ИВАН

по евангелието на Мария

Марко Марков

електронна книга

киносценарий

1.

Църква. Пред олтара, празнично смутени са застанали двама младоженци: Той - левент, тънък и строен, як планинец, Тя - сякаш слязла от икона. Свидетели на тържеството са само неколцина, като че случайно попаднали в църквата мъже и жени. Ясният глас на свещеника отпява няколко пъти „Многая лета”.

2.

Късна есен е нашарила планината в жълто, кафяво и алено злато. Безмълвно горди са боровете, изящни, пристъпващи срамливо зад тях - елиците.

Двамата младоженци вървят по стръмна, изровена от дъждовете пътека. Пред  тях, свободно от товар, крачи муле: и понеже двамата, заети със себе си не бързат, то спира начесто и извръща глава назад, после, преди да продължи, я поклаща съвсем като човек.

Свидетели на това са околните върхове, чието ехо повтаря многократно, глухо и неясно „Многая лета”.

3.

Родопска къща, самотна сред великолепието на гората, приютила се неудобно в подножието на полегат скат. Край нея звънти ручей, който малко по-долу се влива в речица; в бистрите води на ручея оглеждат трепетни листа три белокори брези. А на двора на къщата е прегънала уморено голи рамене овошка - на върха й свети една единствена, оцеляла като по чудо ябълчица; по млечночервената й кора блестят капки роса.

Двамата младоженци са в голямата стая на къщата. Привечер е, в огнището плете насърдени езици огън. Отблясъците му играят по голите тела на младоженците, жилаво сплетени върху бяло като сняг кичено халище. И тъй до утринта, когато върху халището аленеят рубинени капки кръв. Мъжът става, отива до прозореца, наднича навън и едва не ахва от изненада: всичко, дордето погледът му стига е покрито с пресен, девствен, пухкав сняг. Овошката на двора сякаш е разцъфтяла. Под нея, в снега се е търкулнала и руменее едничката й ябълчица.

4.

Отново стаята. Мария готви. Мария пере. Мария преде. Мария тъче. Мария шие. Мария слага софрата. Мария мие съдовете. Мария пред огледалото. От него я гледа приказна красота.

МАРИЯ /глас зад кадър - дрезгав, почти мъжки/: Жена една зима бях, но ми стигна за цял живот. В нищо и никаква махалчинка ме доведе мой Иван, десетина къщи само, и то така пръснати, че ако в първата „Добро утро” речеш, „Добър вечер” в последната ще ти е поздравът. Но за мен тя бе повече и от рая. А бях от село голямо и угледно с воденица и черква. Дюлгерин се трудеше там човекът ми, училище бе пазарил кога се  загалихме. Тъй върви светът: бяло брашно - за хляб, вяра - за сила, ум - за да си жив… Нашите ме не даваха, но сърце команда не знае. Заследих го - а то до Сълзльов камен ме изкачи. С китка упратална…

5

Сълзльов камен. Утро е, светло е - по небето шават лъчи, върховете са открити и приветни, бориките и елите - застинали, изрязани върху синьото. Тук са Мария, Иван и мулето. Мария е бременна.

ИВАН: Със здраве, невесто! Мъжка рожба носиш - пази се!

МАРИЯ: Със здраве, стопанино! Жив да си ми - жив да се върнеш! На Господя ще се моля моето чакане да те брани. И не зачерняй други майки!

ИВАН: Война ще е - знае ли се? Там, за да си жив, нали онзи, който е срещу ти трябва да оцелиш?

МАРИЯ: Боже, и него тъй изпращат. Със същите думи.

ИВАН: И се пази! Чуеш ли?

Колебае се миг-два, сетне решително тръгва. Надолу. Мария се кръсти, гледа след него, докато го изгуби от погледа си, защото земята го поглъща, устата й нашепват молитва. Мулето, сякаш разбрало човешката мъка, прави крачка - две към нея и ровва топла муцуна в дрехата й: очите му са влажни.

По Сълзльов камък избиват едри сълзи.

6.

Мария шета в голямата стая на къщата и напява песен. Изведнъж спира насред стаята, изохква, слага две разперени длани върху корема си, вслушва се в себе си. Една дълга минута, в която тя чува туптенето на две сърца. Сетне се разбързва: носи внимателно вода от ручея, като поглежда към отрупаната с плод овошка на двора, пали огън в огнището, слага харкомата на веругата, съблича се и остава по долна, дълга бяла риза, ляга върху познатото халище.

Следват часовете на раждането. Поривите на болката стават по-чести. Очите на Богородица от иконата на стената се уголемяват, тъжни и милосърдни. Небето в прозореца се облича с червени облаци. Стъклото потрепва от талазите на вятъра и на равни интервали се дочува как тупват върху пръстта на двора ябълка след ябълка: като биене на огромен часовник, като удари на сърце. Мария простенва, впила зъби в устните си. После, в настъпилата изумителна тишина се разнася детски плач.

МАРИЯ: Войник, света майко! Войник!

Тя става, връзва пъпната връв на детето, измива телцето му, повива го, полага го върху халището и се затътря към прозореца. Облаците в него са кървавочервени. Една звездица се сили да ги пробие, но лъчът й е крехък и се чупи в тях. Мария извръща очи към детето: погледът й е нажален, безпомощен, трескав.

МАРИЯ: Иване! И-ва-не?!

7.

Стаята, осветена от жаравата в огнището. В очите на Мария, заспала до детето пристъпва сън…

Планина. И два върха, тъй близо един до друг, че ти се струва, само една протегната ръка ги разделя. Мария тича по стръмното към своя връх и усеща, че някой се е затичал към втория. Нищо не пречи на устрема й, тъй като е гола и тялото й пламти. Възлиза на челото на върха и спира объркана и безпомощна, защото пред нея зейва страшна пропаст: от тъмното й гърло се носи плач, стон, вик. Миг след това на другия връх се изкачва гол, задъхан, с пламнало тяло Иван. Но той не спира, а полита в пропастта - и изрязаното му върху синьото тяло остава във въздуха, тъй като Мария се събужда. И се извръща към детето.

МАРИЯ: Няма да се върне тейко ти, сине! Няма!

8.

Мария коси малка ливадка близо до къщи. На гърба й, в цедилка се кокори детето, мулето пасе кротко край нея. Иззад завоя на меката пътека, герданът на която обикаля ливадката се подава конник и спира при нея. Мъжът не слиза от коня, сякаш се бои да стори това.

БРАТАН: Спорна ти работа, Иванице!

МАРИЯ: Дал ти бог добро, Братане!

БРАТАН: Като коприна е това лето тревата, добро сено ще стане.

МАРИЯ: Ще. Ами ти откъде така празен идеш?

БРАТАН: В село бях, та ми поръчаха през тебе да се махна. Щото книга в общината за теб е допаднала, от Ивана книга.

МАРИЯ /изпуща косата/: Е? Носиш ли ми я?

БРАТАН: Ти, рекоха, сама да отидеш да си я вземеш.

МАРИЯ /подозрително/: Че защо по теб не ми я проводиха, Братане. Виж колко работа ме чака.

БРАТАН: Не знам. Хай да тръгвам. Остани си със здраве, Иванице.

МАРИЯ: От здраве да не се отървеш, Братане.

Изчаква го да се скрие зад следващия завой на пътеката, вдига косата и дълго гледа острието й. И заплаква. Сетне я изнася в края на ливадката, връща се с олюляваща се походка, хваща дървената вила и захваща да напластява тревата. Една купа, втора, трета… Точно три са купите, които сварва да напласти тя.

9.

Мария, яхнала мулето, с цедилката, в която спи детето се връща от селото. Лицето й е помръкнало от непомерна скръб, очите й са сухи и пламтящи, тялото - отпуснато, олюляващо се при всяко движение, несвое. Тя стига до ливадката, вдигната над къщата и изведнъж спира, защото едва сега забелязва, че двете купи там са почти еднакви на бой, а третата - значително по-малка от тях.

И неочаквано, без каквато и да е подготовка, руква дъжд. Дъждът се стича по лицето й и не се разбира негови ли са капките или тя плаче. Очите й се разширяват и погледът й изумено открива нещо лъскаво, захвърлено в окосената трева край пътеката - косата…

10.

