско-чешки произход.)

Димитър Горов е държал пряка и непрекъсната връзка с другите организатори на четата като: Георги Апостолов-Захарлията и Никола Обретенов от Русе (син на баба Тонка), които били помощник-апостоли на Трети революционен окръг във Враца, с главен апостол Стоян Заимов. Малко преди преминаване на четата, те се завърнали във Влашко, за да докладват за организацията във Врачанския революционен окръг и да ускорят оказването на въоръжена помощ на врачани.

Войводата ги изслушал и ги включил в щаба на четата, като свои първи помощници. За зла участ Георги Апостолов от Стара Загора, който заедно с Давид Тодоров от Враца, били едни от най-интелигентните четници в Ботевата чета, е бил убит на 21 юни 1876 г.  в сражението при Люти брод.

Синът на баба Тонка обаче е оцелял и на него дължим цяла книга с автентични спомени. Други членове на щаба са били - споменатият Давид Тодоров, който е говорел свободно немски език и е служил като преводач при разговора на Ботев с капитана на “Радецки” - Дагоберт Енглендер; Никола Симов - Куруто от Джумая е бил байрактар на четата.

Най-важен член на щаба е бил Никола Дончев Войновски, защото е бил офицер и Войводата го назначил за командир на четата. При клетвата край Козлодуй, Ботев казва:

“Като главен ваш войвода и преводител, аз назначавам Пера (Петър Симеонов и Перо Македончето) за мой помощник, подвойвода, а Войновски, като офицер и знаещ военното изкуство, ще бъде главен командир на всички и той ще ни ръководи и управлява в сраженията. Димитър Икономов - Даскала и Спас Иванов Соколов - също Даскал - ще бъдат негови помощници и негови заместници в случай на нещастие, не дай Боже, да се рани или убие Войновски”…

Сава Катрафилов от Елена е бил назначен за свещеник на четата. Имало е и други организатори на четата, които Ботев включил в своя щаб.

По списък четниците били около 200 души, разпределени на по-малки групи, за да не правят впечатление на пристанищните власти. Но в крайна сметка в румънските пристанища от Браила до Бекет се явили, на 16 и 17 април 1876 г.,  172 четници. Някои от записаните се отказали, а други - закъсняли.

Всички пътници се представяли за градинарски работници и пътували за Кладова.

Войводата Ботев, главният организатор Димитър Горов и съпругата му - Иванка Кънчева Горова, сестра на самоубилия се няколко години преди това на Русенското пристанище - Ангел Кънчев, се качили на кораба “Радецки” в Гюргево. Горов и жена му не били включени в четата.

Те пътували като изпращачи, защото били приятели на Войводата и дълбоко ангажирани с целта на четата. Освен това, Горов, който бил авторитет, както пред полицията, така и пред румънските пристанищни власти, искал да осигури безпрепятствено преминаване до Бекет, последното румънско пристанище.

В Бекет се качили най-много четници и натоварили най-голям “багаж” - големи сандъци, в които било скрито оръжието. И понеже Димитър Горов пътувал само до това пристанище, при него дошли веднага няколко четници - Сава Младенов, Петър Ванков, Димитър Икономов и Йордан Кършовски му дали писма до техни близки и приятели, в които им съобщавали къде и защо са тръгнали. Горов взел писмата и обещал, че веднага ще ги изпрати.

След това и Войводата Христо Ботев му дал три писма и една телеграма, със същото желание. Първото писмо било до семейството му, второто - до Иван Грудов, Иван Кавалджиев и д-р Георги Странски - негов приятел от Александрия, с което ги молел да подпомогнат финансово жена му и дъщеря му. Третото - до други негови приятели, с което им благодари за доверието, което са имали към него и за любовта към поробеното им отечество. Накрая му дал и текста на следната телеграма:

“Двеста души българи юнаци, под предводителството на Христо Ботев, редактор на в. “Знаме”, орган на революционната партия, днес заробиха австрийския параход “Радецки”, който насилствено накараха да ги прекара през Дунава. Излязоха на десния бряг хмежду градовете Ряхово и Лом паланка, отвориха знаме “Свобода или смърт” и отидоха на помощ на своите въстанали братя българи, които отдавна се борят със своите петвековни тирани за своята човешка свобода и народни права. Те вярват, че европейските образовани народи и правителства ще да им подадат братска ръка.”

И му поръчал да я изпрати веднага на вестниците: “La Republiqeu francaise” и “Journal de Geneve”, на Сръбското дипломатическо агентство в Букурещ, до Йон Братияну - лидер на национал-либералната партия на Румъния.

Горов приел с удоволствие писмата и телеграмата, сгънал ги и ги мушнал във вътрешния си джоб, като обещал, че веднага ще изпълни неговото желание.

След това тримата тръгнали по палубата на кораба към стълбата за слизане на кея. При тях дотичал отново четникът Йордан Кършовски и подал на Горов ново писмо, като му рекъл: “Това е за другия ми брат, Иван”. А Горов му отвърнал: “И него ще предам!”

Пред стълбата за слизане от кораба, тримата се спрели, а Иванка Кънчева Горова казала:

- Войводо, пожелавам ти две неща - да успее делото, за което си тръгнал сега и… да се върнеш жив и здрав.

- Дай Боже, но много се съмнявам, скъпа. По-вероятно е да намеря там, горе, брат ти Ангел и да го поздравя от тебе! - отговорил й Ботев като понечил да й целуне ръка за сбогом, но тя обвила ръце около шията му и го целунала по челото. След това и съпругът й, Димитър Горов, прегърнал Войводата и го разцелувал с насълзени очи.

- Моля те, скъпа, - обърнал се Ботев към Горова, - като отидеш в Букурещ, да се отбиеш в квартирата ми и да целунеш дъщеря ми. Тя е само на един месец, но е много красива. Кръстена е на майка ми - Иванка, която също така е много красива. А като те гледам сега, разбирам, че всички Иванки на тоя свят са най-красивите жени.

- Благодаря ти, Войводо!… Обещавам ти, че още утре ще отида в Букурещ и не само ще целуна красивата ти дъщеря, която сигурно прилича на баща си, но ще я и подондуркам. След това ще разкажа на жена ти, Венета, къде и защо си заминал…

Горови слезли на кея и останали там, докато “Радецки” се изтеглил от пристанището и потеглил нагоре, към Козлодуй… и към безсмъртието, като махали с ръце и насълзени очи…