ТАЛАНТ
ТАЛАНТ
Ще построя един куплет,
дълбок и трезвен като храм,
ще те посрещна вътре блед
и името си ще ти дам.
Нас ще ни търсят в домове,
в регистри и във клевети,
а скрити в нови стихове,
ще си живеем аз и ти.
Ще те пренасям всеки ден
от стих на стих, от дом на дом,
с това пътуване спасен
от упреци и от разгром.
Разбра ли свойството талант?
Тогава ще те заведа
на някой пуст и гол таван,
отгдето вижда се града.
Градът под нас ще тътне жив,
от нас любовно сътворен
и сграбчил ни в жесток, щастлив,
незаменим със нищо плен.
ГЛАС ЗА КУБА
Ние чухме
как на далечния остров тракат
нажежените цеви
на бойците брадати
и се събрахме
рамо до рамо,
лакът до лакът
пред легацията
на Несправедливите щати.
Ние идвахме.
Нетърпеливи и пламенни,
обгръщахме неприветното здание
и трошехме стъклата
със точни камъни,
топли от негодувание.
Сега не трябва
да се мълчи, напротив -
сега трябва
да се говори яростно!
Ние носехме портрет,
който прилича на Ботев,
и скандирахме:
„Кастро, Кастро!”
Ние бяхме вълни,
ние бяхме приливи,
заканителни и бездънни.
А те
се бояха и като прилепи
пърхаха в стаите тъмни.
Но това
само от камъните спасяваше,
а потопено в морето жарко,
голямото здание
се смаляваше,
ставаше просто жалко.
Гневът
тътнеше честно и клетвено
и дано оня свят разбере
нещо,
което е много съществено -
кой е остров и кой - море!
Април 1961 г.
НОЩ НАД ПЛОВДИВ
Ах, тия тепета, тия пет облака,
легнали на червените керемиди!
Ти не беше ни срамежлива, ни опака -
просто искаше никой да не ни види.
И изчезнахме в най-близкия облак двамата.
Едни стълби ни грабнаха към звездите,
а зелените шумки разбиха тайната
и със сенки затрупаха трайно следите.
Ние плувахме над града и се чуваше
как си бъбрят вечерните минувачи.
Закъсняло момиче на хазайката чукаше.
Татък глъхнеха стъпките виновати.
В дворче мъж и жена поливаха пиките
на повехнало градинско мушкато.
Стар хлебар от пещта изваждаше питките
и ги милваше като тежки монети злато.
В будна клиника пъшкаше някаква малка.
и с последни сили сънуваше пролет.
В мрака стенеше самолет и една майка
небесата проверяваше с поглед.
Накъде ме изведе? Нали трябваше
да не си навличаме лоша слава.
Ти спокойно в мойте ръце отслабваше.
Аз сияех, че си такава слаба.
И сто хиляди души ясно чуваха,
как почти над техните керемиди
двама влюбени празнично се целуваха
и се радваха, че градът ще ги види.
Любовта връщаше на закъснялите времето,
връщаше слепите самолети от полет,
извисяваше в смело растение семето,
обещаваше питки, обещаваше пролет.
И с понятна печал, че са толкова кратки
тия мигове близост, тия нощи лъчисти,
на върха ний осъмнахме като светещи капки,
като ясна роса невинни и чисти.
***
В най-есенния ден от всички унили дни на есента,
в самия край на топлината, в самото дъно на дъжда,
аз ще посея в твойте длани две думички от песента,
която може би напролет до цветове ще доведа.
И ще изчезна като лято. Паважът ще те вледени.
Фасадите ще те преследват със боледуващи лица.
Една мъгла слънца и лампи мъчително ще размени.
А ти ще носиш във сърцето учудващите две зрънца.
Ще дойде сняг, градът ще стане и ослепителен, и чужд
и термометри ще се пукат от мъртвата му светлина,
а ти ще бъдеш стебълцето, което помни наизуст
загърнати в корица хладна две търпеливи семена.
Повтаряй ги, додето, сгрени от твойта кръв и твоя дъх,
те преживеят снеговете и доживеят своя час,
започнат да растат, започнат да те разкъсват с тънък връх
и ти внезапно се превърнеш във моето зелено аз.
ОТКРИХ ЗВЕЗДА
Предвкусвам паника в научните среди.
Становища предвкусвам и диспути.
И дълги нощи телескопи и бради
в небето ще осъмват като луди.
Къде е? Как се казва? В кой квадрант?
Между кои известни се намира?
Въпросите ще падат като град.
Звездата трябва да се номерира.
Открих звезда.
Отчайващо откритие - звезда.
Да беше лек, листо или лепило.
Да беше. Но се случи за беда
едно неподозирано светило.
Открих я, а не мога да я дам
във плен на лещи и на бюлетини.
Ще скитам в потресение и срам
по сини улици и по площади сини.
Открих звезда.
Докоснах я, в ръцете я държах,
разхождахме се бавно по земята.
Съзряхте мен, защото аз блестях,
но аз бях спътникът, а тя - звездата.
Не мога нищо да ви обясня,
ала за вас все пак ще ми е жалко.
Как сте живели толкоз времена
в небето си с една звезда по-малко…
ДВИЖЕНИЕ
Вървя по златни коридори
от есенеещи листа.
И есента ще се повтори.
И зимата.
И пролетта.
Неповторимо е обаче
усещането, че сега
към лятото
обратно крача,
към май,
към март
и към снега.
Настигам бившите си зими,
докосвам като старини
забравените, полузрими,
напуснати от мене дни.
Не се завръщам да поправям
онуй, което съм сгрешил.
Вървя
и пътем се смалявам,
какъвто мъничък съм бил.
Но във една гора предишна
две боси ходилца плющят.
Това съм аз!
С усмивка скришна
аз спирам и си давам път.
А мога и да се накажа -
от завист глупава обзет,
да взема
и да си разкажа
какво ми предстои напред.
Навярно трябва да се вярва
на патил пътник като мен.
Но мен ми липсва тая дарба.
Аз продължавам възхитен.
Вървя по златни коридори
от есенеещи листа.
Дано се есента повтори.
И зимата.
И пролетта.