Мръква се и съмва седем пъти поред. По нощите, в които непрекъснато вали, а небето се цепи от светкавици и гръмотевици, Мария седи пред загасналото огнище, скръстила ръце на скута си, цялата в черно, безмълвна, свита одве. Денем времето е ясно - тогава тя неизменно е на ливадата, където разхвърля сеното от купите, за да съхне. Привечер, след като накърми детето, тя отново ги вдига. Някакво почти безумно упорство се съзира в този неин труд. Отстрани, стъпило в китка неокосена трева я наблюдава мулето.

11.

Стая в бащиния дом на Мария. В нея са тя и майка й. Очевидно се е водил дълъг разговор, който е към края си.

МАРИЯ: … И мляко вече нямам, майо! Изгуби се. Отбих го, зор не ще видиш поне за това.

МАЙКАТА: Ти кахър не бери за него. Изкутила съм ви четири, повече от свое ще го имам. Ами ти, ти, сине, какво ще правиш оттъй насетне?

МАРИЯ: Ще го търся. Не може той току така да ни остави да гинем. Знам го аз, не е такъв човек, ще се найде. Грешка е книгата, майо, от мен го помни - и не го забравяй!

Надвесва се над детето, което спи, прощава се с майка си, която бърше очи и тръгва.

Без да се обръща назад, дори когато е вън от селото си.

12.

Мария в стаята на своята къща. Седнала край огнището, където пламти буен огън, тя точи върху брус нож, останал й от Иван. Опитва го върху нокътя си, става, приближава огледалото, вдига ножа над главата си - и двете й разкошни плитки се търкулват на пода. Тя се навежда, взема ги, прекосява проснатото халище, полага ги върху възглавницата, разплита ги, гали ги нежно. Сетне отива при сандъка в единия ъгъл на стаята, отваря го, вади от него дрехите на Иван. Облича ги, оглежда се намусено - потурите и доламата й стават, сякаш за нея са кроени и шити, но жената в нея си личи. Настроението й пооправя поясът, в който тя бучва револвер и нож.

МАРИЯ /глас зад кадър/: Лъжа бе това и грях голям, щото майка си лъжех. Но бях се решила: трябва. Не е ли по-голям грях детето си на глад да обречеш, себе си не броях, че от този свят се бях отвърнала. Пък и защо да крия, надежда в мен имаше, че Иван е жив: малка, но надежда. Можеше да го срещна нейде по друмищата. Тъй станах кираджия…

13.

Мария пред къщи, мулето е край нея. Тя заковава вратата с големи гвоздеи, несръчна е, когато борави с теслата на Иван. Справя се, подканва мулето, тръгва подир него.И отново не се обръща назад, а колкото по-малко път остава до най-близкия завой на пъте ката, толкова тя ускорява крачката си, сякаш бяга от нещо. Все пак не може да не забележи, че купите в ливадката стоят неприбрани. Но тръсва глава, продължава…

МАРИЯ /глас зад кадър/: Станах Иван, а мулето Милуш мъкнеше заедно с мен година подир година върху гърба си…

14.

Селска кръчма, която е едновременно и бакалница. По масите още няма хора, ранен следобед е. Зад тезгяха стои нисък, тантурест мъж на години, пред тезгяха е изправена чинно Мария.

КРЪЧМАРЯТ: И шекерът, и солта са ми на свършване, преди неделя кратих зехтина, пък и маслините доста вървят тук, ама… Младо ми се виждаш айол, младо и зелено. Пари са това, знайш ли как се казандисват в туй време никакво?…

МАРИЯ: Нимой така, стрику! Двайсет навършени имам, двайсет и първата навалих - младост ли е туй? Хай склони, а? Няма да ти взема много.

КРЪЧМАРЯТ: Не, не ме разбирай криво ти, момче! Аз от хака ти няма да отклоня ни грош. Но… не ловиш око. Кьосе си! Как да ти имам вяра? Пък и сам казваш, нийде дотук за тази работа не си се захващал.

МАРИЯ: Ами, то все отнякъде трябва да се започне, стрику. Хайде да късаме пазарлъка, а?

КРЪЧМАРЯТ: Инък си фиданбойлия. Евалла!… Верно е, никой не се е родил научен. Но ако ме завлечеш, и в пъклото те намирвам, главинката ти бастърдисвам и на големия дявол армаган я правя.

МАРИЯ: Няма, стрику, няма.

КРЪЧМАРЯТ: Ш-ш-т, още не съм свършил. В теб и уважение към по-големите няма бе!… А знаеш ли кой е най-големият дявол? Той е насреща ти - гледай го и си опичай акъла. Така може и брада да ти порасне, да. Хайде, давай насам ръка.

Боязливо подава Мария ръката си, кръчмарят я поема и я раздрусва яко, сетне я пуща изненадано.

КРЪЧМАРЯТ: Ама тя и ръката ти е като на жена, бе… Няма що, добре се подредих аз…

Клати глава укоризнено и замислено, но тегли чекмеджето към себе си, вади мазен бакалски тефтер, плюнчи химически молив, пише важно и бавно нещо в тефтера, обръща го към Мария, сочи й мястото, където трябва да се разпише - и тя слага върху книгата един едър, масивен, правилен кръст. След това смита от тезгяха монетите и ги слага в кърпа, която завързва на възел. Сетне вади от пояса вързаница тютюн и книжки.

МАРИЯ: Един тютюн ще изпиеш ли, чорбаджи?

КРЪЧМАРЯТ: Бре-бре-бре! Че ти започна да ми харесваш,бе!

Мария свива две цигари, тя и кръчмарят палят. Със завидно спокойствие дърпа тютюна Мария, сякаш е пушач от няколко години.

15.

И крачат по стръмна планинска пътека Мария и Милуш и планината разтваря пред тях пазва след пазва като съща майчица. Далече е тази гара Бук, за която са тръгнали, много пъти осъмват и замръкват те на открито, все край извор и все под вековно, клонесто дърво. Допадне ли мракът, замъждукат ли кандилцата на звездите, заразхожда ли се сред тях като стопанка грейливка месечинка, Мария вади от торбицата хлебец и солчица и тъй поминават двамата - човек и животно. Сетне Мария намята върху му чул, върху себе си - завивка, и се започва разговорът помежду им…

МАРИЯ: Трудно ли ти е, Милуш? Трудно ти е, зная. Дваж по-трудно ми е на мене, братко. За какво живее човек на този свят? За едната севда. Моята ми я погубиха, Милуш - а всеки един от нас гали истински само веднъж в живота си. И това небо, дето ни праща светлинка, светлинката е винаги надежда и изпитание, Милуш, не е ли едно голяяямо гробище, не от него ли ни следят с укор нашите мъртви?… Но никой не може да ми каже на коя звезда е мой Иван, и по-добре - така всичките звезди са мои, нали?… А севдата, заради която живее човек е нищо без рожба. То е жива мъка, божие наказание. Но ето, аз я имам, Милуше, а пак ми е болна душата. Защото чака. Защо душата винаги трябва да чака, за да е душа? Не зная. Може би защото големите и малките неща на този свят ги решават вместо нея други. Тъй тя, без да го иска се намърсява, и трябва да се прикрива, за да не я сочат с пръст хората, ако издържи и излезе читава от мръсотията. Ето, мой Иван - запита ли го някой да отваря ли война или не? Прибраха ми го първа поща, а ми върнаха книга. Сега книгата ли да посрещам и изпращам, книгата ли да любя, книгата ли да ми гледа детето, книгата ли да ми носи хляб?… Тъй е, но ми казват, Милуше: по-добре ще сте, ако победители излезем. А аз знам: няма човек по за окайване от победителят. Защото той е минал през смърт - и няма сила, която да изтрие омразата към него, дордето свят светува… Лошото е там, че нас, простите люде не ни питат. Ние, простите, знаем, че едри и дребни неща в живота няма. Понякога дребното може да закрие ей това небе, както е сега с мен. Отделният човек е по-голям от едно село, от един град, от целият свят дори. Защото носи в себе си светове. Туй е душата човешка, Милуше. А моята е болна и както усещам лек за нея няма… Хайде, лека нощ, че утре път ни чака.

