Панчо Недев

КУКЕРСКО ХОРО

В едно баш българско село Кукерското хоро било на почит и уважение от незапомнени времена. Хоро на три ката, на триста празнични премени и триста човешки гласа. Хоро за мало и голямо, за мъжко и женско, за куцо и сакато. Празник, голям празник ставал на мегдана, кога кларнетите писвали, кога тъпаните задумквали, кога чановете се раздрусвали и Злото хуквало към околните гори и чукари…
Но… дошли нови времена и в селото. С нови песни и знамена, с нови слънца и луни, с нови звезди на небосклона, с нови ветрове. Отприщил се Духът на частния сектор и частната инициатива - всички селяни станали бакали и търговци на едро и дребно. Станали независими и свободни от всякаква власт хора, можещи и знаещи, та започнали да обсъждат, да критикуват, да попържат и селската, и националната, и глобалната политика. Но понеже исторически е доказано, че голямата свобода, както и големият ум на Човека му пречат да си живее нормално и в сговор със себеподобните, започнала и подялбата на цялата материална и духовна същност на селото. Хората започнали да се делят по партийни цветове, по имотни и финикийски знаци, по ум и слава. И самото селище се разделило от бистрата мини-рекичка на две неравни половини - на горна махала, за по-горните хора и на долна, за по-долните, бедни и честни, трудови хорица.
Така се стигнало до разделяне и на емблематичното, традиционното, Кукерско хоро. Всяка махала започнала самостоятелно да си го организира и да си го играе с всичките му салтанати. Но тъй като хорото на Горната махала продължавало да се играе и на тъмно, в нощните часове, справедливият Господ решил да се намеси и да въдвори стария ред. В ранното утро на поредния Кукеров ден, когато двете хора се захващали с гръмогласния хаос на чановете, Всевишният пошепнал на двамата главатари:
- Я спретнете едно голямо, общоселско Кукерско хоро в духа на традицията! Стига сте се делили на такива и онакива, стига с тая ваша селска простотия и омраза!
И чудото станало.
Двете кукерски хора, стъпка по стъпка, лека-полека се приближили и оплели като паяжина. И заиграли Танца на човешката волност по цялото протежение на мини-рекичката, всред водните, калните и пясъчни пръски, за смях и веселие на зяпачите от горната и долната махала… Така, с танцовата си стъпка във водата и по двата бряга на разделната рекичка, Голямото хоро стигнало до селската кръчма, наречена вече по френски ресторант.
И там Господ си довършил благородната, щастлива шега. След десетината тостове „Ха наздраве!” за… празника…. за новата реколта…. за Интернета… за новия арендатор… за демокрацията… за селската дружба - кукерите, все още със своите маски и одежди, се изпонапили, запрегръщали се с целувки и милувки, накрая изпопадали под масите.
Тогава един случайно присъстващ тийнейджър документирал с новия си максфон това необичайно, колоритно побратимяване на кукерите от двете махали, записвайки и култовата реплика на 80 годишния дядо Ставри. Като огледал с весела, критична усмивка натръшканите по пода и столовете кукери, той вдигнал чашата си за тост и казал:
- Ха, така!… Ей такива ви искам!… Поне веднъж през годината да ви виждам като нормални хора!… Наздраве!

НАШЕТО ТИКВЕНО СЕМЕ

Беше прост като тиквено семе. Полуграмотен, божествено мързелив и непохватен. А иначе - с амбиция да стане голям, известен човек. Всичко да може, от всичко да разбира. Беше от добре познатата ни порода човеци, наричани „пенкилери”. Затова може би премина през всички фази на селската ни Демокрация като байрактар на няколко партийни знамена, но нито една дръжка не се задържа в ръцете му - беше доста тежка за неговата глава и нежните му ръчички. Опита всякакви трудови дейности, за да не умре от глад, но никъде корен не пусна - беше скаран с работата по рождение.
Наричаха го Данчо Тиквеното семе, тъй като люпенето на печени и сурови тиквени семки беше единствената му призната от цялото село способност. Зиме и лете. Откъде намираше толкова тикви - само прасето и кокошките му знаеха, но и те си мълчаха…
Е да, но за новите селски чорбаджии, които от време на време наемаха сезонни работници, майсторлъкът на Данчо да люпи тиквени семки, не ги устройваше и те единодушно го захвърлиха извън периферията на своето внимание, сиреч, на селския боклук. Но… както е известно, нашият селски, български, боклук е уникален, феноменален, божествено плодороден, регистриран даже в първата страница на КНИГАТА НА ГИНЕС. Няма друг подобен боклук, който може да ражда само тикви-рекордьорки - за вътрешна консумация и за износ. Така че не се учудвайте, като ви кажа сега, че моят земляк и набор Йордан Иванов Дишлиев, по прякор Тиквеното семе, от две години е евродепутат! Късмет… И лъч доживотна надежда за нашите „пенкилери”, които очакват рано или късно да попаднат в своето торище като тиквени семки…

ХАЙДЕ ДА СЕ СЪДИМ!

