НАКО
Вярно, че Нако бе малко болнав, но си беше и мързелив човек. Напечеше ли го слънцето, веднага търсеше сянка, за да се излегне под нея.
Ходеше вечно брадясал, с изпокъсани дрехи и проголен корем. Краката му бяха обути с оръфани цървули и навити над тях парцаливи навуща. Каква люлка го бе залюляла? Как я караше, какво ядеше и как беше още жив? - той си знаеше! Пари за тютюн нямаше, затова събираше угарките от Гужовия дюкян и с тях си виеше цигари.
Къщата му и тя като стопанина - малка и опушена като ковачница, лепната до висок камък, в самия дол. Вътре само една стаичка, а под нея плевня с малко сено и обор за магарето.
Проврял глава през тясното и опушено прозорче Нако обичаше да стои на него с часове и да зяпа кой минава по пътя.
Вървим заедно със Запрян Иропланът един ден покрай къщата му, повдигнах глава нагоре и го попитах:
- Как е, бай Нако, как я караш?…
Преди да получа отговор, Иропланът на свой ред избоботи с гърленият си глас:
- Не виждаш ли какво прави? Търпи… Търпи хляба!
Надвесен от прозореца към улицата Нако сърдито му отвърна:
- Не те е срам! Да не ме храниш ти!…
Наскоро след това в Гужовият дюкян го подкачих:
- Защо не си оградиш нова къща, бай Нако, ами си се заврял в тая кочина?
- Аз - казва - Митко, не искам умрял да ме изкарват от новата къща. Докато я направя и ще пукна.
- Абе, то за нова къща, трябват и пари - добави Иропланът, заяждайки се с него.
- Пари не се показват! - рече обиден Нако и побърза да излезе от дюкяна, скрил в шепата си угарки от цигари.
Мързелив си бе Нако, но няма как - все ще се наложи нещо да направи, макар и мързеливата. Живот е, трябва да се поминава някак!
Та карам си аз един път мулетата, натоварени със сено от Герово. Щом наближих Буковата кория, дочух глухи удари на брадва. Като навлязох в букака, гледам на едно място над пътя Нако разгърден, приседнал на колене, сече с брадвата един буков храст. Встрани от него магарето му, вързано, клепе с уши и рита с крак да прогони мухите. Спрях мулетата и учуден го попитах:
- Защо сечеш седнал, бай Нако?
- Ами, защото не мога легнал, Митко - каза неохотно той и продължи да сече с брадвата.
През ония години почнахме в село да правим и каптажа на Ташовота вода. Минахме една сутрин с техника, изпратен от града да ръководи работата по водохващането, покрай Наковата къща. Гледаме Нако се пече на слънце пред портата, а жена му пощи въшки от рошавата му глава.
- Бай Нако, защо не дойдеш да поработиш някой ден при нас, та да изкараш някоя пара за хляб? - попита го техника. - Гледам те, че едвам връзваш двата края.
- Болен съм - смотолеви Нако.
- Бива да поработи, защо да не бива… Ама трябва, господине, да му забиеш един бук в гърба да му държи сянка, та да не слънчаса! - обади се троснато Наковица и продължи да пощи главата му.
