ВСИЧКО НА ТОЯ СВЯТ ГОВОРИ

Драгни Драгнев

Арнан прекара нощта на одъра в работилницата и понеже беше капнал от умора, спа без да помръдне до заранта, когато вратата хлопна и влезе Аргир, майсторът на грънци. Видя как зад гърба му наднича слънцето и напира да се вмъкне вътре и да пробяга по грънците, подредени върху лавиците по стените…
Отвън, пред вратата, имаше делва с вода, наплиска лицето си, разкърши снага, раздвижи глава и рамене и начаса усети колко нежен и свеж е дъхът на новия ден.
- Първата ти работа е глина да докараш - каза Аргир. - Впрягай воловете и тръгвай. Аз ще опаля пещта, че има грънци за изпичане.
Воловете в двора зад работилницата бяха в общ яхър с конете, но ги разделяше здрав плет, за да не се скарат и сбият, помисли си с усмивка. Погледнаха го подозрително, с досада, както му се стори, понеже не го познаваха, а неговият кон надигна глава от яслата, където я беше заровил, и му показа тъжните си очи, напоени с влага, макар че кобилата на две крачки от него въртеше опашка и го докосваше с въздушните си милувки.
След дълги увещания воловете се размърдаха неохотно, излязоха от яхъра, пристъпвайки едва-едва, като че ги принасят в жертва на боговете, но смирено мушнаха главите си в ярема и щом ги затисна с жеглите от двете страни, моментално потеглиха. В дървената кола имаше голямо корито, кажи-речи, колкото държаха разперените му ръце, а в коритото - копачка, мотика, хралец и лопата.
Хвана поводите и поеха през дола и край извора, където няколко девойки пълнеха делвите си и мятаха погледи към Арнан. Стори му се, че една от тях, вероятно на годините на Армала, искаше да го заговори, но воловете го побутваха с рога и муцуни по гърба и неочаквано се разбързаха. По всичко личеше, че познават пътя отдавна - от излизането им на сушата, както казваше майка му за неговата поява на тоя свят - и разбират, че не са тръгнали да се разтъпчат само, а по работа и време за губене и бавене няма. Животните, макар и да са подвластни на инстинкта си, често дават какви ли не уроци на хората, мислеше си философски Арнан.
Спряха на пет-шест разкрача от входа на пещерата, кажи-речи, до самото й гърло, обрасло с храсти и пълзящи растения, усукани като змии по пътя си. Пренесе сечивата и се зае да разкопае глиненото находище, което Аргир вчера му показа, и внезапно дочу неясни и странни звуци. Не бяха човешки гласове, а напомняха затихващия рев на ранен звяр, за който си нямаше никаква представа. Допусна, че е ударена от отровна стрела мечка, да кажем, която бере душа, но вероятно беше някое тукашно чудовище. Ревът напираше да излезе из тъмницата, но долетя вятър и воят му обузда и заблъска звуците навътре към дъното на пещерата. Зли духове, помисли си начаса, зли духове ги наричаха и говореха с презрение и омраза в неговото поселище, даже се бояха от тях, защото пакостяха на хората. Живееха досам обиталището на колобъра в подножието на планината Хем, посвети го веднъж майка му, само че колобърът успя да ги пропъди с камшик и заклинания, но и с помощта на бог Тангра. Тогава всички разбраха, че злите духове не знам как, май с посинели от камшиците гърбове, изпълзели до връх Арзалат, който заслепява със среброто на снеговете си до средата на лятото. Оттам излетели с изплезени езици в небесните селения и повече не се чули и видели…
Той отново размаха мотиката и тъкмо се канеше да хвърли първите лопати глина в коритото, когато чу някой да вика: “Арнан! Арнан!” Стреснах се, дори малко се поуплаших, признаваше си той, дори малко се поуплаших и тръпки ме полазиха. Само че гласът не идваше откъм селището на иртишите или отнякъде наоколо, а откъм тъмницата в пещерата. Тогава набързо реши, че тия зли духове искат да го подмамят и омагьосат и накрая да осуетят неговите тайни намерения.