И двамата, човек и животно се оттеглят за няколко часа в себе си, за да намерят там сили да изживеят поредния си делник. Над душите им бди безмълвното, беззащитно, страхливо небе.

16.

Тишината на звездната нощ е нарушена от нечии стъпки: първо ги усеща Милуш, след това се надига от мястото си и Мария. После внезапно стъпките секват и се разнася гръмовит мъжки глас.

МЪЖЪТ: Какъв си ти, бе? Човек или турчин? Казвай бърже кой си, че стрелям на месо!

МАРИЯ: Човек съм. Иван съм. А ти кой си?

МЪЖЪТ: Поп съм. И въпреки това - човек. Е, де, я не бъркай в пояса - моето желязо е по-дълго, няма да мигнеш и ще заспиш там, където си.

МАРИЯ: Че като си поп, защо ходиш с пушка?

МЪЖЪТ/ който междувременно приближава /: За да се браня от такива като тебе.

МАРИЯ: Мирен човек съм аз, отче. Кираджия - това е.

МЪЖЪТ: Хм. Ами като е тъй, защо не си наклал огън, бе? Не ти ли мрази? Я се посмести и дай насам малко завивка!

И като ляга до Мария, придърпва към себе си завивката.

МЪЖЪТ: А откъде си?

МАРИЯ: От Елшица. А съм хванал пътя за гара Бук. Шекер и сол ми е заръчано да закупя.

МЪЖЪТ: Шекер и сол, думаш. Та то е цял живот, бе. Сладкото и соленото са така размесени из нас, че и господ да слезе не може ги отдели… А женен ли си?

МАРИЯ: Бях. Но охтиката изпи невестата ми.

МЪЖЪТ: Лека да е пръстта й. Дечинки имаш ли?

МАРИЯ: Едно. Син. Син имам.

МЪЖЪТ: Аз пък, момче, и това нямам - нали не се сърдиш, че тъй те наричам, поне едно трийсет години към твоите трябва да прибавиш, за да се мериш с мен. Попадия от мляко и кръв сторена имаше поп Мартин, но я грабна на времето бей един и я отсурна в харема си. Помаях се седмица - две аз, па събрах дружина юнаци и - в конака на бея. Кафето го сварих да си пие, седнал кръстом ноги, но ми стана диванчапраз, къде ще иде на майната си. Гащите, викам му аз, сваляй гащите, ако ти е мил животеца - и вадя нож, от бръснач по-остър. Онзи се не досеща какво го чака, иска да продума нещо, но петлае език, пък зъбинките му, всичките тракат ситно-ситно. Хеле изпълни - дялнах му аз с ножа двете яйца издъно, плисна мръсна кръв, поганска, та ме и поопръска. На село аз скопявах свинете, онзи бе дебел и розов като шопар. Квикна и падна, душа бере - ритнах го, вън излязох, отмъстен, чист.

Но това бе половин свършена работа. Другата половина оправих в харема. Питам моята: „Възсядал ли те е онзи?” Мълчи, не проговаря - омърсена е. “Идваш ли с мен?”, пак питам. И пак мълчи - не рачи. Тогава побарах ножа и й отбасах кочана. Щото няма нищо по-лошо от това, най-своя ти човек да ти предаде отвътре вярата… Одеве те запитах турчин ли си. Те още не ме оставят на мира заради бея и гальовницата му. Преследват ме, ако и да е българско вече, пък аз ги стрелям.

Между двамата се настанява тишина.

МЪЖЪТ: Сега, знам, те мъчи едно питане, да ти кажа ли какво е? Как така, накървен, влизам в черквата, за да служа? Повече българин съм аз след оня ден, момче, запомни го. И повече ми вярват тъй… Пфу, че вониш на тютюн!… Я се обърни с гръб към мене, така хем ще ни е и по топло… И колкото пъти се пробудиш, дърпай завивката към себе си - виж ме какво човечище съм, отвит ще спиш, понта ще хванеш. Ха лека ти нощ!…

На утринта, преди изгрева на слънцето Мария внимателно отмества ръцете на мъжа от гърдите си, освобождава се внимателно от прегръдката му, надвесва се над него, сякаш иска да го запомни завинаги и прави знак на Милуш да я последва. Когато са вече на пътеката, тя не издържа, изхлипва, нарушава мълчанието.

МАРИЯ: Какъв мъж, Милуше! Какъв мъж!… Боже, прости ми!

17.

Гара Бук. Шетнята в чаршията е главозамайваща. Мария върви след нея, гълчавата на непознатото я подтиска, но и радва. Тя се разтваря в този свят, където всичко се продава и купува, държи здраво юларчето на Милуш, търси посочения от кръчмаря дюкян. Намира го, хлътва в него, като води и мулето след себе си. Собственикът я поздравява несмешливо, явно познал в нея новака-кираджия. Спазаряват се набързо и понеже до нощта има само час-два време, тя отсяда в мръсен хан, напълнен до отказ с брадясали, груби мъже. С мъка оставя Милуш в яхъра на хана, колебае се минута-две, сетне сваля от гърба му двете торби и ги внася в окаденото общо помещение. Ляга между двама хъркащи гръмко мъже, като поставя от двете си страни торбите със сол и захар. Не заспива дълго, но едва дочаква утрото - и е отново на път.

18.

Мария е дала почивка и на Милуш, и на себе си там, където пътят се раздвоява - единият тръгва за селото на кръчмаря, другият - за селото на родителите й. Почивката трае необичайно дълго - вижда се, че Мария чака някого. И спира първия пътник, който се задава от далечината и се насочва към нея: възрастен мъж с опърпани дрехи, очевидно турчин.

МАРИЯ: Добър ти ден, мижу!

ТУРЧИНЪТ: Твой по-добър, сине!

МАРИЯ: Откъде и накъде?

ТУРЧИНЪТ: Ако питаш ей така, на лаф да се намираш: От земя нах земя. Иначе ако питаш, надясно ще хвана /кимва с глава по посоката на селото на Мариините родители/. Че защо ти е да знаеш?

МАРИЯ: Щеш ли, мижу, хаир един да ми сториш?

ТУРЧИНЪТ: Думай, да видим.

МАРИЯ: Влезеш ли в селото, едни люде намери, Радичевите, всеки ги знае.Копелче при тях съм оставил, сираче, без майчица, а ми е некръстено. Ето, тази пара им дай и им кажи Мартин да го кръстят. Кажи им: баща му Иван тъй заръча - Мартин да бъде!

ТУРЧИНЪТ: Нищо работа, сине. Но защо ми имаш вяра, случаен съм аз - я ме срещнеш още веднъж, я - не.

МАРИЯ: Тъжен си, мижу. Тъжният винаги е добър. Тъжният не може да излъже. Особено ако този, който го моли, също е тъжен.

ТУРЧИНЪТ: Идех насам беден - нататък отивам богат, сине. Сполай ти.

МАРИЯ: И на теб, мижу. Не забравяй - Мартин!

ТУРЧИНЪТ: Няма ли да вляза неканен в сърцето ти, юначе, ако запитам чие е това име?

МАРИЯ: Братово е - погина брат ми далеч оттук, та искам да го подновя. Няма да го видя повече - а тъй, колчем позова сина си, за него ще се сещам.

ТУРЧИНЪТ: Сбогом, сине!

МАРИЯ: Сбогом, мижу!

Двата пътя се разделят - и по всеки един от тях поема нататък по един богат човек.

19.

Мария върви по своя път, а денят е жежък: в гората не трепва нито лист, камъните шават като разтопени, маранята се мотае ниско над тревите - планината мирише на гора. Край пътя обаче лее бистри, звънливи води река и примамва изнуреното й, кипнало от  пот тяло. Тъй че когато вижда пред очите си сребърната брада на малък водопад и ширналият се след него почти син вир, Мария не се колебае дълго: оставя Милуш да пасе между пътя и реката, съблича дрехите си на притулено място и леко, прикрила срамливо с ръце гърдите си, пристъпва към сребърното огледало. Влиза със ситни, неопитни крачки във водата, която я приема като своя и ласкаво изкачва нозете й. Вече в центъра на вира Мария дълго оглежда бялото си като сняг тяло, сетне надвесва лице над потръпващата вода и вижда изострените му черти и изпъкналите му скули. След миг слага ръка там, където потрепва образа й - и не се разбира дали го размива или го гали. Сепва се от обзелия я унес, гмурва се и изскача на повърхността, играта я увлича, става все по-волна…

И изведнъж остър вик срязва тишината край вира. Изненадата изправя Мария, но само миг след това тя е до шия във водата. Ала викът започва бързо да слиза надолу, по пътя на реката, заплита се във върховете на бориките, оставя след себе си само ехото…

20.

