Диана Димих

СУШАВО

Прясно белосана къщица. Като небесно сияние.
Сушаво.
Прилепнал на стената охлюв, запечатан с бяла, втвърдена пелена. Мембрана. Да я докоснеш - ще просвири. Под охлюва - кръгче чернее. Застой в сушавото.
Смучка в белотата. Небесната. И нелесната.
Следи от битие земно.

ОТВЪТРЕ СВЕТКАВИЦИ

Чета вечер около полунощ - малко преди, повече след. Докато прокапят очите, зачервени. Ту едното, ту другото. Време е да се прихлупят. Гася и слепвам клепачи. Още процеждат. Не давам на ручейчето да стигне до възглавницата. Бърша го не с кърпичка - с мек, отпран ръкав от излиняла риза, бархетна. На тъмночервени квадрати. Мамина риза. Всяка нощ е на пост до главата ми.
Заран с бархетната „маска” скривам и двете очи - да не ми свети. Нощем попивам влага от умората на деня. Ръкав от угаснали сезони. Близки срещи с дихания от всякакъв вид, не само от третия.
Та, и сега забърсвам избликналите очи. Внимателно, с потупване. А понатисна ли малко, просветват точици. Мълнийки прелитат под клепачите, от допира родени. Импулси неясни, нервни рефлекси, проводимост на енергии. Сигнали отнякъде. Надпреварват се извънземни сребристи обекти, хвърчат насам-натам светещи бълхи. Бързи, кратки взривове. Пипнеш ли очите - и блесват в тъмното.
Като росните капки по ранина. Идат от невидимото, завръщат се отнейде с уроци, с познания и тамошна влага. Полепват по нещо тукашно, свое си, и стават видими, бисерни, прозирни. Носят оттам насам какво ли не. Всеки да си го чете по своему.
И сълзите земни, и проблясъците далечни плуват в тъмното, просветват, обаждат се - тук сме. Има и за навън, има и да остане. Роят се, но се и таят. За друг прочит.
Отвътре светкавици.
Като творчеството.