МИНИАТЮРИ
ПРОСЯКЪТ
Дълго време наблюдавах един просяк из софийските улици, пред църковните стълбища, по Раковска, Римската стена и по други места, но най-често в черквата “Св. София”, където се заслоняваше от студа. Спирах, подавах му нещо и заговарях. И тогава узнах неща, които не бяха за вярване.
Беше на 25 януари - точно на Св. Григорий. И този ден стоеше сгърчен, но които всички столичани го отминава с вкаменени сърца. Приличаше на мръсно вързопче от парцаливи дрехи, в които е загърнал своята измъчена, костелива и прегърбена снага. Поради силно приведеното му тяло очите му винаги гледат към земята, задушени от гъста брада и сплъстена коса. Иначе, при цялата му невзрачност, се движеше неизменно с две издути найлонови торби, пълни с хартийки, свитъци, кутии, пластмасови чашки, парчета от недоядени кифли и кой знае още какво. Движи се с нестабилно клатушкане, но винаги забързан, едва ли не метейки с коса, брада и дрипи тротоарите.
А преди двайсетина дена прочетох във вестника, че този човек посетил една художествена галерия, която събирала и помощи за бедните. Влязъл и разгледал картините. Уредникът приближил към него и подсещащо изрекъл някакъв въпрос, чийто подтекст бил: “Хайде, не ти е мястото тук.” Човекът само го погледнал и безмълвно си излязъл. Какво било изумлението му, когато на другия ден просякът влязъл отново в галерията, стискайки в ръка 5 лв., подал му ги мълчаливо и също тъй мълчаливо си тръгнал.
И днес отново видях този просяк. Той пак стоеше като отсечено дърво, приведен над своите торби. Не се стърпях и го заговорих: “Четох нещо хубаво за тебе. Влязъл си в една галерия и си дал 5 лв.” Той вдигна очи от земята и отрони: “Да, да. Трябва да се дава.” Някои думи изричаше трудно и малко неразбрано, но все пак отчетливо долових смислените отговори. Попитах го: “Художник ли си, че проявяваш такова отношение към картините? Значи има нещо в тебе, което се вълнува от красотата?” А той: “Ами, това е изкуство. Как мога да не обичам и да не се вълнувам от него?” Викам: “Имаш красива, богата душа! Да си дадеш последните пари…” И тогава той ме порази: “Аз не давам само там. В черквата оставам, по галериите. Всичко, което събирам през деня, го давам на други. Защото има по-бедни, болни и немощни и от мене!…”
Толкова ме развълнува, че даже не можах да го попитам какво е работил, къде спи, защо е в това несретно положение. Разбрах само името му - Тодор. И му казах:
- Бъди жив и здрав, Тодоре. С това твое има кого да учиш, ако има и кои да се учат от твоето добро…
БЪЛГАРИЯ В РЕШЕТКИ
След прословутите демократични промени у нас през 1989 г. всекидневно ме потискаше мисълта, че постепенно превръщаме страната ни в резерват за диви и кръвожадни животни, в който доброволно се обграждаме от железа и решетки. Защото откъдето минех, все се изпречвах пред железа, решетки, огради, въжета. Разбирах причините за това ново социално явление, но не оправдавах похватите, които новоуправляващите започнаха да прилагат, имитирайки старите. Защото и те, регионални шефове, а даже и най-дребни ведомствени началници, умират да създават условия за потискане, ограничение на човешките права за себеизява, принудителен респект и пр., което накрая превръщат в затворено пространство за упражняване на полицейско-казармените си нагони над слабите, беззащитните, страхливите. А създаде ли се веднъж страхов синдром в покорната “рая”, тогава не чакай нищо добро: нито от властниците, нито от народа.
И тогава с такива мисли и чувства написах статията “БЪЛГАРИЯ В РЕШЕТКИ”, която подписах и отпечатах във в. “Анти”, бр. 41 от 15-21 октомври 1993 г.
“До неотдавна край парламента всеки можеше свободно да мине, без някой блюстител на реда да прегради пътя му с насочено дуло (а когато Петър Младенов викаше своите танкове, нямаше дори и кокоша мрежа пред него, за да възпре щурма на демократите). Нямаше железни ограждения, бронирани жилетки, щитове и стоманени полицейски погледи, натежали от снаряжение като древни римски копиеносци, каквито са днешните български полицаи. Дали преди години нашият отечественик разбираше смисъла на изписания фриз на Народното събрание: “Съединението прави силата”? А и сигурно не толкова заради “Съединението”, а заради единствената сила, която нямаше аналог цели десетилетия, и винаги при заседание на Парламента опъваха около връст дълго червено въже и с тази усърдна мярка приключваше закрилата на законодателната сграда и опазването на депутатите.
Но, каква е картината днес в този централен столичен район? И какво усещане на срам, гнет и асоциативна тръпка на ужас предизвиква той в душата на българина?
