Георги Н. Николов

Препрочитам стиховете на рано отишлия си от този свят Реджеб Кюпчу (1934-1976) и неволно се питам на кой бряг днес би била поезията му. Защото у нас етнически брегове много, а общ български, като обетована човешка земя - май ни един. И какво би написал, ако бе свидетел на държава, която не би могъл да си представи. Щеше ли да се роди отново неговото “България”?

Аз не съм чужденец,
аз съм твой син.
Твоето слънце,
твоето гергефено нощно небе
ме познават.
Познават ме твоите пътища,
по които вървях
и вървя.

Като дете, когато прохождах,
паднах
и целунах земята ти
и след тази целувка
направих
своята първа крачка.
Следата ми от този миг
е тук,
на твоята земя.

Не познавах лично Кюпчу. Но знайно е, че всеки автор се представя с написаното, не толкова с човешките си черти приживе. Затова не мога спокойно да приема помията, която се изля и се излива върху паметта на знатни литературни творци от дребни злобици, правещи се на интересни днес. Не прави чест на пресата. Не я извинява даже отвратително жълтият й цвят… Що се отнася до Реджеб Кюпчу, роден е в пловдивското село Куклен, а стъпките му по улиците си Бургас чува през 1956 г. Бил физически работник и журналист. Кореспондент на в. “Нова светлина”. Деец на културния фронт. И поет - “Въпросите продължават”, “Животът не е сън”, “Приятели мои, да тръгнем”. Превеждан на няколко европейски езика. А Бургас му присъжда наградата си за поезия…

Що за поезия е тя?

Стиховете са израз на простичкото, откровено, делнично и честно световъзприемане. В тях откриваме проблемите на обикновения човек, тръгнал на работа. Откриваме любовта, природните красоти, някои мащабни проблеми, вълнували света по времето на Реджеб. И опити за философска интерпретация на битието, чието изначалие тича към неумолимия финал:

Солен е краят на всяко нещо,
не случайно са солени морските води,
но не случайно и реките текат с лъкатушене -
за да е по-дълга свободата им.
Всяко сливане е сбогом на течението
или сбогуване със самия себе си.
“За причината реките да текат с лъкатушене”

Няма да сгрешим, или да се повторим, ако определим именно Човека от делника за основен двигател в лириката на Реджеб Кюпчу. Той минава през света с възторжения поглед на дете. Нерядко унива, отърсва се от личностни съмнение и оптимизмът отново го повежда напред. Авторът обича Бургас, морето, житейските картини преди десетилетия, отнасящи смисъла да се живее в нови измерения. Не ще се спираме върху отделни творби с политически привкус, които са всъщност нещо рядко в художественото наследство на Кюпчу.

Но ще споменем, че за разлика от верноподаници, хитричко нагаждащи се и днес с награди и неуместна почит, при него няма намек за плакатност и декларативност. Разсъжденията пак са човешки - от позициите на човека в тълпата, чиято физиономичност се слива с множеството и без която съществуването й не е възможно. Но която също има стремления и те никога не са били маловажни:

Край железопътно линия да имам дом.
(Ще имам ли някога?)
Но да не спират пред него влаковете.
(Ще спрат ли някога?)

Да минават влакове, да отминават,
да минават влакове, да отминават.
Само момичета от прозорците
с бели ръце да ме поздравяват.
(Ще ме поздрави ли някое някога?)

Да минават влакове, да отминават!

“Едно малко желание”

В някои свои стихотворения, като цветове на млада дъга, Реджеб Кюпчу привнася и източни мотиви. Осъзнати, или не, те присъстват в хармония с написаното от него по други поводи, разтворени в различни душевни състояния. Може би най-добра илюстрация за подобно твърдение е “Легенда за славея”:

И градините, и небето, и всичко
когато е далеч от нас,
ражда стремежи.
А красотата на червената роза
е сънят на славея
от тъжната нощ.

Е, Реджеб отдавна не е между нас. Остана в периферната литература, както наричат извънстоличното творчество някои „познавачи” на съвременния художествен процес. Приживе автори като него никога не шумят около себе си. Чувстват вътрешна потребност да споделят вълнуващи ги мисли с околните и го правят, но не гръмогласно. Не върху постаменти от съмнителна принципност, демагогия и идеологически щампи.

А сред уж сивата, безока тълпа - всъщност сбор от мислещи индивиди. Споени в хаотична общност срещу зъбатия кодекс на делника. После? После се разтварят в минало време, до последно оставайки достойни човеци. Завещаното от тях играе ролята на градеж. Но не на пълнеж в историята на българската литература. А на естетически искрици в изпосталелите ни от грубост, лутания и безверие души в клоаката на общественото развитие…Уж, че и развитие, особено в „европейското” ни мислене, има…