Георги Георгиев

ЗОГРАФИТЕ НИ ЗОВАТ

Гордеем се с разкритите по нашите земи златни и други съкровища. Показваме ги по света. Някои стоят по-малко време у нас, отколкото в чужбина.
През май 2012 г. в Панагюрище стана празник. Завърнало се беше откритото тук златно съкровище. Похвално е, че местен бизнесмен заплатил специална охранителна система за опазване на оригинала и поръчал да се изработи златно копие.
Гордеем се с Перперикон, с тракийската могила „Голяма Косматка” край Шипка, с разкритията край Созопол и Варна, в Несебър и Царевец, навред, където работят археолози.
Истинско създание на българите обаче са паметниците от великото време на Възраждането. Избухването на националния дух през ХVІІІ век е вечен извор за самочувствие и родолюбие.
Трогвало ме е силното въздействие върху чужденци, които съм съпровождал в големи манастири като Рилския, Бачковския, Троянския… Те открито се радваха, понякога учудваха не само на архитектурата, а най-вече на иконите, стенописите, резбите и украсите - творческо дело на българските зографи.
Има един въпрос, който отправят всички чуждестранни гости: как ще съхраним, опазим и предадем автентичното дело на зографите, излели своята душа в храмове и манастири?
И сега чувам д-р Ласло Немет от Унгария да споделя личната си тревога за опазване на духовните съкровища не само в България, но и в Будапеща, Печ и другаде. Той ми разказваше за своето следване в университета „Лоран Йотвош”, за патриотичните мотиви в поезията на Балинт Балаши и белетристиката на Дьорд Бешени от ХVІІ век, които лесно се предават на поколенията, но не така стои въпросът с църковната живопис.
Връщам се към военната ми служба като млад офицер в Самоков и дружбата ми с именитите художници Слави Генев и Наум Хаджимладенов. Бай Слави беше директор на Историческия музей в града. Беше завършил Художествената академия в София, но беше учил в Мюнхен, в Италия и Франция. Хаджимладенов още през 1937 г. беше получил златен медал на Парижкото изложение за картината си „Пазар”. Тяхна любима тема беше как да се опази сътвореното от зографите на Самоковската школа. Вървяхме по улица „Митрополитска”, те размахваха ръце, понякога влизаха в спор, а аз слушах и попивах знания от тези видни мъже. Понякога спирахме пред Митрополитската църква и бай Слави казваше, че нейното вътрешно духовно съкровище трябва да се опази за столетия. После се прехвърляха върху читалище- паметник „Отец Паисий”, издигнато след Първата световна война в памет на загиналите през войните от Самоковския край. Автор на барелефите, посветени на подвига при Булаир през 1913 г. е скулпторът Николай Димитров. Великият Иван Лазаров е обезсмъртил боевете при Калиманци през 1913 г., както и при Криволак през 1915 г. Обезсмъртена е и битката при кота 1050 от Александър Андреев, един от авторите на паметника на връх Шипка. Веднъж бяхме спрели пред Джамията, забележителност в града, а двамата изреждаха имената на великите майстори от Италия и точно кои гениални стенописи са били унищожени от лаици, посегнали да ги реставрират. „И Микеланджело, и Леонардо биха се обърнали в гроба, ако видят това” - казваше Наум Хаджимладенов, а Слави Генев заключаваше: „Подобно нещо в Самоков няма да се случи! Леваци и мераклии не могат да правят реставрация. Те нямат място в храмовете”.
Слушах художниците и си мислех, че наистина само образован реставратор може да работи така изкусно, че да възстанови автентичен оригинал, въпреки пораженията на времето. Идваше ми наум сравнението между консерватора и хирурга по изгаряния на кожата. Кожата на човека може да бъде унищожена и над 70 % , но лекарят се бори за нейното възстановяване и оцеляването на пациента. Така и реставраторът възстановява оригиналите на зографите въпреки тежките следи върху тях.
Във войните, по-точно в политико-дипломатическите катастрофи преди и след тях, България загуби значителни свои територии, населени със сънародници.
След общественото земетресение през 1989 г. тя изостави почти цялата си земя-кърмилница и се превърна в пазар на външни доставчици.
Във водените пет войни след Освобождението България не загуби дух и енергия за възстановяване и просперитет. През последните 20 години загубихме национален устрем, забравихме какво е всеобща мобилизация. И затова вина нямат обикновените трудови хора, нито старите поколения. Във войните загубихме над 160 000 убити, а след 1989 г. избягаха зад пределите на родината над милион млади и образовани, трудоспособни наши синове и дъщери.
На път сме да загубим своята самоличност и културна и религиозна идентичност. Продажници посягат с нечисти ръце не само върху паметници и светини, но и на най-големи писатели, духовни и революционни дейци. Посегнаха и на православието, на църквата, която е въздигната в патриаршеско достойнство още през 918 г. от цар Симеон - държавника, строителя и твореца на Златния век. Страната ни сега се слави с бандити, не преживява културен подем, а се чалгализира и опростачва.
Забравихме ли как сме се съхранили през вековете на този кръстопът? Коя е била опората на духа български? Как след пет века чуждо владичество се стига до Възраждане?
Моят конкретен интерес в тази книга е насочен към това как ще опазим богатството, създадено от ония родолюбци, които са изписвали църквите и манастирите, крепили са вярата в доброто бъдеще на народа ни. Още повече, че българската църква е най-старата сред християнските посестрими.
Художествената академия от няколко десетилетия подготвя специалисти в Приложния си факултет. Някои работят успешно въпреки многото трудности. Други се разпиляха, те не се пастрят, не се стабилизира положението на тези подготвени в професията творци. Липсват добре замислени общински и църковни проекти, съответна програма в национален мащаб. Тук и там се строят нови църкви като в родопското селце Неделино, в Созопол, Бургас и на други места, търси се помощ за изписването им, съобщават се банкови сметки.
Плачевно е положението със стотици църкви в градове и села.
Ще започна с моето родно село Катунец, Ловешко. Църквата ни „Св. Архангел Михаил” е строена в началото на ХХ век. Чак сега с държавна помощ се предприе ремонт на покрива и други строителни работи. Ако се включат украсата, иконите, стенописите, чак тогава църквата ще стане истински дом на вярата и духа български. Но това едва ли ще се случи.
Пренасям се в Плевенско, в село Ставерци. Още през 1858 г. населението успява да получи ферман за строителство. Храмът се въздига в 1868 г. Според публицистката Мария Владимирова фреските са изработени от Христо , син на Иван Дренски от Троян. От няколко години иконите се съхраняват извън църквата „Св. Параскева”, защото тя се руши.
Да се прехвърлим на юг в Пловдив. Застрашена е старата църква „Св. Неделя”. Не само стенописите са в опасност, ще паднат и стените. Отиваме в Карлово. Старите църкви „ Св. Богородица” и „Св. Николай”, които са недалеч от паметника на Васил Левски, се нуждаят от ремонт. Ценни стари икони и стенописи спешно трябва да попаднат в компетентните ръце на реставраторите. Иначе храмовете ще се лишат от своята душа - сътвореното от зографите.
Неотдавна посетих женския манастир „Въведение Богородично” в Казанлък. Тук е творил и изографисал олтара Никола поп Павлов, баща му Павел Павлов е оставил трайни следи в Соколския манастир край Габрово и на други места. Георги Данчов, другар на Левски, създал най-верния му портрет, е автор на куполната стенопис. Величието на манастира е запазено, извършен е частичен ремонт, донякъде е направена реставрация, но поради липса на средства е спряна. Този свят дом с пребогато минало се нуждае от средства, за да дойдат отново вдъхновени и компетентни реставратори.
Консервацията изисква средства, а те не стигат, а и не се разпределят правилно. Ще цитирам запазена кондика от Соколския манастир от 1862 г. Тя гласи: „… Правихме темплото на църквата и изографията. За темплото (иконостаса) получихме две хиляди и петстотин гроша, а за изографията … шест хиляди.”
Да хвърлим поглед към старата селска черква „Успение Богородично” в Шипка. Тя е построена през 1844 г. и е истински феникс. През 1877 г. селището е изгорено до основи от черкези. На пепел стават 1500 къщи. Колоните и стените на църквата обаче оцеляват. Завърналите се шипченци възстановяват храма. След Освобождението тук продължават обучението си селските деца. После храмът започва да функционира. Той е изографисан от Никола поп Павлов. Иконите и украсата са сравнително добре запазени въпреки времето. Благодарение усилията на отец Иван с държавна помощ покривът е подновен, извършени са и други ремонти. Назряла е нуждата да дойдат реставратори, които могат да възстановят първичната красота и светлина на творбите.