Цялата обградена от зеленина, синева и слънце, Мария е стъпила на голям, катранено черен камък. Капки се стичат от късите й, но все пак разпилени коси, браздят като сълзи по изопнатото й, вече  хванало загар лице, блясват край гърдите й, бързат надолу… Денят е адски горещ, а Мария потреперва.

21.

Кръчмата в селото, което очаква Мария заради солта и захарта в торбите, провесени от двете страни на Милуш. Тя влиза, носи ги - и застава пред кръчмаря, който е на обичайното си място. Народът по масите стихва за миг, после отново подема думата си.

КРЪЧМАРЯТ: Как е Бук?

МАРИЯ: Праща ти много здраве.

КРЪЧМАРЯТ: Като тръгваше натам, забравих да ти кажа, че предишната сол беше много сладка.

МАРИЯ: Тая не съм я опитвал, не влизаше това в заръката.

КРЪЧМАРЯТ: И захарта ли не си барал?

МАРИЯ: Не. Защо?

КРЪЧМАРЯТ: Тъй. Миналият път тя пък беше горчива.

МАРИЯ: Я стига си се занасял, а по-добре ми дай гюнлука. И виж, отбий от него колкото за двесте драма мастика.

Докато кръчмарят се занимава с парите, после - с мастиката, Мария се извръща към гълчавата. Най-силна е тя около масата, където седи момче на петнайсет-шестнайсет години, втреперено, възбудено, с неспокойни, изпулени, но нищо не виждащи очи.

МАРИЯ: Какво му е?

КРЪЧМАРЯТ: Аджамийска работа. Било в гората край Сини вир шума да сече. И там, във вира, казва, самовила видяло. Дохвърча като несвестно. Види се, жена вече му се ще, та сънува женски и денем.

Мария не издава с нищо изненадата си, насмита с привично движение парите от тезгяха и ги пуща в пояса си, взема шишенцето с мастиката и се отправя към масата на момчето. Сяда, вади вързаницата с тютюна си, спокойно си свива цигара, пали я, дърпа синкавия дим, вдига шишенцето, отпива.

МАРИЯ /към момчето/: Верно ли е туй, що думат людете, аркадаш?

МОМЧЕТО: Ъ-хъ. Вила - самовила беше. Отначало плуваше като риба, водата я прегръщаше, не, не, тя прегръщаше водата - и златна ставаше… Изправи се сетне, а по люспиците й взеха да се стичат капчици като звездици. Инък всичко по нея женско си беше - тънко и тръпно, но където трябва, като бърчинка заоблено…

МАРИЯ: Сетне?

МОМЧЕТО: Достраша ме. И ногите сами ме донесоха дотук… Но аз ще я чакам. секи ден. Там. Такава хубост да се губи не бива. Искам да я галям. И дечинки да ми народи. Женски. Такава хубост да се губи не бива. И знам, колкото повече я чакам, толкова по-бърже ще дойде.

МАРИЯ: Не бъркаш ли, аркадаш?

МОМЧЕТО: Не-е. Очи се лъжат, сърце - никога.

Мария впива поглед в шишенцето пред себе си. Там просветват рохкавите, лениво движещи се кристали на парливата течност: те удивително приличат на ужаса и мечтата, застинали в очите на момчето. Тя надига шишенцето, излива го отведнъж в гърлото си, сетне го обръща върху пепелницата и в пепелта се отронват две едри капки. Кратко припламва малко синьо сияние - очевидно в пепелта е имало живо огънче. Мария става и отива при тезгяха, като носи празното шишенце.

МАРИЯ: Щеш ли заръча нещо, чорбаджи?

КРЪЧМАРЯТ: Път за Гюмюрджина имаш ли, Иване?

МАРИЯ: Какво да ти докарам оттам?

КРЪЧМАРЯТ: Зехтин. И маслини.

МАРИЯ: Става.

КРЪЧМАРЯТ: Сабахлем ли тръгваш?

МАРИЯ: Още сега.

КРЪЧМАРЯТ: Че то вече мръква, бе! Нощувай тук, къде ще блъскаш в тъмното.

МАРИЯ: Свикнах вече. Със здраве.

Мария минава покрай момчето, в чиито зеници се е настанила лудостта, спира се.

МАРИЯ: Със здраве и на тебе, аркадаш!

МОМЧЕТО: Да ще бог пак да се видим, Иване!

22.

Мария и Милуш нощуват край Сини вир. Върху небето са се ройнали звездици, а луната премесва златото си със среброто на водопада. Мария е страшно неспокойна: мята се насън, стене, устата й издава вопъл след вопъл. Накрая проехтява вик, от който тя се събужда, изправя се и се вслушва в ехото - то е странно, удивително напомня проплакване на дете.

МАРИЯ: Милуше? Милуше!… Знаеш ли какво правех насъне? Раждах, Милуше, раждах!… Едно хубаво дете, с ясни очинки, с вежди гайтани и черна косица - видях го, Милуше! Женско трябва да беше… Ала сън ли бе то, щом цялата снага ме боли и пламти - и се сещам празна, празна… Жив да си ми, Милуше,кажи ми една дума, бе - сън ли беше то, а?

Мария заридава като над гроб. После вдига завивката си, хваща юларчето на мулето и въпреки че нощта е превалила, тръгва напряко през гората, без път и посока.

23.

МАРИЯ /глас зад кадър/: Тъй продължих. Друмът ми беше и братец, и сестрица, никога не ме излъга той, а винаги ме крепеше, чувалите като мъже прегръщах, в кръста наякнах, лицето ми стана грапаво, почерня, име препечелих, та ме слагаха преди другите кираджии, парите до грош на мой Мартина провождах. А веднъж се наканих да ида сама в село…

Мария и Милуш крачат по пътя за селото. Някакво нетърпение се съзира в поведението на Мария; тя току подканя приятеля си да побърза. Остават две-три барчинки до първите къщи, когато от най-близката изскача конник и се насочва към тях: конят му е черен, а той е гол, с млечно-бяла кожа. Мария обаче продължава спокойно пътя си. Конникът спира на почетно разстояние и вдига високо нагоре дясната си ръка.

КОННИКЪТ: Стой! Накъде?

МАРИЯ: За Соколица бързаме.

КОННИКЪТ: Не може. Връщайте се.

МАРИЯ: Че кой си ти - да не си сайбия на пътя, та не ни пущаш нататък?

КОННИКЪТ: Чумава е Соколица, брате, та затова.

Мария отначало сякаш не разбира думите му, сетне се олюлява и се подпира на Милуш. Лицето й пребледнява, устата й се разтварят за една глътка въздух повече - ала тя се овладява бързо, бърка в пояса си, вади оттам револвер и го насочва към конника.

МАРИЯ: Махай се от пътя ми, че кръвчицата ти изпивам!

КОННИКЪТ: Ти луд ли си, бе?! Чумаво е селото ти казват, майка от син бяга, а ти зорлем гроб искаш да си изкопаеш.

МАРИЯ: Майка от син бяга, думаш. Каква майка е тогава тя, аркадаш?… Хайде, възвивай коня и тръгвай пред нас! Изпъл-ня-вай!

Малкото, странно шествие поема към Соколица. Към смъртта.

МАРИЯ: Чувай! Какъв си ти на селото, та те не знам?

КОННИКЪТ: Пътник съм. Случайно попаднах тук, върви ми.

МАРИЯ: Че какъв вървеж е това, бе?

КОННИКЪТ: Колкото повече мъка поема в себе си човек - толкова по-богат става.

МАРИЯ: Тъй. А какъв се трудиш?

КОННИКЪТ: Рисувач. В Писаница черквата съм пазарил да зографисам. Но сега в Писаница не мога да ида. Мръснак съм. Затова съм и гол… Ти, ако си решил дружина да ми бъдеш, трябва и ти да хвърлиш дрехите си.

