СРЕЩА
Който на млади години е карал колело напролет по междуселски път, знае, че нещо става с човека: свири весело, пее, говори на глас. Ванчо Кошничарчето не може да обясни защо е така, но е така. Не е само защото е пролет и всичко е ведро, съживено от зимната мъртвица, не е от зеления кипеж наоколо. Нали и други дни е пролет, цъфтеж и ведрост, но не си ли на колело, не е същото. Не е и от това, че е сам. Той е тракторист, повечето време от годината прекарва сам. В тая самота мисълта му го е запилявала по всички пътеки на своите криволици, връщала го е назад, към спомени и радости, към тежести и тъги, бутала го е напред - към мечтаното, неясно и смътно предчувствие за радост - което всеки човек изживява в тази възраст. А може би е от двете заедно и най-вече, а-ха, от движението, движението, което праща ведростта на въздуха, разпъва блузката на гърба, мени всичко пред теб и движи и тялото, и мисълта, и мечтата…
Тази вечер Кошничарчето въртеше педалите по-бързо от друг път. Курсовете за квалификация на механизаторите го отведоха в окръжния град за цял месец. А един месец е много, когато си оставил скъп човек, оня, дето е накарал да трепне младежкото ти сърце и дето сигурно те очаква с нетърпение.
Пеят гумите по пътя: жън, жън! Сигурно се е поизменила Елка или пък на него така ще му се стори. А е хубава, колко е хубава Елка! Висока и стройна, с дълга руса коса и сини като горския синчец очи, с бяло, но загоряло от слънцето и вятъра лице. Усмихне ли се, ъгълчетата на устните й се привдигат нагоре, сочните й червени устни откриват равни бисерни зъби и погледът й се вбива в сърцето ти. „Сигурно се е изменила!” - казва си той, раздъхтян от бързото въртене на педалите.
Колко са ти четири километра на хубав път? Жън-жън!- пеят гумите. Ще го види Елка, мисли си Кошничарчето, ще изтича, ще спре на половин крачка от него, чак дъха й ще усеща. Ще си говорят дълго, толкова неща има да си кажат за тоя изминал месец; ще я изпрати до дома той и там, над моста, при тъмния ъгъл на тяхната уличка, ще я нацелува. Така ще я целува, че дъхът ще й спре… Вече месец ходи при Елка, вечер я изпраща до дома, а още не я е галил, не е могъл да й се порадва, както душата му иска.
Жън-жън - ето го последния пътен камък и завоят към селото. Ето я познатата улица, дето води чак до центъра. Тъмно е, много е тъмно - фарът примигва, сякаш предупреждава: „Пазете се!”
Елка не знае, че той отива сега - ще плесне с ръце и от радост ще пребледнее.
Ето го моста. Ботуня шуми, бъбре долу. А оттатък моста е тяхната уличка. Още няколко пъти като завърти педалите, и е пред нея.
Фарът блясва в отсрещния зид. Като извърта вдясно кормилото, светлината на фара ближе цялата ограда. На самия й край, на неговия любим ъгъл, светлината хваща момиче и момче. Целуват се. Ванката извърта вляво; помисли си - ако на него така му светнеха точно когато…
Жън! - плесна предната гума в някакъв камък. Той опря крак о земята и фарът пак освети двамата на ъгъла.
Кошничарчето отвори уста, но не можа нищо да каже. Стоя дълго така, без да свие от пътя; усещаше само как тежестта на краката се премества нагоре, обхваща цялото му тяло и спира в главата. Край него мина кола, шофьорът се показа от кабината и викна:
- Ей, момче! Ако си спукал гума, отмести се от пътя!