Мина известно време, колкото да хвърли няколко лопати глина в коритото, и повторно чу името си, тоя път някъде в съседство и някак напевно и умолително. Гласът на Армала, помисли си тозчас, а и не го лъжеше слухът му, нейният глас, прошепна и застина на мястото си. Скоро гласът се чу още по-близо, още по-ясно, като че беше на няколко стъпки, макар че наоколо нямаше никой. Едва бе поел два пъти въздух, когато отново и глухо се дочу затрогващия рев на чудовището, а в същото време долетя и неговото име, което Армала, както му се стори, изричаше със стиснато гърло и примесено с ридание… Злите духове я измъчват, тялото й ще изтърпи страданието, но душата й няма да издържи, реши мигновено и му домиля, очите му се напълниха със сълзи, но не знаеше как да постъпи. Тогава проговори сърцето му, тласна го напред с всичка сила, той захвърли лопатата и дивашки се спусна в пещерата. Пробяга петнайсетина разкрача, а може би повече, обезумял от неведение и обърканост. Спря се и изведнъж всичко замря и онемя - не беше още усещал такава злокобна тишина. От страха, който го обхвана в пълния мрак или от неистовото желание да открие Армала, извика високо, колкото му глас държи. Викът му разцепи тишината, разкъса я, все едно беше някоя беззащитна живинка, нападната от кръвожаден звяр. При все това само ехото придърпа гласа му към дъното на пещерата, колкото и да повтаряше името на Армала и да очакваше отново да се обади…
Не си спомняше дълго ли стоя със затаен дъх и вдървен, но вероятно взе да се окопитва в мрака, когато отвън се чу конски тропот и някой се провикна. Беше майсторът Аргир - дошъл да го нагледа и да помогне, ако има нужда.
- Какво дириш вътре? - попита най-напред той.
- Чух гласове - отвърна Арнан. - Викаха ме…
- Върколаци - махна с ръка Аргир. - Караконджоли… Не знаеш ли за тях?
- Зли духове ли?
- Ходят между хората… Но ти не се бой… Лошавина не си сторил…
Напълниха коритото, Аргир сръга коня си и препусна, а Арнан подкара воловете, като седна в колата.
Отново минаха през дола и край извора, където още наливаха вода в делвите си. Щом го видяха, всички се попривдигнаха и обърнаха очи към него, замалко останаха неподвижни, колкото да си поемат два пъти въздух, и пак се наведоха над водата… Искат да ме заговорят, предположи той, да ме известят вероятно, че са виждали моята Армала или поне са чували, че иртишите са я откраднали от поселището на българите. Бързо отхвърли тази догадка, по-право, отмести я настрана, без да я изтрива от разума си. Девойките нямаха представа кой е, откъде е и защо е дошъл, макар и да се досещаха, щом минава край тях с колата и носи глина за работилницата на грънчаря. Пък и на два пъти го зърнаха заедно с Аргир, когото всички в селището познават, долавяха думите им, както препускаха с коне край тях. На Арнан дори му се стори, че девойките се навеждат над водата и напрегнато се вслушват в чучура, сякаш изворът говори вместо тях, по-право изсмуква и предава мислите им, както шурти и пълни делвите.
Всичко на тоя свят говори - водата, огънят, въздухът, цялата природа от земята до небето, реши Арнан, без да се колебае, когато отмина девойките. Едното говори на другото, взаимно допълват и умножават представите и знанията си като живи същества, разширяват кръгозора си, доверяват си тайни, блянове, надежди. Тревата наоколо например се въззема към слънцето и мълви нежни слова за обич, моли небето за дъжд, от говор се задъхва и развява облаци гъстозелена коса. Тънките листенца трепват от радост и благодарност, когато усетят дъждовните капки по челата си като зрънца от звездите… Какви ли не будни въгленчета носи на крилете си вятърът, за да ги спусне в клоните на дървото, гнездо да извие, да омагьоса сърчицата им и да превърне дървото в убежище на любовта… Ех, ако можеше Арнан да зърне в тия мигове Армала и да познае дъха й, устните, лицето, златните ябълки на гърдите й, небесния цвят на очите, дългите гарванови коси, които се спускат зад раменете й като сянката на буен планински поток…
Не, нямаше я Армала, за да я зърне, да я спре и да обхване раменете й. На петдесетина крачки от поселището изневиделица срещу Арнан отново изскочи онази жена, онази самодива ли, вещица ли, омайница ли да я прекръсти най-сетне… Тя вдигна ръце, като че разпери криле на птица и с топъл глас каза:
- Българин си, зная… И Аргир е българин… Всички сме българи… Само че твоят бог е Тангра, нали?