МАРИЯ: Други хора в село няма ли?

КОННИКЪТ: Не. В планината се изпокриха живите: по колиби, мандри, агъли, на открито. Сам съм. Погребвам селото.

МАРИЯ: Много ли?…

КОННИКЪТ: Много. Едва смогвам…

24.

…И влизат в селото. Ужасяваща е картината, която се открива пред очите на Мария. Къщите са със зейнали врати, по улиците се разхождат подивели кучета и котки, навсякъде са разхвърляни трупове, из въздуха се носи сладникав мирис на прогнило.

Мария спира пред бащините си порти и ги сочи на конника.

МАРИЯ: От тая къща погребал ли си някой?

КОННИКЪТ: Не съм. Някъде из планината трябва да са хората й. Но дали са живи - не знам. Тези, които бяха болни, останаха. Някои си изкопаха дупките, други - не, надяваха се да не погинат. Най-човешкото у човека е да не вярва на смъртта.

МАРИЯ: Хайде да се захващаме. Къде ти е струментът?

25.

…Двамата копаят гроб подир гроб в дворовете на къщите и погребват мъртвец подир мъртвец. И тъй, без кръст и молитва, докато припада мрак и в него грейва първата звезда.

МАРИЯ: Къде нощуваш, рисувачо?

РИСУВАЧЪТ: В черквата.

МАРИЯ: Не думай, бе!

РИСУВАЧЪТ: Защо? Сега там е най-сгодно. Пък и свикнал съм. Отколе все в черкви живея аз.

МАРИЯ: Ще ми заемеш ли за няколко часа коня си?

РИСУВАЧЪТ: Що питаш, вземай го.

МАРИЯ: И си прикрий малко срамотиите, хич бива ли така?

РИСУВАЧЪТ: Ти по-добре своите открий, за да не те пипне онази, черната. И аз ще страдам - един повече трябва да погрибам.

Мълчаливо се мята Мария върху коня и поема към планината.

МАРИЯ: Остани си със здраве. Ще те търся в черквата.

26.

Мария препуска низ гора, която постепенно се разрежда и открива ветрилообразна ливадка. В дъното й чернее силуетът на колиба. Мария спира коня, слиза от него, прави няколко крачки към колибата.

МАРИЯ: Сине! Сине Мартине!

Отново се възцарява тишина и тя е принудена да повтори вика си. След нова, значителна пауза вратата на колибата скръцва и пред нея предпазливо излиза бащата на Мария. Възлязлата в небето луна му помага да открие конника, но той явно не вярва на очите си.

БАЩАТА: Иван ли си ти, бе?

МАРИЯ: Иван!

БАЩАТА: Боже милостиви! Възкръснал! Светът умира, той - възкръснал.

МАРИЯ: Син ми здрав ли е?

БАЩАТА: Здрав е, здрав.

От колибата се дочува плач, пред нея излизат и майката, и синът на Мария.

МАРИЯ: А вие?

БАЩАТА: И ние.

МАРИЯ: Водица и ядиво имате ли си?

БАЩАТА: Намират се още.

МАРИЯ: Пазете се. И кураж. Аз пак ще дойда.

МАРТИН: Тетьооо!

Мария понечва да скочи от коня, но не го прави. И не отговаря. След миг тя отново препуска низ гора, надолу, към мъртвото село. Лицето й е сурово, решително, мрачно.

27.

Вътрешността на черквата. Влиза Мария, забелязва Рисувача, който работи на едно от централните места пред олтара.

МАРИЯ: Ето ме и мен.

РИСУВАЧЪТ: Видях.

МАРИЯ: Ти май не се радваш, че се върнах.

РИСУВАЧЪТ: Ами. Но съм зает. Зографисвам една икона, на края съм вече, а краят винаги е най-важен…

Мария се отдалечава бавно, безшумно, сяда на един трон, присвива очи, за да види какво майстори Рисувачът, но запалените свещи в църквата са малко, светлината им - нищожна.

РИСУВАЧЪТ: … Туй, дето ти го казах, важи най-много за човека, с края си той трябва да бъде запомнен. Иначе само дето е тъпкал земята, корема си, кесията си, братята си; последните ги помнят, но с лошо… Затова ме е яд за Соколица, мърцина си отиде тя, след години всеки ще бъде забравен - нея, Чумата, обаче ще споменават. Хайде ела да я видиш, готова е вече… Ей, ти заспа ли, бе?

Мария тръсва глава, за да пропъди налетялият я сън, става и се приближава до олтара. Изненадата й няма граници:от стената я гледа едно възрастно, уродливо дете, с възрастни очи, с разчорлени вежди-гайтани, с черна, разпиляна косица; целият ужас, излъчван от иконата е събран сякаш в очите на детето. Чертите на което удивително напомнят роденото в съня край Сини вир момиче от Мария.

МАРИЯ: Защо си нарисувал дете?

РИСУВАЧЪТ: Трудно е да се обясни, още по-трудно - да се разбере. Ако беше лесно и едното, и другото, отдавна да съм захвърлил четката. А грешиш, като казваш, че това на иконата е дете. По-старо от света е то, но е недорасло и белите му са детински. Ти не си ли забелязал, че все недорасли хора въртят земята на малкия си пръст? На война ходил ли си?

Мария /смутено/: Ъ-хъ.

РИСУВАЧЪТ: Знаеш какво е там та ще те запитам: кой човек с акъл на място може да отвори една война? Недораслият, разбира се. Защото тя му се чини игра - и играе той от сутрин до вечер, ден след ден, месеци, че и години наред. Играе и се опива от играта, най-силното пиянство е това, най-страшното, най-жестокото. А догаждаш ли се кой е най-голямият играч?

МАРИЯ: Кой?

РИСУВАЧЪТ: Господ!

МАРИЯ: Защо?

РИСУВАЧЪТ: Защото е измислен открай - докрай. От самите нас. По наш образ и подобие. За да се оправдаваме. Ето така: зло ни връхлети - разсърдили сме бога, добро ни намери - помага ни бог. Разбра ли?

МАРИЯ: Почти. Не съвсем.

РИСУВАЧЪТ: Та то е по-ясно и от бял ден, бе.

МАРИЯ: И най-много не разбирам това, дето си го нарисувал истинската чума ли е?

РИСУВАЧЪТ: /въздъхва, усмихва се/: Не е, брате. Доста съм поживял, щото не по години се мери за мен живота, а по усетено с око и сърце - доста недорасли съм видял. И всичките ги събрах на тази икона: дело по дело, дума по дума…

МАРИЯ: Че тя и да говори ли може?

РИСУВАЧЪТ: Да. Ако не говори, аз съм загубен… Та: на иконата не съм нарисувал нито един от недораслите. Но всеки един от тях ще се открие в нея без грешка.

МАРИЯ: Имам да те питам за нещо по-мое, аркадаш. Може ли двама души, макар и в различно време, и на различно място, да сънуват един и същи сън?

РИСУВАЧЪТ: Може и да може. Ако са обладани от една сила, ако семето на тази сила е еднакво силно и при двамата.

Мария се замисля, сетне се сепва сякаш от неочаквано откритие.

МАРИЯ: Това тук /сочи иконата/ е твоя рожба, нали?

РИСУВАЧЪТ: Да.

МАРИЯ: Значи, ти раждаш?

РИСУВАЧЪТ /смее се/: Повече от всяка жена: колко черкви съм изографисал…

МАРИЯ: Ей туй ми трябваше да знам!… Хай да лягаме, а?

РИСУВАЧЪТ /хитро/: За да сънуваме ли? Заедно? Един и същи сън? Аркадаш, аркадаш!…

Двамата гасят свещите в църквата, лягат, но дълго не заспиват. Сега, в тъмното по ясно достига до тях протяжния вой на кучетата, зловещото скърцане на портите, стоновете на малцината останали живи, които сякаш идат изпод земята.

28.

Мария отново върви подир Милуш по планинските пътеки. Мулето стъпва тежко, унило; двамата се връщат от Беломорието, торбите са пълни и равни. Неочаквано до тях долита отначало тих, след това по-ясен звук на гайда. След минута-две Мария вижда гайдаря, възкачил се високо над пътеката, сам-самичък, изправен в края на полегатата ливада, между ели и борики. Мария тръгва пъргаво към него.

