Драгни Драгнев

Моят малък син Боян не беше виждал река. Нито гора и планина. Заведохме го веднъж, после втори и трети път, да види морето и да си играе с мокрия пясък. Разхождахме се заедно из алеите и сред дърветата в нашия градски парк. Неделен ден обикаляхме зоологическата градина.
А градът ни се намира, кажи-речи, по средата между десния бряг на река Дунав и морето. У дома понякога споменавахме Дунав. Говорехме по телефона с роднини и приятели от Русе и Силистра. Покрай другото питахме какво прави реката при тях. Какви корабчета и лодки се носят по течението й. Водите й чисти ли текат или мътни… Питахме и за кораба „Радецки”…
Боян слушаше разговорите ни. Знаеше, че Дунав извира от една далечна планина. Прекосява земите на много държави, докато стигне до нашите земи. Показахме му и географската карта на България. Така разбра, че реката е границата ни с Румъния, ала много се учуди. Защо се учуди ли? Ами защото мислеше, че Дунав е само наша, българска река. А защо мислеше така? Ами защото знаеше, че нашите роднини и приятели, с които си говорим по телефона, живеят на брега на реката.
Между другото, Боян обичаше да рисува с боички. Един ден, както си седяхме вкъщи, му предложих да нарисува река Дунав. Той взе боичките си. Дръпна върху белия лист една зелена хоризонтална линия от ляво надясно. Изви леко нагоре десния край, както беше видял очертанието на реката по географската карта. После дръпна червена линия, близка и успоредна на зелената. Стори ми се, че описва двата бряга на реката. Боян сигурно друго си е мислил. След това под пръстите му израснаха няколко дървета. Между тях бавно захвана да рисува маймунка и малък слон. Беше ги видял в зоологическата градина.
Тогава му предложих да съчиним една приказка. Той си измисляше, аз му помагах. Насърчавах го да си фантазира, колкото може. Ето я приказката…
Някога, много отдавна, когато Боян още не беше роден, когато мама и татко също не бяха родени, близо до река Дунав живееше маймунката Кикимаки. Беше много любопитна маймунка. Веднъж, на десния бряг на реката, Кикимаки срещна слончето Самоям. То беше нещо заето и не й обърна внимание. „Ехей, не виждаш ли, че съм тук?” - извика маймунката. „Виждам, ама съм много зает - отвърна Самоям. - Правя си едно нещо…” „Ех, как искам и аз да си направя едно нещо! - рече Кикимаки. - А ти какво правиш?” Слончето я погледна: “Какво ли?… Един дълъг макарон, за да ловя риба. Освен това, като си наловя риба, ще направя от макарона един мост и ще отида на отсрещния бряг на реката. Намислил съм и друго, но нямам време да ти го кажа…”
Кикимаки се приближи, за да види какво точно прави слончето. Самоям наистина правеше един макарон. Ала имаше още доста работа, докато го направи дълъг. Ако пък знаехте как го прави!… Беше завързал здраво хобота си на едно дърво и опъваше колкото сила има. Хоботът бавно се удължаваше. Виж ти как се правело макарон!
„Слушай! - рече Кикимаки. - Ще ми кажеш ли какво друго си намислил?”
„Нали ти казах, че нямам време. До обед макаронът трябва да бъде готов. Иначе ще умра от глад и няма да мога да отида на другия бряг на реката…”
Кикимаки обаче не го оставяше на мира: „Ако искаш, ей сегичка ще ти дам малко време. Аз имам толкова много…”
„Добре - съгласи се Самоям. - Само че няма да мога да ти го върна.”
„Голяма работа! - каза Кикимаки. - Разказвай сега какво друго си намислил…”
И слончето Самоям започна: “Ще отида на другия бряг на реката, ще си направя един велосипед, от макарони, разбира се, и ще замина за град…уф-кой-беше, забравих му името…”
„Никога не съм ходила в този град - обади се Кикимаки.
„Аз пък съм ходил веднъж, когато бях бебе. Мама ме носеше с хобота си, когато пресичахме реката. Само че тогава пиех мляко. А сега най-много обичам шоколадови бонбони. Мога да изям хиляда.”
„Ех, как искам и аз да ги опитам! - въздъхна Кикимаки.
„Не знам дали ще успея” - каза Самоям.
„Да изядеш бонбоните ли?”
„Не, да направя толкова дълъг макарон.”
И слончето отново опъна с всичка сила хобота си. Опъваше през целия ден. И на другия ден. Опъваше дотогава, докато силите му свършиха…
Като разбра, че Самоям е много уморен, Кикимаки се наведе от брега над реката. Изгреба няколко шепи вода и даде на слончето да пие с хобота си… Да му олекне и да му светне пред очите.
Сега си мисля: ако я нямаше на тоя свят река Дунав и ако Боян не я беше нарисувал маймунката и слончето, как щяхме да съчиним тази приказка?