Нека погледнем иконата на Иисус Христос, нарисувана от Никола поп Павлов, или образа на свети Николай (1891). Ще добавя иконата на светите апостоли Петър и Павел, подарена през 1893 г. от Овчарското дружество в Шипка. Тези чудесни икони трябва да грейнат, да се усети величието на Божия дом. От опитното око на реставратора се нуждае и иконата на света Анастасия, подарена от Ковашкото дружество, както и образите на света Петка, света Параскева, света Магдалена и на други.
Всички икони са дело на Никола поп Павлов, рисувал ги е след Освободителната война. Само иконата на свети Йоан Предтеча е от големия шипченски художник Христо Кутев, един от основоположниците на полската пластична култура, той е работил главно в Краков. Животворният образ на светеца, със зоркия му поглед, респектира, но също е за реставриране, за да получи първичното си внушение.
Мога да продължа с изреждането на църкви из цялата страна, което само ще потвърди извода, че това духовно богатство, красотата, създадена от българските зографи, следва да се опази. Това е национална повеля, която не може да се остави само на ентусиасти и спонсори. Става дума за опазване на народната ни свяст, за вярата ни православна, за българския дух.
Ето един хубав пример. Чудесната естрадна певица Мая Нешкова неотдавна дари средства на църквата „Успение Богородично” близо до Благоевград. Този храм е построен от нея и съпруга й, композитора Кирил Икономов преди двайсет години.
И как се отнесе към този факт днешната преса. Само един вестник отдели няколко реда. Другите го подминаха. Ако беше за някоя сензация или пошлост, щяха да се отделят страници.
Изографисаните ни църкви и манастири съхраняват част от българското изкуство. А както е записано над една от залите на виенския музей „Леополд”, „коефициентът на интелигентност на една нация се определя от изкуството, което прави тя”.
Тази моя публицистична книга посвещавам на труда, извършван от образованите наши консерватори и реставратори, които възстановяват сътвореното от български зографи - именити и безименни, които чрез иконописното си изкуство в църкви и манастири са извършили вълшебство. Стотици от тези домове на вярата по села и градове се рушат, десетки се ремонтират, поддържат и изографисват. Пропорцията е тревожна. Защото няма по-голямо богатство в националната ни духовна банка от паметниците на културата.
През май 1981 г. синът ми Юрий Георгиев завърши пълния курс на Висшия институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович” със специалност „Консервация и реставрация”. Отдаде се на своята професия. Години от творческия си живот прекара в църкви и манастири. Постоянно беше сред светци и ангели.
Почти в хронологичен ред ще представя светите места, ще покажа със образ и слово това, което е свършил. По този начин искам да възхваля нелекия труд на тези, които се грижат за възстановяването и опазването на сътвореното от българските зографи, имената на някои от тях се знаят, но други са творили, без да оставят своите знаци.
Колкото по-даровито и автентично се извършва реставрацията, толкова по-истински усещаме силата и дарованието на зографите. Изпипани майсторски, образите на светци и ангели изгряват отново от стените и иконите, топлят душите човешки, извисяват нравствено българина, разтуптяват родолюбивото му сърце.
Много чужденци са изразявали вълнението и признанието си към българското иконографско изкуство. Ще приведа отзиви за една изложба в Париж в рамките на ХІ-ия фестивал за религиозно изкуство, състояла се през септември и октомври 1988 г. Показани са 58 икони като образци на Тревненската живописна школа. Ето извадки от френския печат и няколко мнения на преминалите през залите 12 000 посетители.
„Българските икони - истински скъпоценни камъни за източноправославното изкуство са в Париж.”
„… От ХVІІ в. насам Богородица се подмладява, става мила жена. Тревненци първи поставят цветя върху дрехите на светците. Оттам те плъзват върху платовете, за да разцъфнат в пейзажите, които украсяват строгите религиозни композиции. Най-сетне небето, разклащайки тежката златна символика, се усмихва със своята синева.”
Ще продължа да цитирам по книгата на Илия Пехливанов „Богородичен хляб”.
„Чудото на тревненските икони се състои в това, че те допринасят за опазването на духа на една страна, смазана от чуждо владичество.”
И още: „Тревненските зографи дадоха цвят на новите икони, като ги оживиха с подробности от своя динамичен живот.”
Да погледнем книгата с впечатления. Посетители отбелязват лаконично: „Пиршество за очите.” „Прелести, успокояващи душата.” “Изложбата извисява”.
Сигурен съм, че същия радушен прием биха имали подобни изложби в Брюксел и другаде, ако се покажат икони от Самоковската и Разложко-Банскалийската школа.
Зографите ни зоват да съхраним и опазим това духовно достояние за идните поколения българи. Само даровити специалисти в консервацията и реставрацията могат да извършат това отговорно.

БЕЗТЕГЛОВНОСТ

Началото на май 1973 г. Не зная как, но почувствах остро желание да отида в село и да прекарам няколко дни с татко, още повече, че току-що семейството ми се сдоби с първата кола. Не бях добър шофьор, макар че обигран водач не станах. През годините най-често зад волана сядаше Валя, а аз се отправях към дясната предна седалка.
Майските хубави дни ме повлякоха неудържимо към родното място. Потърсих общуване с татко, каквото рядко ми се удаваше поради битието ми на офицер. Може би това е било предчувствие за фатална раздяла. Майка ми трайно беше настанена в болница, а баща ми живееше сам.
Пристигнах благополучно. Вечерта, седнали сами в приземната стая, спонтанно решихме на другия ден да отидем до големия язовир на село Сопот. Щях да повозя татко в москвича. Цялата вечер премина в спомени за моите юношески подвизи по селската река. Някога в нея вреше и кипеше от риба - клен, кротушки, мренки, ласкари…
- Помниш ли - казваше татко - колко много кленове налови, когато заравяхме царевицата на Банчовската нива?
- Как да не помня, татко? Нали копаех до леля Бона и все поглеждах нагоре дали слънцето се е изкачило високо, че да вляза в реката. Царевичните редове бяха дълги, а леля заравяше царевицата, без да вдига глава и ми казваше: „Не си вдигай главата и не гледай напред, така редът свършва ненадейно, стигаш бързо до край”.
Какъв ти край, нивата беше девет декара, работехме я на изполица, деляхме добитото зърно със собственика.
За мен най-радостният миг идваше, когато чуех татко да казва: „Хайде, слънцето излезе високо, стягай такъмите и влизай във вировете.”
Във водата бях като в рог на изобилието. Сакът ми е закрепен на две върбови успоредни дръжки, отпред върху мрежата е нанизан синджир, за да се потапя и влачи по дъното, а аз съм зад сака и с дългите си ръце го подпъхвам към подмолите, опипвам под ракитака и събирам бавно двете върбови колчета. Изправям се и вдигам сака нагоре, а вътре лудо скача някой по-голям клен или мряна, буйстват кленчета, кротушки или уклеи.
На другия ден рано поехме през Угърчин за Сопотския голям водоем. В нашето село имахме микроязовир, но баща ми ахна, когато пред нас блеснаха бистрите води на големия язовир. По черен път приближихме брега, спрях колата и бързо се заех да разставя въдиците сред девствените ливади. Щях да ловувам на тежко, на дъно. Нямаше нито един въдичар наблизо. В делничния ден нямах конкуренция.
Багажа си поставихме под един глог сред буйната трева. Наоколо се носят аромати от полски цветя, пчели жужат, стрелне се кос, обади се авлига, закука кукувица, куче залае от близката колиба. Красота!
Татко е запалил цигара, примижал е с едното око, килнал напред каскета, отнесъл се е някъде. Мълчи. Поглеждам и ми се вижда добре, с обгорени страни, избръснат, с чиста риза. На 69 години е. „дано е жив и здрав”, мисля си аз. Само операция на перде претърпя, иначе твърди, че е добре. Той всъщност никога на се е оплаквал. Беше навъсен, когато някой от нас, я сестра ми, я аз или мама се разкиснем и разкашляме. След заболяването на мама се състари.
- Какво стана с твоя приятел Митко от Троян? - внезапно ме попита баща ми.
Вероятно пътят към язовира, който води към Троян, е върнал мисълта му към отколешното време, когато Митко ме покани на гости. Разказвал съм на нашите за това умно момче. Негов вуйчо идваше в нашето село с каруца, пълна с грънци - стомни, шарени паници, гювечета, бъклици, увити старателно в слама. Продаваше ги на съседки в махалата. Всъщност това беше натурална размяна - керамични съдове срещу житно зърно. И днес си го спомням как по обяд той изваждаше кожена торба, разполагаше върху бяла кърпа домашна пита и дебела сланина с кожа. С остър нож режеше апетитни парчета върху филийката и вкусно се хранеше. Ние тогава топяхме цялата сланина на закланото прасе на мас. До вуйчото на Митко конят хрупаше сено от сандъка на каруцата и пръхтеше доволно.