- Тангра - отвърна Арнан.
- Тука почитаме Иисус Христос, богочовека.
- Чух от майстора - рече той.
Както вчера, когато пристъпи в селището на иртишите, Арнан огледа лицето на жената и за втори път проумя, че много прилича на майка му, а и гласът й бе същият. Отново си помисли, че е омагьосан и душата му се е преобърнала, защото седеше в колата вцепенен и изумен, а и воловете сякаш се вкамениха на мястото си.
- Да знаеш, че в началото съществувал само вечният, безграничен и тъмен хаос, но в него се криел изворът на живота и на света - каза вещицата и като изцъкли очи, впи погледа си в Арнан непримиримо, сякаш го упоява и приспива.
- Откъде си научила името ми? - попита той.
- Боговете ми го казаха - отвърна тя. - Но ти стой и си вади хляба при Аргир, щом си дошъл да учиш занаята му… Той е посветен…Той знае много за света…
При тези думи вещицата внезапно изчезна и остави Арнан да гадае защо заговори тъкмо за хаоса и за началото на света. Чудеше се в земята ли потъна на мига, ветровете, които се разминават наоколо като диви коне, ли я отвяха или небето се наведе и я скри без остатък и знак в пазвите си… В същото време воловете оживяха и потеглиха без да чакат команда, а и се разбързаха, сякаш някой ги бодеше по задниците с остен…
Все тази тайнствена жена се навърташе в ума на Арнан, докато стигнаха работилницата, и не толкова със загадъчните думи, колкото с лицето и гласа, пък и с фигурата си. Допускаше, че може да е привидение или призрак, който блуждае из въображението и изтезава душата му. Друго го смущаваше много по-силно и повече в този момент - вещицата прилича на майка му не само наглед, но и по реч и вътрешно чувство. Не може да бъде майка ми, повтаряше си непримиримо, не може дори сянката й да се появява пред очите ми, откакто съм между иртишите. Май вече наистина съм омагьосан, премисляше пътем, омаяха ме в мига, в който стъпих в селището и зърнах жената и кучетата с котешките глави около нея… Нали майка му казваше, че магията на тия хора е вътре в тях самите, в ръцете, в очите и в кръвта им, в желанието им за живот и в неохотата им също. Злите духове и гласът на Армала в пещерата също бяха последица от допира с иртишите, дори само да си хвърляха погледи.
…Аргир чакаше на прага на работилницата и докато пренасяха глината, Арнан му каза:
- Има една жена, вещица ли, самодива ли, вчера ме присрещна и ме упъти как да те намеря… Преди малко ме спря на място с воловете и пак ме заговори…
- Да не си нещо сънувал!? - учуди се майсторът. - Или още чуваш върколаци…
- Не са върколаци - отсече Арнан. - Жената е… Вещицата… И много прилича на майка ми…
- Имаме си един оракул… Ходи като жена понякога, но си е истински мъж… Лечител е също и познава билките - каза Аргир и добави: - Пише поезия… Той е нашият Омир…
Арнан нямаше представа кой е този Омир. По-късно щеше да научи, че е елин и голям майстор на поетическото изкуство от времето далече преди Христа, когато по тези места и по същото време, чак до бреговете на Средиземно и Егейско море, отсядат няколко български племена. По-късно можа да опознае отчасти оракула, понеже той катадневно спохождаше Аргир в работилницата и двамата дълго се препираха за живота и подвизите на някой си Одисей, легендарен герой на елините. Всеки път препирнята започваше от сказанията за героя, но стигаше връхната си точка, когато оракулът настояваше, че Одисей не е грък, а българин от рода Дуло и Омир го е описал, без да е чул и узнал тази подробност.
Арнан щеше да разбере, че и нашият Омир, както наричаха Орган, и Аргир са пътешествали по гръцките земи в различни години, но с едни и същи намерения и желания - да учат занаят. Аргир стигнал до град Еридан, където работели неколцина прочути майстори каменоделци и грънчари, и останал при тях. Орган, който носи името на своя род, отседнал първо в град Дидона в Северна Гърция, но след време заминал за Кромион и там се записал в школата при младите следовници на философа Аристотел.