МАРИЯ: Защо си самичък, юнако!

Той е левент, млад и силен, а свирнятя му - огън! Скършва я, усмихва се.

ГАЙДАРЯТ: Вече сме трима - песента, ти и аз!

И пак налапва ручилото, а Мария сяда редом с него - слуша, а погледът й обхожда проснатата в нозете й от хоризонт до хоризонт планина. Гайдарят свършва и пак се усмихва.

ГАЙДАРЯТ: Повече от жив човек е тя - от люлка до гроб е с нас. Всичко на този лъжовен свят може да се смени - тя остава. Като севда е - излиза от сърце, в сърце влиза, и хем ти е драчко, хем - нажаленко.

МАРИЯ: Чудя се, на кого ли свиреше?

ГАЙДАРЯТ: Дваж  по-учуден ще бъдеш, като ти кажа - на себе си. Мен и гайдата ни викат навсякъде и винаги; не е занаят то, но май на занаят започва да прилича. Мисля си го и душата си не мога да отпусна - с пари песен се не купува, с песен къща се не храни. Можеш ли планината да купиш и продадеш? То е същото. Затуй един ден от неделята свиря на себе си. За кеф и разтуха. Пък да не ме вземат за гламав, щото и тая я има, по-далеч гледам да съм от село и на някоя скътана ливадка… Но в последно време сещам, че не съм сам, когато съм сам.

МАРИЯ: Че как тъй?

ГАЙДАРЯТ: Тъй. Засвиря ли, ела ще затрепти, цвете главица към мен ще протегне, ще зашепти трева, а слънцето ще доплува точно над мястото откъдето извира песента: устни ще натопи в нея, по-шенливко и по- звънливко ще стане. Пък като пейнат пилците, щурците като зацонкат, гората като свирне с листи, като зашуртят ветрове, вода като зазвънти - бе не ти трябва друго драго, бе!

МАРИЯ: Добър човек си ти, юнако!

ГАЙДАРЯТ: Ами, добър! И аз почнах да я мамя - не много, но то стига. Ти накъде извървяш?

МАРИЯ: Към селата покрай реката, след Сини вир.

ГАЙДАРЯТ: Донейде ще сме заедно.

МАРИЯ: Бива.

Двамата се затичват леко и весело по ливадата надолу, додето стигат пътеката, сетне тръгват по нея. Пътем разговарят, после гайдарят отново надува гайдата. Ечи дълбока, красива, тъжна, горда родопска песен.

ГАЙДАРЯТ: Срам ме е да ти кажа, но тази аз я нагласих. И думи й накордих. Нищо и никакви думи, ама като са една до друга, грейват от хубост. Скланяш ли да ти ги обадя?

И докато вървят покрай реката, гайдарят реди лиричната повест за тъжната любов между двама млади, разделени от войната завинаги. Тъй стигат до воденица,край която клечат млевари.

ГАЙДАРЯТ: Тук се трудя аз. Защо не се отбиеш?

МАРИЯ:Път и люде ме чакат. Както и тебе.

ГАЙДАРЯТ: Да чакат. Песента е повече и от хляба. Душата храни тя… Дано се видим пак.

МАРИЯ: Дано.

Сбогува се, продължава мълчаливо, а по лицето й, по устните и в очите потрепва песента на гайдаря. Сини вир  я посреща безмълвен, не шуми даже водопадът, сякаш водата е замръзнала така, както се е хвърлила надолу. Мария тръска глава, защото си помисля, че е оглушала.Но и след това тишината си остава неразрушена, огромна - плаши я, пропъжда я. И когато вече вирът е зад нея, отново се чува оркестъра на гората: дърветата шумят, реката бълбука, птиците пеят, а върху лицето й блесва песента…

29.

Познатата ни кръчма в най-близкото село след Сини вир. Мария завързва Милуша под навеса, освобождава го от товара, потупва го по шията и влиза. Вътре е шумно, селяните по масите очевидно бистрят политика, кръчмарят я посреща с усмивка.

КРЪЧМАРЯТ: А-а, Иване. Къде се губи толкова време, човече божи.

МАРИЯ: По белия свят. И по черния.

КРЪЧМАРЯТ: То е така: нощ-ден, мъка-радост, живот-смърт. Господ  я е нагласил тъй.

МАРИЯ: Хм. Господ. И защо?

КРЪЧМАРЯТ: Да се не отпускаме… Ти да не си се изверил, бе?

МАРИЯ: Двесте драма мастика. С капка вода.

Кръчмарят налива.

КРЪЧМАРЯТ: Всичката ли стока, която ти заръчах докара?

МАРИЯ: Всичката. Без кафето.

КРЪЧМАРЯТ: Защо?

МАРИЯ: Кратило се е. Където го има пък, до десет пъти по-скъпо го дават.

КРЪЧМАРЯТ: Лошо.

МАРИЯ: Айде бе, вие в това село каточе с кафе сте закърмени.

КРЪЧМАРЯТ: Не разбираш ти, но ще ти кажа: война ще има. Изгуби ли се то от пазара, война се отваря.

Тръпка минава по тялото на Мария, мрак напълзява лицето й.

МАРИЯ: Какви ги плещиш ти, бе?!

КРЪЧМАРЯТ: Отколе е знак тази загуба, ще видиш.

Мария взема шишенцето с мастиката и сяда сред селяните. Веднага я заобикалят с въпроси - от път иде, повече е видяла, светът мирен не стои. А тя си свива цигара, отпива и от мастиката, и от тютюна, отговаря. После и тя пита.

МАРИЯ: Какво ново по вас?

ПЪРВИ СЕЛЯНИН:А, нищо. Съмва-мръква. Иначе - беднотия до шия: компирчек, траханка и лютко за притикване. Само себе си имаме - и на това сме доволни.

ВТОРИ СЕЛЯНИН: Пък и чумата ни заобиколи: чудно, защо ли?

ТРЕТИ СЕЛЯНИН: Не я споминай, бе, ще рече, че я викаме - и като едното нищо ще довтаса.

ВТОРИ СЕЛЯНИН: Как да я викна, та тя име има ли?

ТРЕТИ СЕЛЯНИН: Верно. Злото име няма.

МАРИЯ: /предпазливо, нехайно/: А онова момче, дето бе видяло уж самовила в Сини вир и се е пообъркало, оправи ли се?

В кръчмата изведнъж се възцарява тишина - и се разбира, че всички маси слушат разговора на тяхната.

ПЪРВИ СЕЛЯНИН: Затри се. Душата му самовилата отиде да търси.

ВТОРИ СЕЛЯНИН: След оня ден, ти май пак беше тук, а?, съвсем откачи. Все при вира ходеше, дори там нощуваше. Срещаме го, казваме му: „Успокой се, чоджум, моми в село много, всичките изпис и чакат - дай да те оженим”. А то, горкото: „Ще я чакам, до свършека на света, пък и сетне. Ако не дойде, ще ида аз да я търся, ще я найда”. И отиде…

По мъртвобледото лице на Мария са избили едри капки пот.

МАРИЯ: Къде?

ПЪРВИ СЕЛЯНИН: При нея.

ВТОРИ СЕЛЯНИН: И се загуби. Във вира само тялото му открихме. Голо. А на брега - дърво, в дървото - два образа издялани.

МАРИЯ: Искам да я видя.

ПЪРВИ СЕЛЯНИН: Коя ?

МАРИЯ: Иконката.

ВТОРИ СЕЛЯНИН: То верно, че на иконка прилича… Видиш ли оня човек, накрай седнал, сам - туй е тейко му. У себе си винаги дървото носи. Може и да ти го покаже.

Мария отива до масата на бащата, който явно е чул какво са си говорили дотук.

МАРИЯ: Стрику?

Бащата вади скритото под дрехата му късче дърво. Мария се олюлява: върху него е издялана изправена жена, облечена в люспи, с ореол вместо глава. Тя държи в ръцете си, които напомнят криле, новородено момиче. Новороденото се е отдръпнало от майка си и е протегнало ръчички към някого, останал вън от иконата.

МАРИЯ: Щеш ли ми го продаде, стрику?

БАЩАТА /клати глава/: То ми е сега всичко: земя и небе, планина и род. И със смърт дори не може да се купи.