Рибата не кълвеше и аз спокойно разказах на татко за моето гостуване у Миткови преди много години. Преди това бях ходил само до Ловеч. Татко ме вземаше в каруцата по тъмно и на пазара ми купуваше симид, карначета с питка, чийто вкус никога не забравих. Дните у Миткови в Троян са незабравими. Той многократно беше ходил в Троянския манастир. Заведе и мен. Понеже знаеше историята на манастира, искаше да блесне пред мен. Момчешки години. Аз бях поразен от допира до светия дом. Самото място в село Орешак е романтично, хълмистите и гористите околности прегръщат с топли длани сградите на манастира, а край него се вие с бистрите си води река Черни Осъм.
Влязохме в двора, стъпваме по плочките и аз усетих, че с мен става нещо необикновено, почувствах се в друг, нереален свят. Митко говореше, аз чувах думите му, идващи сякаш отдалеч, очите ми бяха запленени от църковните кули, от покривите на сградите, от терасите. А когато Митко ме заведе в главната църква, бях запленен от стенописите и иконите, от потайната светлина, от образите на Богородица и Христос, от ореолите на светците.
Приятелят ми разказваше, че преди години първите постройки били подложени на грабеж и пожар. Турските поробители не оставили камък върху камък. Чак деветдесет години след опожаряването родолюбиви българи въздигнали храма и постройките около него. През 1830 г. Вселенската патриаршия прибрала манастира под свое подчинение. Каменните зидове сега станали по-високи и недостъпни. Солидни били издигнатите жилищни постройки. Слушам, но изведнъж отмествам поглед от иконите, за да зърна навън чардаците, опасали от всички страни уютния двор.
Отново заглеждам иконите и стенописите. Митко споменава имена на зографи, но аз запомних само един - Захарий, който в средата на ХІХ в. за две години сътворява великолепна живопис. Привлича ме Богородица с розите и други цветни орнаменти, с венците и букетите около образа й. Усетих за първи път, че не чувствам краката си, те не бяха стъпили на пода. Аз като че ли се носех сред този свят от образи и багри, бях част от него. Какво е това мое състояние? Може би всичко идваше от въздействието на обстановката в църквата. Не е ли такава ролята й? Много по-късно, когато излетя първият руски космонавт, научих понятието безтегловност и оприличих някогашното си състояние в Троянския манастир с това явление. Бях момче.
Татко пушеше, слушаше и мълчеше. След малко отрони: „Камбанките на въдиците ти са занемели.”
Водата на язовира не помръдваше, мушици жужаха около нас, слънцето припичаше, а ние като никога седяхме един до друг в избуялата за косене трева.
По едно време татко се поразмърда и като че на себе си рече: „Аз не ходя на църква, освен когато е наложително, но като те слушам, си спомних подобно състояние, когато те кръщавахме през март 1932 г. Попът четеше своите думи, а аз усетих, че хем съм там, хем ме няма, краката ми като че ли бяха изчезнали. Обясних си по-късно това с необикновената радост, че имам първа рожба. Особен унес. Божа работа.”
Татко все едно говореше не на мен, а на себе си. После потърси манерката да пие вода и тъй като се беше стоплила, я изля и закуца към близкото кладенче. Не хванахме риба освен десетина уклея, но се върнахме от пътешествието доволни. Когато форсирах някъде двигателя, чувах тихия глас на баща си: „Защо бързаш?”
Наистина нямаше закъде да бързам. Само след месец, рано в неделя, мъжът на сестра ми позвъни и изстреля в слушалката : „Дядо Йордан умря.”
Бях ударен като от чук. Та аз още живеех с хубавите спомени от мъжкия ни излет. Почувствах се ограбен, сломен, нищожен. Бързо се стегнахме и Валя седна на шофьорското място, а аз като пребит до нея. Тя караше, а аз страдах и плачех.
Когато пристигнахме, в двора се суетяха около ковчега. Леля ме приближи и притеснена ми каза, че не са търсили свещеник, а ще погребем татко с музика, те са му все приятели. Бях армейски офицер и те помислили, че може да не искам поп. В село нямахме свещеник. Валя запали мотора, наш съсед седна до нея и заминаха до село Беглеж за попа. За по-сигурно се обадихме и до Ловеч.
Така баща ми, който не ходеше на църква, освен когато е наложително, погребахме с двама свещеници. И със селската духова музика.
Времена.

СТУДЕНТСКА АВАНТЮРА

Битието ни поднася какви ли не знаци. Ето, аз никога не забравих първото си посещение в манастир и това беше Троянският. Синът ми пък, завършвайки Художествената академия, незнайно как избира тема за дипломната си работа, свързана с този манастир.
През годините на следването с Юрий нямахме никакви проблеми. Тревогите останаха четири години назад, когато кандидатства. Тогава треска обхващаше всички родители, че и бабите дори. Къде ще учи висше образование детето? Този въпрос си задавахме и ние с Валя. Аз тичах до академията да видя списъците, които изнасяха след всеки изпит.
Времена! Успокоение ни обхвана, когато видяхме името му сред приетите.
… В кабинета ми във Военно издателство влезе художникът Веско Василев с проект за оформление на нова книга. Като я разгледахме, той припряно ме запита дали съм научил каква тема за дипломна работа си е избрал Юрий. Отговорих му, че това едва ли е моя работа.
Възбуден, иначе спокойният млад мъж ми заразказва колко трудоемко нещо е подхванал синът ми, ще му трябват доста месеци проучване и работа в Троянския манастир, пък и пари ще се пръскат…
Слушах го внимателно и най-силно ме впечатлиха думите му, че това е студентска авантюра.
- Веско - обърнах се аз към художника, - разкажи ми за какво точно става дума?
- Отнася се за предполагаем стенопис на Захарий Зограф - ми отвърна той.
Не ще скрия, че когато останах сам, загрижеността на Веско ме озадачи. По-късно разбрах, че през 1956 г., когато снимали филма „Под игото”, някои епизоди трябвало да се направят в Троянския манастир. Художниците на Българска кинематография се нуждаели от стенопис „Св. Георги на кон убива змея” Избрали удобна стена за тази сцена, но фактически нанесли последно надживописване, заличили зографския оригинал.
Веднъж доцент Любен Прашков разговарял със студентите и вметнал по повод снимането на филма: „Какво ли са заличили от стената?”
Това събужда интереса на Юрий и той се заема да го разработи като дипломна работа. Заедно с колегата му Янаки Варони, който отдавна работи в Гърция, се захващат заедно да осъществят идеята.
Аз видях готовия им труд чак когато майстор-книговезецът Миладин Вучков го подвързваше с твърди корици. Прочетох : „Консервация и реставрация на фрагменти от стенна живопис от периода на Българското възраждане. Научен ръководител Любен Прашков (по късно професор - б.а.) и рецензент Златка Кожухарова. Септември 1981 г.”
Разгледах план-програмата, задачата, която са си поставили и какво следва от изпълнението: Връща се за културното ни наследство произведение, което досега се е смятало за загубено.
Какво установяват дипломантите на място?
Освен надживописването от художник от кинематографията, преди това е имало покритие със синя боя, която закрива зеления терен, на много участъци върху този слой има още един пласт от синя варна бадана.
Търси се оригиналът, сътворен от зографа, и кой е той. Разглеждам приложените над 60 фотографии при нормално и странично осветление, макроснимки на типичните разрушения и структури на стената, цветни диапозитиви.
Дипломантите установяват, че върху стена от дървени пръти, оплетени върху конструкцията и измазани с глина, е нанесена груба варова мазилка като основа на живописното изображение. В състава на мазилката е включен органичен пълнител от животински косми за здравина.
След извършен сондаж те разчистват фрагментите от изображението. Става им ясна технологията на живописеца. Той прилага яйчна темпера върху суха стена. Трябва да се направи химическо изследване на свързвателя.
Малка пауза ми е нужна, за да подчертая колко труд изисква занаятът на реставратора. „Това е работа проста”, обича да казва Юрий, но според фактите тя е специфична, обемна и отговорна. Защото се търси не друго, а изкуството на зограф. То трябва да се представи автентично, да се запази трайно художествено произведение. А както е казал гениалният Микеланджело, живописта е ревнива любовница - тя желае човека всецяло.
Това важи с пълна сила и за реставратора, който не би могъл да върши своето дело без всеотдайност, без знания и дарба.
Трябва да отбележа, че в лабораторията на Държавно стопанско обединение „Геоложки проучвания” е направен химически анализ на мазилката. Резултатите са потвърдени с подписа на доцент н.с. Ненов.