Орган имаше високо чело, големи и зелени очи, сякаш посипани с прашец от сивобяла глина, и торбички под тях. Най-доброто, което научих в школата, казваше той, е стремлението да разберем къде е общото помежду ни, къде са онези възелчета, посредством които бихме могли да се сближим, макар и да сме толкова различни. Творците, хората с въображение, казваше още Орган, са предводители и те ще известяват бъдещето на човешкия род, ще обсебят от миналото най-ценното, величественото, за да обогатят с него новите поколения… При майсторите в град Еридан пък Аргир научил, че в ръцете на грънчаря глината е жива материя, не тесто, а месо, напоено с кръв и продълбано с купчина кости. Остава само да ваеш, да сложиш всичко това в ред и да му отдадеш сърцето и душата си.
Щом пренесоха глината в работилницата, Аргир седна на мястото си, а срещу него, на одъра, където преспа снощи, седна Арнан.
- Тази жена, вещицата, както си въобразяваш и както я наричаш, ти е наговорила кое-що за началото на света, за хаоса, нали?
- За вечния, безграничния и тъмен хаос - отвърна с думите на вещицата Арнан. - Каза ми, че всичко е възникнало от хаоса, целият свят и безсмъртните богове…
- Това са сказания, Арнан, при гърците се срещат на път и под път, от уста на уста се носят - захвана да го убеждава Аргир. - От хаоса например произхожда богинята Земя, наречена Гея. Нашироко се е опнала тя, силна е и дава живот на всичко, което расте върху нея. А далеч под земята, на неизмерима дълбочина, се родил мрачният Тартар, една ужасна бездна, запълнена с вечна тъма. От хаоса възниква и животворната любов, наречена Ерос…
- Тъй започва да се създава светът - нерешително се обади Арнан.
- Тъй… - потвърди Аргир. - От безграничния хаос произлязъл
вечният мрак, а от него - вечната светлина и радостния светъл ден. Светлината се разляла по света и започнали да се редуват нощта и денят.
- А небето? - по-смело попита Арнан, понеже беше вече започнал да навлиза с разума си в сказанието. - Откъде произхожда небето?
- Земята е родила безкрайното синьо небе, наречено Уран - отвърна Аргир. - От майката земя са родени небето, планините и морето. Баща те нямат.
- И тъй, небето Уран и земята Гея се оженили - досети се Арнан и с усмивка донади: - И сигурно са имали много деца…
- Да, шестима синове и шест дъщери - каза Аргир, като че изненадан, че предугаждат мисълта му. - Това са титаните, а един от тях, титанът Океан, обхващал като безбрежна река цялата земя. Той и богинята Тетида дали живот на всички реки, които носят вълните си към морето, и на морските богини. Слънцето, месечината и зората са деца на титана Хиперион и богинята Тея. От титана Астрей и зората, наречена Еос, произлезли всичките звезди и всичките ветрове…
Аргир млъкна и загнезди погледа си в очите на Арнан, този път по-остро и по-задълго. Може би се надяваше да го види замаян от сказанието на елините за началото на света, но пришелецът си мислеше, че майсторът първо и първо се кани да го омагьоса. Омагьоса ли го, щеше да го разкрие и моментално да разбере с какви тайни намерения е пристигнал да учи занаят. Арнан обаче си беше наумил строго да не се издава, каквото и да го сполети, направо казано - за нищо на света. Никой не трябваше ни най-малко да се досети, че всичко, което прави, е заради неговата, откраднатата Армала - по-скоро да я намери и отведе…Готов съм на хиляди изпитания и мъки, които ми идват до главата, повтаряше си наум, но няма да се огъна и да се спра пред тях. Може вълшебството изцяло да ме обсеби, като се премрежат очите ми или застинат ръцете и нозете ми, казваше си, може да онемея и оглушея, но ще се боря и няма да се предам. Едновременно обаче си мислеше друго : иртишите също са омагьосани. Нали майка му казваше, че носят вълшебството в себе си, но не е споменавала кой ги е омагьосал. Ами кой друг, ако не е техният бог Иисус Христос? Или гръцките богове и богини, за които говореха със страхопочитание и знаеха чудесата им?
- Хайде да се залавяме за работа! - каза Аргир, като откъсна погледа си и се обърна към тезгяха, натисна и завъртя с крак грънчарското колело.
Арнан се зае да омеси и разточи една топка глина, останала от снощи на другия тезгях, като я размекна с малко вода. В тези мигове отново си представяше как образът на любовта се спуска от сърцето му към пръстите, а оттам слиза в глината на дипли и талази и Армала отново е до него и у него, в мислите му.