ЛЮЛЯКОВО
На учениците ми от няколко випуска в Килифарево -
с много любов!
Нали така ми се стече животът - на „комунистка”, заради червената диплома (apropo, дава се за отличен успех!), заради „червената” държава, в която я получих (Русия, СССР), заради специалността ми (руски език ли - не!)… Та така се стече животът ми благодарение на червеното - в немилост, без работа по специалността, до деня, в който все заради това ме изгониха от работа… А от дете мечтаех единствено да бъда учителка…
… Мечтаех да бъда учителка. Мечтаех не за постове и не за научна кариера - за едно учителско място. Но не би. „Уредиха” ме на възпитателско място в малко училище - непрестижна работа, приравнявана от колегите едва ли не на работата на хигиенистките. Преглътнах (трябва да се живее, т.е. работи) и се концентрирах върху длъжностната си характеристика.
Помагаш на децата да си научат уроците и да напишат домашните за следващия ден. Филологическата ми душа се загърчи над математиката, но полека-лека я овладя на прогимназиално ниво.
В часовете ти не се пишат отсъствия и съществува риск един прекрасен ден да влезеш в празна класна стая. Няма го инструмента и на оценката в бележника. А те дебнат. Хлябът ти зависи понякога дори от моментното настроение на едни малки деца.
Какво да правя, не знаех. В безмилостния свят, особено в нашата държава, открай време оцеляването е поединично.
Помогна ми майчинството. При мен, в моята група, изпращаха „отписаните”: „Познавам и майка му, и баща му - мани го!”, „глупав”, „неспасяем”, „неуправляем”… (Какви ли не „педагогически характеристики” няма да чуете в една учителска стая!) А аз гледах, гледах и виждах едни красиви детски личица.
Представях си повиканите заради поведението и неуспехите им майки: неизменно притеснени от дидактичния тон, срамуващи се дори понякога от децата си. Нещо в мен се бунтуваше неизменно при вида на подобни сцени - представях си се на мястото на тези майки в училището на моя син. И като майка намерих вярната посока. Приех чуждите като свои деца.
Да, приех учениците си като свои деца. Непедагогично, ще кажете. Не съм съгласна, нали знаете, че майчинството не означава единствено глезене. Не, на първо място уважавах питомците си като хора. Повярвайте ми, няма нищо по-важно за малкия човек от уважението. Учехме и се уважавахме. Разхождахме се и се уважавахме. Постарах се да им покажа, че няма аутсайдери по рождение. Че няма лоши по рождение. Че няма хора без добри страни в характера или интелекта.
Да, приех учениците си като свои деца. А от майчинството по-сладко няма.
И те го усетиха, моите мили. И реагираха. Уж неволното обръщение „Мамо!” се престорих, че не чух. (Все пак учителка съм, професионалният рефлекс си е жив!) Но се отнасяха към мен като към майка. Боже мой, колко красота има в това към спирката в малкото градче заради твоето пристигане да тичат няколко дечица! Да ти донесат от разходката в гората синчец с луковичка (знаят, че обичаш цветя!). Да ти купят със свои стотинки обечки от синьо стъкло (знаят, че обичаш синьо!). Да ти отчупят от вафлата си (знаят, че обичаш сладко!).
… Вазичка от бутилка. Всеки ден роза с 3-сантиметрова дръжка от градината на баба. Ръчно изработена поставка за мобилния ми телефон. Греещ букет от минзухари и по детски наивното обещание: „И утре ще Ви донеса!” Ръчно нарисувана картичка и подарена картина от часа по изобразително изкуство - с посвещение! Моите съкровища!…
И люлякът! Снопове люляк, откъснат от всички възможни дворове! И щастливите усмивки, непомрачени от поредното ми „даскалско” мърморене!
Люляк! Красота и ухание. И любов. И да, неизменните усмивки.
Преди да ме изгонят от работа точно заради тези усмивки вярвах в доброто.
После вярата ми се поколеба.
Но днес усетих пролетта… и си спомних за люляка. За чистите детски души. И ми стана люляково прекрасно!… Нежно топло. Оптимистично.
… Моите чужди деца. Пораснали нежни госпожици и млади елегантни господа. (Последният випуск вече са абитуриенти.) Няма хвърляне на врата ми. Няма го импулсивното провикване: „Госпожооооо!”
Ръкуваме се и говорим сериозно. А аз виждам в тях „отписаните аутсайдерчета” и знам, и се радвам, че не са такива. А и да си призная, ласкае ме мисълта, че заслугата за това донякъде е моя.
… Моите чужди деца. С проблемите си, с особеностите на характерите, но ХОРА!
И дори си мисля, че ако се видим в малкото градче по времето на цъфтежа на люляка, отново са в състояние да струпат в ръцете ми наръчи от уханна красота.
Моите ученици, моите деца. Чужди, естествено, но и мои. ХОРА!
Спокойно ми е и ведро на душата. Оптимистично. Люляково.
29.03.2015
В. Търново