Радвам се, че с Юрий заедно тръгнахме към завода за алуминиева дограма в Брезник, което ми даде възможност да науча повече за работата и проучванията на обекта. В завода трябваше да се изпълни поръчката за изработване на дуралуминиева рамка като нова основа на стенописните фрагменти. Синът ми сподели как в процеса на изчистване на стенописа се появява фигурата на лежащ лъв с отворена уста и изплезен език. Лъвът бил нарисуван върху предварително нанесена жълта охра подложка.
Постепенно дипломантите разбират, че художникът е изпълнил фигурата наведнъж, уверено и без поправки. Много ясно личали анатомичните особености на тялото. Мускулите на краката, ребрата, гривата са моделирани линеарно с тъмночервена и бяла боя.
Казвам, че всичко се очертава ясно, но тази дума употребявам условно, защото времето и надживописванията са нанесли вреди на оригинала. Това се отнася особено за гривестата глава на животното, ноктите и зъбите, както и по окосмения завършек на опашката.
Измъкваме се с колата от Владайското дефиле и продължаваме към Брезник. Тънък бял скреж е полепнал по храстите и те блестят като бисери. Слушам пестеливия разказ на Юрий, който говори като специалист, а аз съм човек повече на свободното въображение. Бързам с въпроса за автора на този лъв и кога е рисуван. Преди да ми отговори кой и кога е изписал образите върху стената на източното крило на църквата, синът ми привежда примери от историята. Става дума за рисунките на диви животни у Козма Индикоплевт, илюстрациите в „Рибния буквар” на д-р Петър Берон и за петте лъвски изображения в Рилския манастир. Убедително е доказано, че единият от лъвовете е рисуван от Захарий Зограф.
Слушам и си мисля, че лъвът като символ на България е привличал отколе художниците. Това потвърждава, че българският дух не е угасвал през робството. Скулптури на лъв са поставени на много мостове и на други места. Векове живеем с наследеното чувство, че символ на нашата храброст е лъвът.
Когато приключили с изчистването на надживописванията, Юрий и Янаки виждат срещу фигурата на легналия лъв фигурата на слон. Двете животни са кротнали едно срещу друго. Зад тях е изрисувано по едно клонесто дърво. Слонът е символ на търпението. Българското търпение е пословично.
- Сходни фигури на лъв и слон има в Къпиновския манастир. Те са в сцената „Страшният съд”, изписана през 1845 г. от Йоан Попович от Разград.
Очаквам доказателствата за авторството на стенописа в Троянския манастир. Синът ми казва, че се убедили от податките и маниера на изпълнение, че това е Захарий Зограф от Самоков (1810 - 1853) Ето факт. В периода 1847 - 1849 г. големият възрожденски художник заедно с брат си Димитър работи в Троянския манастир.
Какво може да се каже за маниера на работа?
Уверено са изградени формата и разработени детайлите в композицията, цветовото решение, идентичен е съставът на пигментите, както и свързвателите, използвани при изписването на манастирската църква.
В своята книга „Троянският манастир” (1975) професор Асен Василиев споменава, че Захарий Зограф е изписал върху стената на манастирските канцеларии един лъв и един слон.
МАЛКО ОТКЛОНЕНИЕ. Когато служих в Самоков и се срещнахме с художника Слави Генев, тогава директор на музея, той наблягаше в разговорите ни на голямото основателно самочувствие на техните художници. Смееше се и подчертаваше как Захарий Зограф писал на Неофит Рилски да обясни на Априлов и Палаузов, че той е най-добрият художник в пределите на Балканския полуостров. Бай Слави понякога шаржираше, а и беше добър карикатурист. Знаех, че заедно с Илия Бешков и Александър Божинов през 1930 г. уредили колективна изложба с карикатури в София. Наблюдавах го с подозрителни очи и той усети това, реагира веднага, като извади от библиотеката зад него тетрадка и ми даде лично да прочета. „Колко са майсторите в Турско, у Стамбол, у Румелията и у Ерусалим, ни един не може да тури калемо по неговио. Само ако има някои у Европа да се е учил, за него не говорим.”
Да се върнем на работата, която вършат реставраторите. Композицията се дели на две части от прозорец. Той отделя двете фигури - лъва и слона. Фрагментите са с размери 3,00 х 2,45 и 2,00 х 2,45 м. Отделянето на стенописа от стената се налага и поради предстоящия ремонт и реконструкция на сградата. Стените ще се събарят и градят отново.
След направения сондаж и фотографирането се прави проучване на състава на варовата мазилка. Тя е двуслойна, като долният е груб, т. нар. хастар, с дебелина 1-1,5 см. Вторият слой е тънък, повърхност, върху която се рисува.
Тук ще добавя някои подробности за нарисувания слон. Дипломантите забелязват, че зографът е направил няколко поправки под главата и крайниците. Слонът е в профил, но прав, с характерните дебели крака и вдигнат хобот. От устата му се показва единият му бивник. Някои подробности са нарисувани старателно, но не са точни анатомически. Със светли тъмнокафяви линии върху тялото му е маркирана козина, твърде къса. Опашката е силно окосмена и стига до земята. Ухото е непропорционално малко. Фигурата е разработена в няколко нюанса на кафявото, с моделиране на формата с тъмнокафяви, черни и бели линии.
Става очевидно, че живописният слой е здрав, но на много места има значителни повреди на фигурите. Там, където липсват части от мазилката заедно с живописния слой, са били правени гипсови пломби преди последния препис. От пробите за разтворимост на боите консерваторите разбират какви материали трябва да използват.
Дипломната работа съдържа опита на двамата: с 12 % разтвор лепило с туткал те обмазват стенописната повърхност, а ивици профилактично платно - американ, добре покрито с лепило, залепват върху изсъхналата стена.
За специалистите ще отбележа, че докато съхнат платната (върху цялата повърхност на стената), са изработени предпазни щитове от дървена скара и големи листове пресован картон. За сваляне на стенописа използват тръбно скеле, тъй като е на 3 метра височина. Отделянето от стената става от горе на долу с помощта на дълги метални ленти.
МАЛКА ПАУЗА. Млади, завършващи образованието си, Юрий и Янаки след трудовия ден вечерта ще седнат в заведението до Черни Осъм на скара и бира. Пък и сливова троянска вземат за аперитив. А отгде са парите? Ясно е. Те още не получават заплата. Данчо, който е приятел на Юрий и е на служба в манастира, понякога ще почерпи. Разговорите вечер, плановете за утре, които обсъждат, закачките, шегите правят приятен и смислен живота им.
През деня те работят бавно, но с напрежение, защото това, което вършат, е свързано с изкуство, което следва да се съхрани трайно. Както е казал Хемингуей, всички фрески изглеждат добри, когато започнат да се обелват и лющят.
Идва денят, когато стенописите се приготвят за превозване с камион до София. В ателието на ВИИИ „Николай Павлович” реставраторите продължават своята работа. А досегашната прецизност, новата дуралуминиева подложка, укрепването на обекта, легналото положение на стенописите, без да се допират един в друг, са гаранция за транспортиране без увреждане.
Нека надникнем в ателието на академията. Тук се изтъняват стенописните фрагменти и ги залепват към равна и твърда основа. Тук окончателно следва да се отстранят остатъци от надживописвания. Прилага се комбиниран метод. По-добър резултат дава продължителен компрес с топла вода. Боята леко набъбва и се чисти механически със скалпел. На места се прибавя и органичен разтворител - етилацетат. За да се извлекат останалите разтворими замърсявания и соли, цялата площ се измива двукратно. Реставраторите покриват с тампони от памук, напоени с дестилирана вода, целия обект. След около 8 часа те измиват повърхността със сапун с неутрална реакция.
Подробностите от дейността на реставраторите е скучна и недотам разбираема за читателя. Напълно прав е великият Гьоте, че човек вижда толкова, колкото знае. Дипломантите виждат отлично, защото знаят отлично, а така ще бъде оценена и работата им от рецензенти и преподаватели.
Стенописните фрагменти изсъхват окончателно. Сега реставраторите запълват липсващите места от мазилката. Целта им е да доближат максимално цвета и фактурата до оригинала. При подготовката на кит използват за свързвател прецедена гасена вар. Като пълнител им служи пресетият отпадъчен материал, получен при изтъняване на мазилката откъм гърба. Добавят и малко промит и пресен пясък.
Консервацията и реставрацията предполагат работа поетапно, защото става дума за процес, а не за еднократен акт.