Имах насрочена среща с колега точно пред главния вход на парламента. Но, само миг след спирането ми, зад оградата, към мен пристъпи цивилно лице и вежливо ме покани да се отстраня. Съзнавах, че това е в “правилата на играта” на всяка власт. И все пак думите ми се вгорчиха от познатия доскоро привкус. Защото съвсем до неотдавна тук правеха “кръглата маса” същите тези, които днес са в парламента и президентството - пак от наше име и в името на народа, като довчерашните им комунистически опоненти. А ето че същите те започнаха нагло да се оподобяват на старите комунистически велможи - ведомствена разграниченост, патрицианска надменност, вечно слухтяща охрана, подозрителност, мерцедеси (вместо чайки и волги), кортежи, правителствени и президентски самолетни полети, коктейли зад тежки завеси и неизбежните вече навред бодигардове (засега незаели още местата си само в градските тоалетни)… Не се ли повтаря всичко отново, се попитах? Пак ли трябва да дирим отрезвяване за похватите на властта във вечния Макиавели?
За съжаление тази картина не виждаме само тук!
Преди по банки, министерства, комитети, общини, радио, телевизия, посолства и всевъзможни други наши и чуждестранни представителства стояха по един формен милиционер или цивилен портиер и българинът, кажи-речи, проникваше в тях без особено затруднение. Опитайте днес да влезете по тези места или да ги доближите. Няма ги вече червените мильовци, но вместо тях ви посрещат утроени вериги от полицаи и бодигардове, които често с поведението и словесните си възможности надминават дори довчерашните си ръбести колеги.
И все пак това е поносима злина. Погледнете другаде какво е. Домовете и магазините по улиците на нашите градове и села вече целите са обковани с решетки и дебели телени мрежи. Врати, прозорци, балкони, дворове - навред се блещят само железни решетки, очите ни се блъскат в непрогледни ламаринени пространства: павилиони, вестникарски сергии, будки, макар и по пространство колкото пчелни кошери - всичко се гърчи от прегръдките на студения метал.
Всяка обществена сграда е заприличала на затвор. Всеки дом и вила - на концлагер. Всеки магазин - на железен карцер. Лицето на България е обезобразено и от ден на ден нейният образ става все по-зловещ, грозен, отблъскващ и кошмарен. Защото този образ наистина доби чертите на същински затвор. От прозорците и балконите на нашите домове вече не можеш да видиш ведро човешко лице, което да наднича с шарено любопитство или пък да размени утешителна дума със съседа си. Момче не може вече да съзре очите на любимото си момиче зад стъклата, или хубавица кокетно да разлюлее косите си пред мъжкия взор. Вместо тях през решетъчните прорези на балконите въртят опашки само озлобени лаещи кучета или истерично мяукат котки (и те нещастни пленници на суетните българи, провъзгласили се за “модерни”, за да увеличат още повече децибелите на уличния железен шум).
Всички добре знаем за какво се прави това и кое причини цялата тази днешна желязна градостроителна и архитектурна какафония в нашите домове - увеличената престъпност и хулиганската разюзданост, достигаща вече с размерите си степента на аритметична прогресия. И още: защото полицията е безсилна да се справи с престъпността у нас. Но защо само полицията, а и ние, гражданите, още търпим този налудничав нагон у някои субекти?
Безмълвната ни безпричастност срещу агресивността, наглостта, насилието и жестокостта на тези бандитски групички, заради които зарешетваме домовете си, е не само нетърпима, но и всеки от нас сам се превръща в потенциален престъпник, ако още продължаваме да си примиряваме с това ненормално за страната явление.
Нацията ни е заплашена да добие повсеместна психическа фобия, докато накрая всички се адаптираме към натрапчивата мисъл, че не можем да живеем повече в свободно и независимо социално пространство. Ще приемем психастенично, че решетката е по-скоро материален знак на душевен комфорт, отколкото наказателна мярка. Тогава няма да можем да различаваме дома си от затвора или от клетката на звяра в зоопарка.
Последните редове могат да се приемат за хиперболична инвенция. Но всичко споделено по-горе, не е плод на носталгия по отреченото тоталитарно време, а камбанен ек на обществен протест срещу едно ново настояще, което, пълзящо бавно, подготвя съзнанието ни за връщане към злокобното минало на лагерите и сопите. Защото вече наистина стигнахме до парадокса престъпниците, крадците и бандитите да бъдат на свобода, а ние, “праведните” и “свободните миролюбиви люде”, да стоим затворени зад железните прегради на домовете, офисите, училищата, болниците, магазините. Не е ли време да си сменим местата - опасните субекти да отидат зад решетките, преди окончателно да са превърнали живота ни в затворническа клетка, а ние да излезем на свобода от окованите пространства”.
ЗАБЕЛЕЖКА: Тогава статията излезе под едро заглавие като дискусионна и с подчертан текст от редакцията: “НА ВНИМАНИЕТО НА… КМЕТА СОФИЯНСКИ”. Както се очакваше обаче той не взе никакво отношение към поместения материал, каквото задължение трябваше да почувства, а го стори президентът Петър Стоянов. Защото само дни след нейната публикация бяха премахнати железните ограждения, както и километричните червени въжета, с които полицията опасваше целия площад като при бикоборско състезание (дано читателят си да спомни за това).
Но, защо след това те отново бяха възстановени?