МАРИЯ: Прав си, стрику.

Покланя се леко на бащата, връща се на мястото си.

МАРИЯ: Кога се случи, хора селяни?

ПЪРВИ СЕЛЯНИН: Чума шеташе навред и наоколо, но вече се бе уморила души в небето да носи. Помним, неделя бе, щото само веднъж, за него, камбаната би.

В очите на Мария се появава, потопена сякаш в мъглица, църквата на Соколица, ръката на Рисувача, който нанася последната черта от образа на чумата, образът на чумата.

МАРИЯ: И тогава беше ден неделя…

ПЪРВИ СЕЛЯНИН: Как е според теб, ще я найде ли?

МАРИЯ: Той вече е при нея…

30.

Мария отново е на път, пред нея пак ситни Милуш, гората се разтваря пак пред стъпките им. Тъжна като баща погребал сина си е тази планина, като него е достолепна и горда тя. Старецът, когото срещат из пътя е белобрад, с изпусталяло тяло, с ясни сини очи. Извръща ги, за да ги види, сетне продължава работата си: подрежда пръстта около храстче, ококорило срещу му яркочервени цветове.

МАРИЯ: Добра стига, дедо!

СТАРЕЦЪТ: На мен ли го казваш, на цветето или и на двамата?

МАРИЯ: На тебе.

СТАРЕЦЪТ: Че защо?

МАРИЯ: Ти само си жив тук, затова.

СТАРЕЦЪТ: Бъркаш. Да ти кажа ли защо ме поздрави? Защото знаеш, че ще ти отговоря. Сега си мислиш: крив старец, лев, яде се с мен, пък не ме дори познава. Пак бъркаш. А цветето повече от всички ни може да говори: то се не чува, усеща се. И е по-живо даже от господя бога, щото ни веднъж досега не е умирало. В нашата планина само го има.

МАРИЯ: Ти откъде знаеш, дедо?

СТАРЕЦЪТ: Седемдесе лета обигравам земята и се връщам при него. Нийде го не видех - то все с радост ме срещаше. Подредя му пръстчицата, след като го здрависам и то ми отвърне, ръце погрея на огнището му - и хайде пак по мекия.

МАРИЯ: Сега откъде идеш?

СТАРЕЦЪТ: От Божи гроб. Преди месец си рекох: бре, толкова години живя, толкова нещо мина покрай тебе и през тебе - а господя поне веднъж не зърна. Затуй отидох - да го видя.

МАРИЯ: Е?

СТАРЕЦЪТ: И там го нямаше. Нямаше го.

МАРИЯ: Ще рече, вече си хаджия.

СТАРЕЦЪТ: Хаджия! Не, не, юначе! Човекът си е само човек, с каквито и думи да удължава името си. От тях вее мраз, щото те го отделят от братята му - страхът ражда студ и омраза. А не е ли студът омраза и омразата -  студ? Но от там се не върнах празен, не!

Бърка в пояса си и вади от него монета.

СТАРЕЦЪТ: Ей тая пара видиш ли я?… На - и дано ти продума нещо.

Мария разглежда монетата, върху която е изсечено вечно живото цвете /хаберлея родопензис/.

СТАРЕЦЪТ: Не е голяма чест това за него, но щом човекът е съединил злото с доброто, значи по-добър е станал… Умирих се. И на тебе ти е време да тръгваш, че закъдето и да си тръгнал, закъсняваш вече.

МАРИЯ: Със здраве, дедо. Накъде ще поемеш?

СТАРЕЦЪТ: Знае се накъде. Към своя си гроб.

Мария дълго гледа след стареца, сетне прави крачка към храстчето и разперва ръце над огъня му. От тях изпада монетата. Тя се изправя, излиза на пътеката: старецът още не е изчезнал от погледа й.

МАРИЯ: Дедоо! Дедоо!

СТАРЕЦАТ: Твоя е, сине, твоя!

31.

Мария и Милуш във вековна гора. Тихо е, здрачно е, въпреки че през клоните на дърветата се процеждат и падат върху тревата златни капки слънце. Сетне дърветата се разстъпват и правят място на малка полянка, над която слънцето е отприщило лъчите си. Мария и Милуш понечват да излязат на нея, но това, което виждат ги вкаменява. Сред полянката, до малък ручей, шумолящ в тревите е застинала красива сърна. Тя сякаш е дочула стъпките, защото е извърнала глава към тях. В очите й блестят огромни, светли сълзи, а в нозете й лежи погинало сърне.

МАРИЯ /шепнешком/: Мартине! Сине Мартине!…

32.

И отново Мария и Милуш забързани по пътя си.

МАРИЯ: Ще отбием през Соколица, Милуш, нищо, че ще отбием и от своя хак, и от имането на чарбаджията. Ще ни прости той, просто да му е, но милост за мен няма да има. Че съм с дете дарена, а се за него не сещам, кучка, по друма разпасана, от мащеха по-лоша. Ако ме гледа отнейде Иван, на камък чер да съм станала от черни клетви и ядни…

От далечината към тях се задава голяма група хора, водена от конник.

МАРИЯ: И камък да бях, майчинко, щях да отида на село, в пътека щях да се сложа - Мартин да върви над мене, ножинките му да сетя, както съм ги сещала до девет бели месеца…

Групата вече е при Мария: двадесетина юноши, накичени със здравец. Конникът, който ги води е във военна униформа.

КОННИКЪТ: Накъде, юнак?

МАРИЯ: Нах Драма.

КОННИКЪТ: На колко си години?

МАРИЯ: Двайсет и петата подкарах.

КОННИКЪТ: На повече изглеждаш… Тръгваш с нас!

МАРИЯ: Къде? Та аз работа си имам.

КОННИКЪТ: Ти нищо ли не си чул, бе? Във война сме, брайно, и никой няма право да дезертира от дълга си към Отечеството!

МАРИЯ: Че аз… никому нищо не дължа.

КОННИКЪТ: Всеки дължи на Отечеството живота си. И е длъжен, когато се наложи, да му го даде. Но… защо ли ти обяснявам, и без това нищо няма да разбереш. Хайде, тръгвай, докато не е заиграла нагайката.

МАРИЯ: А Милуш?

КОННИКЪТ: Кой Милуш? И друг ли с теб има? Къде е той?

МАРИЯ: Мулето е Милуш.

КОННИКЪТ: И мулето идва. Секвестира се. От много и различни животни имаме нужда сега.

МАРИЯ: Грях е това, аркадаш, голям грях.

КОННИКЪТ:Кое? Да служиш на Отечеството ли е грях?… И никакъв аркадаш не съм ти аз, а командир. Ротен. Ясно?

Сетне размахва камшик над гривата на коня си и групата поема след него объркано, нестройно, като стадо. Зад нея кретат Мария и Милуш.

33.

Войнишки строй, в който е и Мария. Пак тя, сред войници, в дълъг, плитък окоп; върху телените мрежи пред него виси труп на войник. Пак тя, понесена в устрема на атаката.  Пак тя, позорно отстъпваща в поле, осеяно с трупове.                                                                              МАРИЯ /глас зад кадър/: И се започна моята война. Кратка бе тя, само месец-два, време предостатъчно, за да разбера, че е права приказката: не е мъж мъжът, неходил войник, не е жена жената, която не е раждала. Но какво бях аз, боже, след като преминах и двете изпитни?

И изведнъж тя съзира в самия край на полето трите купи сено от малката ливадка край къщи. И изведнъж вижда захвърлената пред тях бляскава, остра коса. И протяга ръце през къделите на бавно точещата се синкава мъгла - но видението изчезва…

34.

Войнишки строй. Пред него се разхожда нервно полковия командир. Сетне приближава плътно  до сивите редици, оглежда лицата на подчинените си, спира до Мария и от погледа му личи, че най-накрая е открил това, което е търсил.

МАРИЯ /глас зад кадър/: Споменах бог, та да продължа - тук се намесих яко в

неговите, божиите работи..

ОФИЦЕРЪТ: Ти!

МАРИЯ: Редник Стоев!

ОФИЦЕРЪТ: Я ела с мен!

МАРИЯ: Слушам!

Мария тръгва покорно след полковия командир. Двамата влизат в щаба на полка. Командирът още веднъж оглежда войника си, после сяда, в погледа му има смях.