Дипломантите са запознати с публикацията на Марсел Стефанаджи (Франция) „Измерване паропроницаемостта на фиксативи, използвани за реставрация на стенописи”. Това е негово изложение пред конференция от 1975 г., в което се изясняват добрите качества на разтворите на акриловите смоли. Както личи от текста на дипломната работа, Юрий и Янаки осмислят девет изисквания към себе си, за да укрепят живописния слой. Те изключват естествените материали, някои вече са показали съществени недостатъци. Правят избор между три групи изкуствени материали. Спират се на акрилова смола Paraloid B-72 I с разтворител толуол 2,5 %. Укрепването те извършват чрез двукратно обмазване с широка, мека четка.
Ще се позова на един от параграфите от дипломния текст: „За окончателното привеждане на консервираното произведение в експозиционен вид беше нужно да се ретушират участъците с липсващ или повреден живописен слой. Конкретните условия диктуват използването на двата прийома на ретуширане: имитативен или сигниран или комбинация от двата вида.”
Двамата строго спазват правилото намесата в художествения оригинал да се забелязва само при внимателно разглеждане и в никакъв случай да не внася нови елементи в него.
За специалните читатели ще подчертая, че консерваторите използват минерални пигменти, произведени от фирмата „Le Franc & Bourgeois”, със свързвател водна емулсия на акрилова смола „Primal”, и то с малка концентрация. За различните участъци от живописната повърхност прилагат имитативен ретуш, а там, където оскъдните следи от оригинала не позволяват това, ретушът е сигниран.
Впечатли ме голямата грижа на Юрий за конструкцията за връщане на консервирания обект „Лъв и слон” в Троянския манастир. В дипломния текст е предложена прецизно изработена схема на конструкцията. Препоръчват транспортирането да се извърши с камион през лятото, което позволява постепенно и продължително аклиматизиране.
Като чете текста на двамата дипломанти, човек се уверява, че макар да са изучили различни материали и методи на работа, публикувани от изследователските лаборатории по света, както и своя опит, получен в курса на обучение, те демонстрират умерено самочувствие. То ще дойде с по-нататъшната им практика, когато израснат и осмислят, че възстановяват художествена красота, дават втори живот на изкуството на зографите.
Напълно приемам като заключение самооценката на двамата, че са намерили решение на някои проблеми около консервацията на стенописните фрагменти, извадили са от забрава едно произведение на възрожденски художник, допринасят с нещо за развитието на методологията по отделяне от стената, обработка и прехвърляне на нова основа и повторно експониране на стенописен паметник.
В заключение ще се позова на приведения цитат от ръководителя на дипломната работа професор Любен Прашков из ерменията (правила) на Захарий Петрович от 1838 г.:
„Постави иконата на силно слънце да се стопли много, после вземи силна ракия, преварена шест пъти, и търкай с едра четка една част от иконата: имай приготвено парче платно и избърсвай с него; пак повтори с ракия и трий с четката и пак избърсвай и ако не се очисти иконата, трети път направи това. Щом видиш, че се очиства, прави това и от другата страна, само че на малки части започвай, недей от един път цялата икона, защото не се постига.
А ако не се измива с ракия, изтрий го с нефтия и по същия начин го изтрий и ако и с това не се измива, тогава изтрий го с люта (силна) катасталакти, но ти казах на малко място трий, защото често само дъската остава: защото наистина това аз и затова го казвам - да бъде чистено всякога на малко място.”
Тази ермения е не само първи урок на дипломантите, когато търсят оригинала и чистят, но тя е вечен урок за всеки консерватор и реставратор. Затова преподавателят им я поставя в началото на труда си „Български икони” от 1985 г.

ОТНОВО В ТРОЯНСКИЯ МАНАСТИР

Държавно военно издателство имаше военновременна (мобилизационна) база в село Дебнево, Троянско. Тя беше на брега на река Видима. Край района водите й се разливаха широко, а през лятото се белваше чакълесто корито. Точно срещу сградата бе кацнала малка перуански оцветена вила. Тя беше на писателя Димитър Мантов, автор на десетки романи на историческа тема. Тези, които още го помнят, знаят какъв сладкодумец беше той. Като гейзер изливаше исторически факти, редеше събития, легенди и предания, правеше смели паралели.
При едно от моите посещения в базата сварих белетриста в селото. Това не се случваше често. Той живееше в София близо до театър „Трудов фронт”, сега „Зад канала”, и там си правехме понякога срещи.
В Дебнево беше дошъл за подготовката на нов роман. Сюжетът предполагал да се потопи в атмосферата на Троянския манастир, да види някои архиви, пък и до Велико Търново и до Трявна прескочил. Седим пред малката му вила и той ми разказва с вдъхновение, а аз го слушам в захлас. Той знаеше много и мислеше мащабно, фантазираше смело. По едно време с гняв заговори за състоянието на параклиса в Троянския манастир. Изреждаше историята на този малък храм до високия зелен бор, сякаш четеше от книга. Недоволстваше, че е оставен в плачевно състояние. „Покривът му от речни камъни е задръстен, по стените не личат образите на светци и ангели, на каквито и да е сцени”, казваше писателят.
Описваше ми компетентно състоянието на стенописите по стените и олтара. Това се случи през лятото на 1979 г. Той знаеше от мен, че синът ми Юрий учи в Художествената академия. Знаеше, че и аз обичам Троянския манастир, скътан между селата Орешак и Черни Осъм.
През лятото на 1987 г. плодовитият писател ме посети във Военно издателство и ми донесе ръкопис на готовия роман „Пътят на потерята”. Помоли ме да прочета анотацията. Позачудих се защо иска това, но изпълних желанието му.
Действието в романа се развива през поредната Руско-турска война (1769 - 1774 г.), която завършва с договор, подписан в Кючук Кайнаржа върху руски барабан. В резултат на тази война Русия завоюва териториални придобивки и получава право да покровителства православната църква в Османската империя. И още нещо: гарантира се правото на подвластните на султана християни да се изселват извън пределите на Турция.
Като приключих с анотацията, Мантов вметна:
- Синът ти е учил в академията, защо не направи оформлението на тази книга?
- По тези въпроси аз нямам думата, решава ги главният художник Гичо Гичев.
- Той ми е земляк, ще се оправим с него.
Малко оперено му казах:
- Юрий вече реставрира параклиса, който ти така печално оплакваше в Дебнево.
- Така ли - възрадван и доволен, Мантов с изненада ме гледаше и предложи да се уговорим заедно да посетим Троянския манастир.
- Да не се каним сега, защото може да се разминем в селото. Моите проверки едва ли съвпадат с твоето отиване до вилата.
Така и се случи - Мантов сам беше разгледал параклиса и ми говореше с възхищение: „Какво беше… Чудо можело да сторят консервацията и реставрацията”. Доволен беше и от оформлението на романа „Пътят на потерята”, който издадохме в 20 000-ен тираж, направено от Юрий. Това не беше негова специалност, но още като студент по желание на някои писатели той правеше корици на техни книги. Николай Драганов например носеше обложката на корицата на своя роман „Свята земя” с онази огромна, страховита мечка, която беше взела в прегръдките си бяла българска църква, и я показваше на приятели. Оформлението беше на Юрий.
В периода 1882 - 1987 г. Юрий извърши консервационно-реставрационни работи по стенописна украса на параклиса „Св. св. Кирил и Методий” в Троянския манастир.
Не ще използвам неговите специализирани оценки, с които е описал състоянието, преди да започне реставрацията, а ще се позова на думата „плачевно”, употребена от Мантов. Като чета текста на Юрий ми идва наум и друга дума - безнадеждност.
Реставраторът констатира, че на северната стена под самия покрив, над двата прозореца, личат остатъци от стенописни орнаменти. И южната страна е оглозгана от времето. И не само там са вредите. На много места е нарушена целостта на мазилката, има отделяне на хастара, а това е придружено от напукване.
Под въздействието на влагата и други атмосферни фактори са ликвидирани живописните фигури.
Пред консервацията стои задачата да се разкрият границите на оригинала от по-късни увреждания, измазвания, да се видят имитирания и надживописвания при кърпежи на мазилката.
Нека видим какво е фокусирал реставраторът специално северно от абсидата (полукръгла, многостенна или по-рядко правоъгълна, винаги засводена ниша на олтара). Установил е, че там липсват мазилка и живопис. Специално образът на свети Димитър, особено главата и ореолът, лицето и брадата, е поразен чувствително. До другата абсида, на северната и южната половина, е ясен само един образ на светица.
Едва ли е необходимо да описвам всичко, което е констатирано за стенописите. Окото на реставратора го е уловило, а фотоапаратът го е документирал. Всеки, който би огледал параклиса, преди реставрацията, ще забележи, че годините като невидим крадец са ограбвали някогашната красота. Виновни са всички атмосферни фактори. Отишли са си онази хубост и хармония, които са оставили някогашните зографи. Тук миряните сред светци и ангели, сред причудливи птици и цветя са се отдавали на безмълвни молитви, на смирение и успокоение на душите. Затова реставраторът трябва да открие първообразите, сътворени някога, да ги укрепи и да върне красотата им на хората, които ще идват в параклиса, носещ името на светите братя.
