Марин Ботунски

Човек със занаят е дялан камък - все може да влезе в употреба. Тая максима е преясна на Евлоги и той наперва перчем и тича при майстора от съседната улица, дето изработва фигури от глина.
- Научи ме, Майсторе, да мога после да си изкарвам хляба.
На Майстора не му е до ученици, защото четири гърла лежат на ръцете му. А да изкарваш хляб с майстория, особено когато някакво звънче звъни в душата ти, е сложна и тежка работа. Защото едно е да си само занаятчия, друго е майсторията, тая майстория, дето не държи толкова за хляба, колкото да изпее песента на ръцете и сърцето си. Да, не му е до ученици на Майстора, ама как да остави бедния перчем да се развява по улиците, без да му помогне? От първите думи, от първия поглед Майстора разбра, че не звънчето води момъка при него. Лесен сигурно му изглежда моят занаят или ще може да се перчи с него, или си мисли, че ще натрупа пари… Но все пак остави перчема при себе си и започна да подрежда едно по едно косъмчетата на мястото им. Ама лесно ли се сресва напластена, остра и нечиста коса!
Развее се сутрин перчемът, пожелае много здраве и други нещица, които, ако се сбъдваха, щеше да е много добре, дръпне ръкави нагоре, разкрачи крака и застине. Казват, че хората плащали на позьори, цял профсъюз им организирали, и за какво харчат пари, като земята е пълна с безплатни позьори. Стои Евлоги, а Майстора го помоли да подаде нещо - тоя от разсеяност ли, от непохватност ли току ще изпусне и счупи това, което са му поискали.
- Най-напред - по бащински го учи Майстора - трябва да станат похватни ръцете ти. А за да станат похватни едни ръце, трябва да ги движи умът и сърцето, обич трябва да ги движи. Че то няма ли я тая обич, какво ще те кара с години да се бориш, за да изпипаш майсторска форма, такава, дето и след теб ще радва хората!
- На мен пък, Майсторе, ми трябва по-бързо да изуча занаята, чак в такива подробности няма да се заничам.
- Не бързай, не бързай, момчето ми - все бащински си я кара Майстора, - ти не я знаеш каква е оная радост, голяма радост, когато, макар и малко да са познавачите, ама зацъкат с език и рекат, ей това го е пипнал майстор еди-кой си, ръце и душа е оставил в него.
- Може да си прав, Майсторе, ама аз друго пък ще ти река. Познавачите са малко, може и да ахат, ама другите са много, ще ти се смеят право в очите, че се пипкаш с месеци и години, а си можел в това време…
- Млад си, момчето ми, такива приказки да говориш. Я по-добре вземи да сложиш шарки ей на тая фигура. То, ако има нещо в душата да се събуди, от труд ще се събуди, от приказки няма да се събуди.
Евлоги се захвана с фигурата, оля я цялата с боя, после Майстора половин час я зачиства и сам започна да боядисва. Даде на Евлоги да изстърже на колелото друга фигура, а той бавно и с чести прекъсвания започна да нанася цветовете. Евлоги уж работи, но от време на време хвърля око към Майстора, гледа как се любува погледът му на разцъфтелите дръвчета в двора, на зелената щедрост на гората в балкана и как после тия цветове се пренасят на глината. „Е, хубаво е, мисли си Евлоги, ама така днеска само за хляба няма да изкараш.”
А докато се заглежда в ръцете на Майстора, фигурата в ръцете му останала наполовина…
Майстора идва при Евлоги, отново омесва глината, подготвя приблизителната форма и я залага на колелото.
- Формата, Евлоги, идва от вътрешната подреденост на човека, от усета му за красота, но с труд, с труд…
Е, идвало му е наум на Майстора, често му е идвало наум да изгони Евлоги, ама следния миг доброто му сърце го оставя на мира и продължава да го учи.
Четирите гърла надават вой, защото Майстора намалява производството. Майстора се кръсти, дано по-скоро минат тия проклети два месеца, за да си подхване работата, както се следва. Не, има у него сърце да помага на младежа, но у Евлоги няма сърце за майсторията му. Практичен в мисленето си, а непрактичен в занаята, не милее, не се мъчи, а това значи, че го няма звънчето в човека. Затова се кръсти Майстора да се мине времето; то това кръстене е и болка, че не си успял да събудиш нещо в човека, но все пак е и радост - като не му е мястото тук, по-добре да бяга… И бог помага на Майстора, времето се изтъркулва, макар и не така бързо.
Тръгна си перчемът, помоли Майстора да му подпише, че е работил при него толкова и толкова време (е, шест месеца се иска), та ако се наложи да упражнява занаята, да има черно на бяло. Майстора и не помисли - даде му бележката и се раздели с Евлоги по живо, по здраво. Е, няма майстор да излезе от тебе, ама дано поне една приказка си запомнил, дано ръцете и думите ми ти помогнат с нещо в живота.
След месен на същата улица, на която живееше Майстора, Евлоги отвори работилница с шумното заглавие: „Занаятчийница на красотата и финеса, формотворец Евлоги, пръв ученик на Майстора. Бързи поръчки.” Работата на Евлоги срамеше занаята, ама хора се тълпяха и при него, защото на земята има хора за всичко. „Нека си има хора, ама името ми да не закача” - викаше си Майстора, като вървеше към работилницата на Евлоги.
- Ей това - посочи с бастуна си Майстора към думите „Формотворец Евлоги, пръв ученик на Майстора” - да го изтриеш. Срамота е!
Евлоги се усмихна презрително и извика високо, да го чуят и неколцината му посетители:
- Върви си с добро и не завиждай, Майсторе. Ей я квитанцията, дето си подписал, че шест месеца съм ти работил. Ако се вдигна в съда, знаеш ли колко трябва да ми платиш?!
Майстора трепна, отвори уста от почуда, после бързо се съвзе:
- И така да е, пак го свали. Аз тоя майсторлък с цял живот съм го защитил, няма да го продам за някакви си шест месеца! - Тропна с бастуна като че повече на себе си, и бавно тръгна по обратния път. А зад гърба му една извивка на усмивка гледаше как се смалява Майстора и как се слива със земната щедрост на гората в балкана.