Когато в зората на Промените новите демократи изкараха народа по площадите с крилатите си лозунги: „Времето е наше!”, „Който не скача - не е наш!, „Червените боклуци - в Сибир”! и други подобни, още недоумявам, защо никой тогава не се е сетил да вдигне и този лозунг: „Хайде да се съдим!” Защото само след няколко месеца съдилищата ни бяха затрупани с дела, голям процент от които още залежават, мухлясват и изчезват по давност едновременно с тъжителите си…
Почувства се народът свободен и независим, с развързан език и апетит и започна масово да се съди. Дела за отмяна на комунистически решения, дела за бащина земя и златни майчини пендари, дела за идейно-политически обиди, дела за кражби, хулиганства и фалшификации на документи, дела с морално-етична характеристика и какво ли не!
А моите селски акрани, Спиро и Киро, започнаха да се съдят, как да ви го кажа сериозно… за една голяма тиква и една дълга краставица! Макар, че бяха съседи, втори братовчеди, на почит и уважение като сериозни, интелигентни, трудолюбиви хора, бивши стопански кадри с високи награди и отличия. В такива случаи нашият подпийнал селски чиляк в кръчмата казва: „Да им таковам и уважението, и отличията!…”, но аз няма да го кажа, а ще разкажа набързо, как се е породил съдебният им спор.
С две думи, враждата им цъфнала и завързала по време на Големите митинги на селския мегдан. На идейно-политическа основа, значи, под сянката на синьото и червеното знаме. Разгоряла се по времето на Реституцията и Приватизацията за някакви родови имоти, докато накрая стигнала до своя връх - до тиквата и краставицата.
„Хайде бе, тоя ни будалка!” - ще кажете, нали? Момент, да поясня: Краставицата на Спиро не била каква да е краставица - крива и набръчкана, забранена за консумация със специална директива на ЕС, а голяма краставица, от сой! Облагородена в някакъв западноевропейски научно-изследователски институт, права, дебела като сватбарска свещ, само с 2-3 семки, с невиждана дължина, с непознати вкусови и лечебни качества. Стопанинът на дългата краставица твърдял пред съда, че бил дал 50 лева за двете семки, специална доставка по Интернет от Франция. И понеже едната семка се оказала ялова, затова с голямо старание се грижел за единствения плод от другата, като за дълго очаквано внуче…
Но и спорната тиква на Киро, както стана известно от пледоариите на защитника му, също не била каква да е тиква, а тиква-рекордьор по размери и тегло. ГМО отроче на съвременната селскостопанска наука. Тиква с тройно повече семки за бъдещо плодородие. Тиква с колосални, потенциални възможности за изготвяне на хиляди български тиквеници, към която, според адвоката на Киро китайското министерство на земеделието вече проявило активен интерес за доставка на 100,000 подобни тикви!
Е, как така, ще попитате, защо са се скарали, след като всеки стопанин на предкъщната си градинка, както се потвърдило и от показанията на свидетелите, е посадил въпросните божествени семки на своя територия, на метър и 20 сантиметра от телената ограда, разделяща двата двора? Не знам, може би защото по вроден инстинкт милините на тиквата и краставицата обичат да се катерят по плетища, дървета и телени огради! Или защото нямало кой да им каже, че не бивало да пълзят към чуждата, враждебна територия и там да си родят първите плодове.
Увлечени в други семейни дейности и грижи, никой от двамата братовчеди не забелязал краткотрайния цъфтеж на милините, а когато видели първите невръстни плодове, било вече късно за разместването им. Нищо, казали си на ум, после всеки ще си прибере тиквата и краставицата! Кой може да присвои чуждия плот, след като се вижда, къде му е коренът!
Да, ама дяволът като си нямал друга работа и обичал сеирите, объркал мисленето на двамата съседи и една вечер плиснал цяла кофа бензин в тлеещия огън на позатихналата вражда. В разгара на голям тийнейджърски купон синът на Киро взел че скъсал голямата краставица на Спиро, понеже компанията закъсала за мезе за водката.
На другия ден избухнала такава гръмогласна разправия през оградата, която събрала първо, двете наежени семейства, барабар с кучетата и котките, после и половината махала пред портите. Известно време съседите гледали като сеирджии, но когато Киро и Спиро стъпкали телената ограда и се хванали за гушите, десетина души от улицата се притекли на помощ да ги разтървават…
Защо ви разказвам тази дълга, скучна и общо взето позната от съдилищата история?
Само заради двете сакрални, култови реплики на двамата братовчеди, които се превърнали в „гвоздеите” на адвокатските пледоарии, усукани и пресукани по килифарски, с цитати от Наказателния кодекс…
Адвокатът на Спиро многократно повтарял думите на своя довереник: „Те нарочно ми изядоха породистата краставица, без да ми върнат дори семката!” А опорната точка на адвокатът на Киро била: „Братовчед му Спиро, многократно, и пред свидетели, се заканвал, да му разсече тиквата с брадва и сатър!”
Такава била същността на взаимните обвинения на братовчедите и на съдебната им сага! По-точно: на демократичното им право да се съдят до дупка!
Колкото и невероятно да ви изглежда, уважаеми читателю, това емблематично дело още продължава с безкрайните си отлагания и обжалвания! Колко ли държавни служители, от бюджетната хранилка, се занимават с него? Е, щом няма нищо неморално и противозаконно - и аз съм за неговото продължение. Защо ни е работата, пълната кесия, богатата семейна трапеза, когато си имаме такива комшийски и телевизионни сеири?!