Няма кого да виним за пораженията, защото изминалите много години както се отразяват върху лицето, ръцете, очите, снагата и стойката на живия човек, така и нанасят тежки следи върху художествените творения. Освен това след вредите несръчни, неуки хора се опитват да заличат раните, да замажат, замаскират или изписват отново онова, което е увредено.
Отец Иван от шипченската църква неотдавна сподели, че не смее да ремонтира прозорците, макар в храма да тъмнее, защото, отвори ли ги, отвътре ще зейнат уврежданията по стените. Подобно е състоянието на много църкви, а за консервация и реставрация парите от държавна помощ все не стигат и не стигат. Творчеството на зографите е застрашено сериозно, християнските църкви са в опасност, православието губи база.
Връщам се на параклиса на Троянския манастир. Разглеждам фотографиите на източната страна и абсидата, след като са направени консервацията и реставрация, и се взирам отново в образа на свети Димитър. Прехвърлен е на нова основа. Търпеливо и с умение Юрий е търсил, стремял се е към първообраза, създаден от някогашния художник. Той е работил не като копист, а като образописец. Перфекционист е, но подходът му е творчески.
Нека погледнем свети Алимпий. Респектиран съм от цялостното му изображение и внушението, което извира от образа му. Тези разперени ръце, мъдри очи и набръчкано чело, смирената му осанка, орнаментите около него, събудената отново първична свежест пораждат у човека чувство за чистота и душевно прераждане.
Всичко в параклиса след реставрацията става дело на две дарования - на зографа създател и на художника реставратор. Единият не може без другия. Първотворецът ще отиде в небитието без погледа, ръката и майсторството на този, който възстановява сътвореното преди години. Иначе всичко се превръща в руини, в купчина вар, пясък, чакъл и прах. Все едно, че онзи художник, изписал стените за хората, умира за втори път, окончателно.
Подобни чувства изпитвам, когато погледна фрагментите с небесните ангели северно от абсидата след почистване, изкитване и окончателно завършване. Библейските сцени не само светят, а говорят, будят ведро настроение, човеколюбие и вяра в доброто. Такова е посланието на стария зограф, такава е целта на реставратора и той я осъществява с точност и познание. И ние се сещаме за думите на мъдреца, че всеки портрет, който е рисуван от душа, е образ не на модела, а на художника.
Да погледнем реставрираните цветя. Те се смеят, те имат очи, те, както е казал поетът, „плачат като хората в часовете тъжни на бедата”. Ето двете птици, докоснали върховете на дърветата с разперените си криле, пърхат и разнасят пролетно настроение и благодарността човешка към живата природа и земята кърмилница на всички земни твари.
Когато и да погледна снимките след реставрацията, си спомням думите на Димитър Мантов, че след като прекрачил в параклиса, не могъл да го познае, усъмнил се, че тъкмо тук преди няколко години е стоял угнетен и потиснат, а сега не откъсвал поглед от светещата светица с нейната мантия, с диплите и ореола, с изяществото на вдигнатата й ръка.
Не само женският образ ме очарова, разказваше ми писателят.
Възхити ме и Архангел Михаил, защото тоновете върху ръкавите му преливаха, омайваха ме с багрите, виждах и се възхищавах на мъж с открити очи, които ще ти проговорят. Просто не вярвах, че реставрацията е в състояние да възстанови така привлекателно онова, което е било изписано преди сто и повече години, че е способна да възвърне отново красотата и духовността в този параклис.
Нарушавам хронологията и се съсредоточавам върху постигнатото.
Не искам обаче да пропусна черната, всекидневна работа, когато стенописите на стената се облепват протекционално с платна преди отделяне на фрагментите от стената. Не бива да забравяме специализирания труд, търпението, ядовете, докато се постигне целта и образите се възстановят.
Фотографията е уловила етапите на консервацията и реставрацията.
Ето тя отразява елемент и фрагмент след изкитване. Преди това са отстранявани стари замазки върху оригинала. А съществува и стара или по-нова имитация.
Особена грижа на реставратора е и свързващият материал. Той има важни функции: да слепи надеждно стенописния фрагмент и да оформи панела на новата носеща основа, да изолира мазилката откъм гърба, да осигурява обратимост на операцията.
ТРУДЪТ И МАТЕРИАЛИТЕ, УСИЛИЯТА И ЗНАНИЕТО ОСТАВАТ ЗАД КАДЪР. Това са делниците на реставратора, неговото всекидневие. Костюмът му не е бял и празничен, той е изцапан с вар, лепило и прах, стара пепел от вековете. А когато завърши обекта, за него няма тържествено откриване. Събира си инструментите и материалите , събира си багажа и отива на друг обект. Не знам защо Емил Елмазов не е включил в чудесната си книга „Щастливи скитници” и реставраторите. Те са наистина скитници. И то щастливи, защото оставят след себе си красота.
Да се завърнем отново в параклиса. Да погледнем северната стена.
Там, до прозорчето, има плетеница от цветя, която излъчва нежност, а в центъра слънчево кълбо крепи хармоничността между фрагментите и равновесието на колоните.
Ще завърша описанието на този няколкогодишен творчески период от живота на Юрий с иконата на Христос Жизнедавец (ХІХ в.). Преди да започне работа по нея, тя едва ли е била приятна за гледане. Времето е невъзвратимо, непрощаващо. Нито на хората, нито на създаденото от тях.
Гледаме оригинала възстановен. Иисус пред масичка, разтворени ръце, съзерцаващи очи, всеопрощаващ, вдъхващ вяра образ. Два ангела отстрани завършват божествената сцена.
Всичко, което реставраторът е обновил, така както някога е било, няма нищо общо с лъскавите, белеещи се, бездуховни икони, които сега пълнят специалните щандове в магазини, сувенирни масички по панаири, за жалост и храмовете, и манастирите ги предлагат за продан. Някога иконите са създавани съгласно ермения (наръчник от правила), но те са творби на дарования, а не ширпотреба като днешните кичозни цапаници на образи. Не всеки може да нарисува икона. Тя би трябвало да бъде „поезия в човешки образи” Как иначе ще приближиш устни и ще я целунеш за опрощение или смирение. Това, което е във витрините за продажба, даже в храмовете е друго, то не може да бъде посредник между душите човешки и Бога. Та ако ще и да наподобява Богородица.
В края на юли 2012 г. внукът ми Георги заедно с приятелката си Агата дойдоха при мен в Шипка. Още не бяхме отбелязали 40 дни от кончината на баба му Валерия Алексеевна Георгиева, незабравимата ми съпруга, на чиято памет посвещавам тази книга. Всеки ден, дори по два пъти те посещаваха храм-паметник „Рождество Христово”, който е на триста крачки от къщата ни.
Една вечер се върнаха малко развълнувани и Гошо ми разказа следното.
Вътре в храма със златните кубета, както го наричат гостите, сварили група италианци. Един от тях съсредоточено се взирал в изложените икони до продавачката на свещи, а другите разглеждали храма, истински шедьовър, тържествено осветен преди 110 години. По някое време италианецът привикал сънародниците си и посочил изложените за продан лъскави, новички и грозни икони. Рекъл тихо: „Този кич може да се продава по сергии на сборове и панаири, но тук би трябвало да не грози вътрешната уредба, старите икони и стенописи…” Внукът си замълчал отстрани, но му било болно, че пред чужденците показваме наред с красотата на българската стенна живопис и такава безвкусица, която наричат икони. Защо кичът и чалгата навлизат навред, питал се той.
ЩЕ НАПРАВЯ ЕДНО ОТКЛОНЕНИЕ ОТ НИШКАТА НА РАЗКАЗА.
Юрий отиде в Троянския манастир, когато малкият му син Георги беше тригодишен. Там го водеха с Красимира няколко години. Завършиха консервацията и реставрацията на параклиса, когато внукът ми беше момченце и тичаше не само из сенчестия двор, но и по закритите балкони, дори веднъж заспал в патриаршеския трон. Той се любувал на шумящите води на реката, заглеждал се замечтано към връх Чучарка. Често приобщен към групата туристи, слушал екскурзовода. Едва ли е разбирал думите му, че тук още преди падането на България под турско владичество е имало светилище. Било му забавно и весело сред хората, дошли от близо и далеч. Освен това е бил щастлив, че майка му и баща му са до него, гордеел се, че работното им място е в този хубав манастир. Тук малкото момченце, което после ще завърши Художествената академия в Неапол, е виждал как родителите му изваждат от забрава първообразите на светци и ангели, правят стените на параклиса красиви, населяват ги с багри, птици и животни. Може би тук за първи път е чул името на Васил Левски, защото още невръстен е влизал в стаята, където е пребивавал Апостола…
Времена…

„АРХАНГЕЛИТЕ” В ХАСКОВО

След социалната промяна през 1989 г. Юрий като стотици българи създаде фирма. Тя се казваше „САРТ-16″ Рекламната й листовка поясняваше: Стенописи и икони, ново изписване, изработка на произведения на приложното изкуство, реставрация, възстановяване, реконструкция.
