Георги Н. Николов

„Осмият цвят на бялото” е нарекъл Георги Атанасов най-новата си поетична книга (1). Изградена от взаимно допълващите се части „Високо в тревата”, „Яснота”, „Ако седиш срещу мен, защо да те търся, където те няма”, „Опори на духа”, „Завърнеш ли се…” И моделирана като звънка проекция на човешкия разум, едновременно горещ и хладен.

Склонен към противоборство с енигматичните предизвикателства на мига. Или ласкав и гальовен под купола на взаимното доверие. В полет над безкрая на времето и неговия динамичен покой. В сърцевината на незримото пространство. На вечността и космическия хаос. Но по волята на Създателя - и разпнат върху планетата Земя.

Сред диплите на която хорският мравуняк продължава да гадае що е разум и пред олтара на доброто, или на злото да бъде положен в дар. Какъв смисъл има да се раждаме, щом непременно ще умрем? Има ли нещо след биологичния финал и то отново ли е живот, или сива пустота? Всичко обаче, терзаещо несъвършената личност, глъхне пред изумителната красота на природата.

В сборника - ярка дъга на интелектуалното послание за хармония и съвършенство. За обич към ближния, помощ за страдащия, неафиширана скромност. Все скрижали от нравствен кодекс, загърбил условности, мимолетни щения и нарцисизъм. Георги Атанасов е несъмнен майстор на словесния акварел. На изящното лирическо сфумато.

В което цветно е кодирана паметта за прежни люде. За благослова им към потомци, пръснати във всички посоки. Грохнали стрехи чакат някой да се върне за подслон, разкаяние, прошка. За ново утро над глъхнещите поля на дедите. А най-вече: за полет на духа, без който всеки народ е обречен. Защото:

С отворени врати пустее още храмът.
Отвън търговците на знание разделят
разбраното от вярното. А на предела
с трохи от истини съня тревожен храним.        „Въображение за знанието”

„Осмият цвят на бялото” е хорал на разкрепостената мисъл върху пулса на безкраен Ренесанс. „Уловен” в крехкото равновесие между първична грубост и позлата. И надежди за красота… лесно гинещи под страстите на уличната кал. Нищо в книгата не е еднозначно, аксиоматично, предречено завинаги.

Авторът, вещ психолог, ни прави не просто читатели, а двигатели на емоционалното повествование в стиховете. Често напомнящи притчи в шевицата на кодирана предопределеност. Която във възходяща градация се стреми от минало към бъдеще през лъчите на днешния ден. После някогашното бъдеще избледнява и отстъпва правото си на нещо ново, непознато и желано.

Или, както споделя сам творецът: „вселената кръжи в една посока - възражда се, расте, цъфти и зрее…” Нерядко стиховете прерастват в полемични диалози на поета със собственото „аз”. В размисли за стойността на гражданската ценностна система, щурмувана от нихилизъм и еретични догми.

Срещу им той възправя дълбоката правда на символи, орисани да ни надживяват: небето, реката, тревите. Гората, птиците, пчелите. Сред тях, внушава Георги Атанасов, е време и ние да се преоткрием. Докато можем, дишаме и мислим. Защото, вярно, смъртта ще ни сграбчи, където и да сме. Но със спомена за извършени добри дела ще ни прислони до сърцето си безсмъртието…

——————-

1. С., ИК „Св. Георги Победоносец” ООД, 2015 г.