Валя, майка му, се сети за цифрата 16. Юрий е роден на 16 януари 1955 г.
Пред мен е заповед от 18 декември 1998 г. с бланка на Министерство на културата, подписана от зам.-министър Николай Поляков. Цитирам:
„Във връзка с контрола върху качеството на изпълнение и приемането на реализираните със средствата на държавния бюджет консервационно-реставрационни дейности по стенописите на обект- църква „Св. Св. Архангел Михаил и Гавраил”, гр. Хасково, назначавам експертна комисия в състав: председател проф. Любен Прашков - зам.-председател на НСОПК, и членове: Илияна Панова - гл. експерт в отдел НПК, Бонка Илиева - член на НСОПК, и Христо Попконстантинов - инспектор НПК, със задача: Обсъждане и приемане на консервационно-рестраврационните дейности етап 1998 г. и обсъждане на проектопрограма за обеми и дейности за етап 1999 г. докладва: Юрий Георгиев.
Протоколът от заседанието на комисията следва да съдържа: 1) Оценка на извършените дейности по отношение на обема и качеството на изпълнение. 2) Предложения на видовете дейности за етап 1999 г., конкретизирани по обем, сложност, място и други параметри.
Проектът да бъде представен в Министерство на културата до 20 декември 1998 г.
Заседанието на комисията да се организира от възложителя - Исторически музей-Хасково, и да се проведе с участието на негов представител.”
Драги читателю, на мен ми стана скучно, а на теб?
Така е, но аз привеждам тази заповед, за да се види колко сериозно се започна тогава с фирмите, а днес те се стопяват, хиляди изчезнаха.
Няколко години от живота на Юрий преминаха в старата хасковска църква, която за краткост наричат „Архангелите”.
Поетапно и акуратно, година след година той изпълняваше договора за консервация, качваше се и слизаше по сложното скеле, защото работеше високо. Всеки образ, сцена, фрагмент се градеше елемент по елемент, но след това трябваше да се види отдолу. Това се отнасяше особено за Иисус Христос, заел цялото кубе.
Въпреки че пиша документална публицистика и искам книгата ми да се чете от всеки, който я разгърне, ще цитирам протокола от 22 ноември 2001 г. на експертната комисия под председателството на проф. Любен Прашков, която освен че констатира обемите на работа, извършена от Юрий по укрепване на живописния слой, стабилизация на мазилките, почистване на живописта, накитване на липсите, реконструкция над входа на наоса, ретуш и т.н., дава и качествена оценка, че всичко е изпълнено на необходимото професионално ниво и отговаря на договора. Комисията приема предложенията на Юрий за 2002 г.
Разглеждам специалния албум фотоснимки и графични скици, които показват какво е състоянието на стенописите преди реставрацията. В различна степен са уврежданията на образите по стените, притворите, сводовете, балконите, етажите. Сериозно трябва да се вникне в стила на отделните работи, да се търси възстановяването в максимална близост на оригиналите и авторите. Целта е да се върне красотата на възрожденската украса, образите и сцените да оживеят. Тук, в Хасково, Юрий осъществи една от най-сериозните си реставрационни задачи. Това за него беше некратък творчески период.
ТУК СЕ НАЛАГА МАЛКО ОТКЛОНЕНИЕ. Градът му е добре познат, защото тук премина войнишката му служба. Цели две години. Помня как го сварихме на клетвата - остриган новобранец, майка му го прегръщаше, а аз наблюдавах колко е притеснен от режима в казармата. В този далечен гарнизон рядко служеха синове на полковници от министерството, какъвто бях аз. Имаше по-близки полкове до столицата. Моят приятел полковник Спас Георгиев сутрин разиграваше тенис топчетата на най-големите началници., включително и министъра. Казал на един от тях, че днес съм изпратил Юрий войник в Хасково, и той се позачудил. И аз съм служил, преди да дойда в министерството в свързочен полк на гарнизон близо до столицата, но зная, че и тук се случваха понякога тежки произшествия с войници, и Валя ме разбра, че не бива да се поддаваме на ходатайство, а синът ни да отиде да служи там, където го определи наборната комисия. Всяка намеса можеше да ни струва скъпо, каквито случаи знаехме. Не ще забравя и друго наше посещение, когато Юрий вече беше старши на радиопост на връх Аида. Стабилен, опитен и възмъжал младши сержант. И днес той поддържа връзки и си помагат със сънаборници от казармата.
Работата в църквата, разположена в центъра на града, го свърза с нови добри приятели като Вальо Димитров, Христина и други.
Негова спътница и помощница вече беше състудентката му Виолета Иванова.
Обичам статистиката и затова броя сцените, които трябва да се реставрират на централния свод. Те са двайсет. На северната и южната стена има още петдесет и пет.
Добавим ли балконите, наоса на западната стена, притворите, броят им стига 192. Толкова са образите на светци и ангели, известни, но и неизвестни пророци, серафими и херувими, цял един свят на църковната живопис, обновен и освежен за радост на миряните в действащия храм.
Позволявам си да забягна малко напред, когато огромният Иисус върху купола беше завършен и ние с Валя пристигнахме от Шипка, за да го видим. Аз лично бях поразен, когато го гледах. Силно емоционално, почти токово въздействие оказа образът на Христос върху душевното ми състояние. През нощта в хотела се въртях в леглото и сънувах изписания най-горе образ на сина Божи.
След като се върнахме в Шипка, споделих с Валя необикновените си чувства, които бяха обладали и нея. Затова съм записал в дневника си следните редове: От купола на църквата Христос ни гледа лъчезарен, взира се в нас сякаш от небето, величествен и обикновен, с поглед проникващ, но и всеопрощаващ, с лице хубаво, но неукрасено. Обич извира от очите му, ние не издържаме на погледа му, отместваме очи встрани, после отново вдигаме глави нагоре към влезлия вече в нас Спасител.
Стотици пъти сме виждали Иисус, изписан от различни зографи в далечни времена и различни стилове, но този над нас е по-свойски, сякаш го познаваме, той разтърсващо проникна в душите ни. Разговаряме как Юрий е работил, понякога легнал по гръб върху дъската на скелето, после с тежки стъпки е слизал надолу да го погледне от дистанция, качвал се е отново да засили дълбочината на очите, да оправи някое цветно петно, да подчертае трепкащия плащ върху ръкавите, да направи по-автентична вдигнатата ръка, да достигне първообраза, оставен от зографа.
И Валя отново с прималяло сърце се тревожи - какво ли може да се случи на Юрий, като ходи по това скеле, и отново ми разказва историческия факт, който не й дава покой.
Големият художник Господин Желязков през 1937 г. изписва Клисурския манастир „Св. Св. Кирил и Методий”. Бил е на 64 години, повтаря ми Валя. Не е стар, но точно когато изписва купола на църквата, пада от десет метра височина и загива.
Отново я успокоявам да не мисли за най-лошото. Юрий е на 45, скелето е солидно, сама видя това… Майчино сърце!
Много често с Валя говорихме за църквата в Хасково. Мислехме за преходното и трайното, за божественото и вечното, какво е днес и какво ще бъде утре. Разсъждавахме за битието човешко, за превратностите на вековете, за мъчениците и творците, за мечтите и смазващия валяк на всекидневието…
През септември 2012 г. от Шипка отидох до Хасково. Тук ме доведе споменът отпреди 10 години, когато Юрий работеше в църквата „Св. Св. Архангел Михаил и Гавраил”, но вече съм сам. Погледнах нагоре Иисус върху купола и отново срещнах питащите му очи.
Обикалях църквата, оглеждах стенописите и се радвах, че свършеното от сина общо взето е оцеляло, успокоява душите на хората, влизащи в храма. И отново отговарям на негова реплика, че реставрацията е прост занаят. Той има склонност към черен хумор.
Казвам си, че и Стоян, зидарят от народната песен упражнява прост занаят, но народът за него песен реди.
И гъдулката е прост инструмент, но гусларят понякога приглася на птичия хор.
А какво постига с простия кавал Теодоси Спасов!
И дъгата на небето не е най-сложно нюансирана, но е истинско чудо. Там, където има багри, светлини и сенки, няма простота, а красота.
За да се върне излинялата, заличена или увредена творба на зографа, реставраторът се нуждае от познания, опит и дарба. Чувал съм шивачи да казват, че по-лесно ушиват нов костюм, отколкото да поправят стар.
Както вървят нещата, ако не се съхрани сътвореното компетентно, професионално, може да дойде време, когато ще загубим духовните си опори на националната си идентичност, ще се лишим от духовно упование, ще бъдем чужденци в собствената си страна.
Като разглеждам църквата след намесата на Юрий, сравнявах състоянието преди реставрацията, така ярко отразено във фотоалбуми и графични скици.
Ще кажа, че навярно покрай специалността на сина ми и литературата, която чета от изявени български изкуствоведи и художници, се пристрастих към иконографското изкуство. Още повече, че съвсем близо до лятната ни къща в Шипка е знаменитият храм-паметник „Рождество Христово”, където съм чест посетител. Посещавам и старата ни селска църква, която като иконографско творение е дело изцяло на Никола поп Павлов, избиран за народен представител след Освобождението, постановчик и артист в първите театрални представления. Правил е сценографията, за първи път е нарисувал лъвчето върху завесата, познато от знамето на въстаниците през април 1876 г.
Редовно посещавам изложби и се улавям, че харесвам това, което ме отвежда към българската икона. Намирам оправдание за това в думите на Цанко Лавренов: „И аз на свой ред се наведох да пия от чучура на народната чешма и с очите на влюбен погледнах… българската икона… Пред мен се откриваше пътят, по който можех да тръгна.”
Нека сега се върнем към състоянието на стенописите в хасковската църква, най напред в наоса - балкона на западната стена. Те не са фатално увредени, макар и сериозно засегнати. Но след обновяването на храма тези стенописи бяха неузнаваемо красиви. Напомням за етапите на укрепването и стабилизацията на мазилките, почистването им. Сякаш сграбчени в обятията на сложното скеле, стенописите още с първите намеси на Юрий заприличват на човек, току-що измъкнал се от удавяне и седнал за отмора на речния бряг. Техният спасител беше дошъл и те се усмихваха. Дори носещите колони стояха по-уверено срещу багрите зад тях. И фигурите, и образите излъчваха надежда. След реставрацията, когато отидохме да видим извършеното, ни лъхна свежест и яркост, многоцветието на стенописната украса. Неотдавна в Шипка казах на Лалчо Ваклидов, че пиша за хасковската църква и той възкликна: „И мене Юрий ме заведе тогава да я видя. Беше станала чудесна. Изпитах естетическа наслада, въздействаше ми като мехлем за душата”. Той продължи да говори колко силно го впечатлили образите на балкона на втория етаж, който е възстановен в целия му блясък. „Сцените, казва Ваклидов, и днес са пред мен.”
През септември 2012 г. се разхождах из църквата и отново се взирах в сцените с Бог Отец, Христос Вседържател, серафими, херувими, архангели, евангелист Йоан, Христос Юноша, пророк Барух… Помня, че преди консервацията те като образ се бяха запътили към небитието.
За специалните читатели ще кажа, че графичните символи, изработени от Юрий, за предишното им състояние, за наличие на мазилки върху стените, за варни баданосвания, за покрития с блажна боя, надживописвания, люпеж на живописния слой, замърсяване с масло, восък, течове, разслояване на мазилката… Едва ли е необходимо да пиша за технологията и труда на Юрий. Приложил е всичко, което познават консервацията и реставрацията, на което са го учили преподаватели като Атанас Шаренков, Младост Вълкова, Златка Кожухарова…
Заедно ще погледнем северния свод, който е 57 кв.м.
Ще отбележа, че „Разпятие Христово”, макар и новоизписано (1941) е изисквало специално внимание от страна на реставратора. Това се опредеделя не само от деликатността на темата, но и от характера на новоизписването, постигане на единостилие с оригинала, хармонизиране със съседните сцени, като явяването на Магдалена и погребение Христово.
През 1987 г. оригиналните сцени, номерирани като 23 и 24, в три варианта са загубени.
Отново се заглеждам в друг цветен албум. Снимките показват състоянието на стенописите от западната половина на централния свод, преди Юрий да започне работа. Наподобяват на снимки от луната. Веднага се проясняват, след като сцените са почистени. Само почистени. От фотоалбума особено ясно личи колко професионално е извършено почистването на гипсови пломби и изкитването на липси в мазилката. Погледнете ли цветните снимки, отразили отстраняването на надживописване от участъците, предвидени за декоративен, рисуван фриз в централния свод, ще се убедите в невероятните възможности на ръката човешка, която знае как се прави реставрация. За същото ни говорят снимките от западната страна-балкон и особено южен кораб запад. Тук след почистване Иисус изглежда сякаш тръгва да проповядва своето учение сред миряните.
Искам да изтъкна колко очовечени стават образите от тавана на стълбището в южния кораб. И може би това е станало причина за допълнителен договор с Юрий и неговия помощник Любомир Воденичаров.
ОТНОВО ЩЕ СЕ ОТКЛОНЯ.
Когато гледах цялата църква, си спомних едно посещение в руския град Суздал, където има десетки църкви и манастири. Като влизахме вътре, веднага усетих сходството с нашата иконография , въпреки някои национални различия. Творбите имат общ корен, посоката на влияние е ясна.
„Погледни Богородица”, ми казваше генерал Капитанов, водач на делегацията, човек с голяма ерудиция и широка култура.
Аз го слушах. А той говореше за добрия изследовател на нашата църковна живопис, руския пътешественик Виктор Григорович. Знаех, че в Шипка той е идвал през 1844 г.
Генералът цитираше други изследователи, които отбелязват, че Русия е получавала от български духовници и писатели ръкописи, там са ходили и наши духовници и зографи.
Когато бяхме в град Владимир, аз търсих източници за живота на родения тук знаменит командир на Българското опълчение през 1877-1878 г. генерал Столетов, а Капитанов се заглеждаше в иконите и ги намираше като сестри на нашите. И отново продължаваше своите разкази, какви цербери били руснаците към иконописците. В средата на ХVІ в. е свикан специален събор. „Аз съм чел, казва той, такива правила от този събор, които приличат на военен устав. Казва се какъв да бъде иконописецът - кротък и благоверен, но се набляга какъв не трябва да бъде - бъбрив, завистлив, пияница и т.н.”
Връщам се към цветните албуми на Юрий. Отново ме впечатли колко лошо е състоянието на сцената „Архангел Гавраил и робинята Агар”. А след реставрацията тя изглежда привлекателна. Излиняла до неузнаваемост е била и сцената „Архангел Михаил унищожава военен лагер”, но както виждам от снимката, е възродена за дълъг живот благодарение на консервацията и реставрацията.
Професор Любен Прашков неслучайно подчертава, че от реставратора се изисква да реши не само технически, а и естетически проблеми. А това не става без богата култура, висок художествен критерий, професионална и гражданска отговорност.
Едно допълнение в края. В средата на горещия юли 2012 г. дойде покана до Юрий да отиде в Хасково. Канеха го да реставрира една от забележителните къщи в града, т.нар. Кирково училище. Отидоха заедно с Виолета Иванова. Горещо - негорещо, красотата на този дом го зовеше и той с радост се отдаде на работата, която изпълни акуратно, с вяра, че върши нещо важно, и то така, както той само го може. Професия!
Един също горещ августовски ден пред нас на ул. „Добри Карталов” № 8 в Шипка спря лека кола. Зарадвах се. Посрещнах реставраторите с многото чанти и куфари, но и директора на Регионалния исторически музей Валентин Димитров. Те идваха от Хасково след приключване на обекта.
Още като седнахме на кафе и Виолета побърза да ми разказва колко къщи са паметници на културата и за най-интересната - Паскалевата. Валентин Димитров стана от масата и отиде до колата да ми донесе документацията (цветен албум) на извършеното от Юрий в Кирковото училище.
Къщата и цветните снимки, показващи каква е била тя, как е поразена от времето и атмосферните условия и каква е станала под ръката на реставратора, са наистина впечатляващи. Разглеждах албума с нарастващ интерес и слушах разговорите между тримата за езерата на нимфите, за нявгашния Узунджовски пазар, за други културни паметници в този български край. Говореха си хора, запленени от миналото, от занаята, от призванието си.
Мислех си, че и този протокол и заповед ще бъдат заверени с подписа на инж. Георги Иванов, който четвърти мандат е кмет на Хасково. Преди десет години, когато Юрий започна работа в църквата „Архангелите”, виждах също неговия подпис върху заповеди и други документи… Времена…