ОФИЦЕРЪТ: Хайде сега да ми изпееш една песен.

МАРИЯ /смаяно/: Слушам!

ОФИЦЕРЪТ: Не ти - аз слушам. Вече. Почвай!

След минута колебание Мария захваща една от най-тъжните родопски песни: отначало сковано, сетне - по-уверено. И неочаквано млъква.

ОФИЦЕРЪТ: Защо спря, бе?

МАРИЯ: Нито една песен, г,син полковник не трябва да се изкарва докрай. Тъй и този, който я пее, и тези, които го слушат я продължават с всеки каквото е преживял. Това им е хубавото на нашите песни, г,син полковник - тъжни са, а разтъжават, защото хем усещаш, че не само ти си в мъката, хем собствената си мъка със себе си споделяш. Колкото хора, г,син полковник, толкова мъки - мъка еднаква на тоя свят няма.

ОФИЦЕРЪТ: Та ти си бил цял философ, бе! Като е така, молитви знаеш ли?

МАРИЯ: Тъй верно!

ОФИЦЕРЪТ: Много ли?

МАРИЯ: Съвсем не! Само „Отче наш”.

ОФИЦЕРЪТ: Лошо, редник Стоев…

МАРИЯ: Аз!

ОФИЦЕРЪТ: Стига, бе! Виждам, че си ти… „Отче наш” - и това е добре. Събличай се!

МАРИЯ /страшно смутена, объркана/: Съвсем не!

ОФИЦЕРЪТ: Каквооо? Възражения и тям подобни не понасям! Ясно?… Ама теб да не те е срам, бе?! Тц-тц-тц! И това доживях да видя! На война тръгнал, моля ви се, а го е срам!… Хайде, хайде, прощавам ти. Щото такъв екземпляр в колекцията си, аз колекционерам антики, нямам… Виждаш ли онези дрехи?

Полковият командир сочи към походното легло в дъното на стаята; върху него са проснати свещенически одежди.

ОФИЦЕРЪТ: Вземаш ги, обличаш ги и се явяваш при мен в новата си премяна. От тая минута те произвеждам в чин полкови поп. Щото титулярът се пресели в небесните селения. Но празно място във войската не може и не трябва да има. Действай!

Мария взема до гърдите си дрехите, отстъпва заднешком към вратата, излиза.

35.

В стаята на полковия командир влиза Мария, вече облечена като свещеник - и смайването на командира е искрено.

ОФИЦЕРЪТ: От днес си Йоан… Слушай сега. Утре тръгваме в атака. Трябва да подготвиш за целта високопатриотични думи. За царя и за българския войник. И за отечеството, разбира се. Естествено и за бога, който е винаги с нас. Дръпваш му накрая едно „Отче наш”, ама както можеш - като момиче пееш, бе, пък я какъв мъж си - планина! Това се иска от тебе. За днес работата ти е по-проста - има няколко по-висши чина непогребани, опей ги. Един съвет от мен: с войниците не се занимавай, няма да имаш нито време, нито сили - ще прегракнеш. Пък и тях господ си ги приема ей тъй, без кръст и молитва. И голи, каквито са си били. Ясно?

МАРИЯ: Тъй верно!

ОФИЦЕРЪТ: Отче Йоане, дай да се разберем: бърже трябва да отвикнеш от това „Тъй вярно” и „Слушам”. В известен смисъл ти вече си по-голям и от мен, вземане-даване имаш с най-големия командир, нещо като ординарец  си му… Кръ-гом! И бегом - да пееш!

Мария излиза от щаба на полка, дълго оглежда новите си дрехи, сетне отправя поглед кам небето. То е отрупано с черни, рошави, застрашително движещи се облаци. Един само светъл остров има в него; там сякаш се е скрило слънцето. И както го гледа, Мария дочува в себе си гласове; далечни, неясни, кънтящи, сякаш са произнесени в храм…

РИСУВАЧЪТ: Кой човек с акъл на място може да отвори една война? Недораслият, разбира се. Защото тя му се чини игра - и играе той от сутрин до вечер, ден след ден, месеци, че и години наред. Играе и се опива от играта, най-силното пиянство е това, най-страшното, най-жестокото. А догаждаш ли се кой е най-големия играч?

МАРИЯ: Кой?

РИКУВАЧЪТ: Господ!

МАРИЯ: Защо?

РИСУВАЧЪТ: Защото е измислен открай докрай. От самите нас. По наш образ и подобие. За да се оправдаваме…

И в синьото, светло парче небе се настанява образът на чумата, създаден от Рисувача: едно възрастно, уродливо дете, с възрастни очи, с разчорлени вежди, с разпиляна коса - ужасът, излъчван от иконата е събран в очите на детето. Вместо ореол около главата му се движат, тълпят се и се точат черните облаци. Мария, без да иска, се прекръства. И се изненадва от себе си…

36.

Мария с двама войници пред прясно изкопаните гробове в края на войнишко гробище, достигащо до хоризонта.

ПЪРВИ ВОЙНИК:Попе, айде да не се бавим, чети им молитвата общо, а?

ВТОРИ ВОЙНИК: Умори ни тази земя, бе, попе - право дума другарят ни.

МАРИЯ: Не знам редно ли е?

ПЪРВИ ВОЙНИК: Че то какво ли не е сбъркано, човече боже, по нас - тук ли ред  ще дирим, тук ли ще го найдем?

ВТОРИ ВОЙНИК: Пък и те вече са едно - земя, земя и нищо друго.

МАРИЯ: Излиза, че аз на земята ще пея упокойна.

ПЪРВИ ВОЙНИК: Май… май така излиза.

МАРИЯ: Щом е така!

И захваща - ясно, жаловито - „Отче наш”. И не я довършва.

ПЪРВИ ВОЙНИК: Защо тази молитва им пя, попе?

Мария повдига рамене, но не е смутена: в очите й свети ожесточение. Обръща гръб и си тръгва, нататък я сподирят думи.

ВТОРИ ВОЙНИК: За да го намразим повече ли?…

37.

Войнишки строй. Пред него, на кон, внушителна в свещеническото си рухо, с кръст във високо вдигнатата си дясна ръка, говори Мария. Думите „цар”, „войник”, „отечество”, „бог” рикушират в безизразните, тъпи, безчувствени лица на войниците. Мария завършва с „в името на отца и сина, и светаго духа”. „Амин” откънтява десетина пъти. После тя минава зад строя, препуска към близката келява горичка: по лицето й е изписана погнуса. Свлича се от коня, свежда се между два храста, повръща. Изправя се и до нея долитат отсечени команди: полкът тръгва в бой. По двете й страни се стичат едри сълзи - но бледото й лице е сякаш вкаменено от решителност.

38.

Нощ. Мария влиза в полковата конюшна и открива Милуш. Той я познава - и остри уши радостно. И двамата поемат на път към  своята планина. Минават покрай дрипави селца, през очите на гладни деца и жени. Очи, в които няма нищо друго освен страшна мъка и дива омраза.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                   МАРИЯ/ глас зад кадър/: И избягах. От нищо се не боях - за мен вече господ нямаше. А ако ме хванеха, щях да им открия, че жена съдят. До голо щях да им се съблека, в душата си щях да ги пусна, да видят какво са сторили с нея. Ала никой не посмя да ме спре: пазеше ме расото. Лъжата. Свещената. Пфу!…

39.

МАРИЯ /глас зад кадър/: И отново поех по моите си, кираджийските пътища…

Познатата ни кръчма в познатото ни село, под Сини вир. Влиза Мария, а кръчмарят заеква от изненада.

КРЪЧМАРЯТ: Иване, ти ли си, бре?

МАРИЯ: И аз не знам, аркадаш.

КРЪЧМАРЯТ: Бре-бре-бре! Пък ние тук те бяхме вече отписали. Затри се викаме си, нашият човек, кой сега сладко и горчивко ще ни доставя?

Двамата се прегръщат, тупат се по раменете, сядат на маса, зад шишенца с мастика.

МАРИЯ: Имаш ли нужда пак от сладкото и горчивкото, аркадаш?

КРЪЧМАРЯТ: Чакай, бе. Закъде си се разбързал? Казват, на война си бил. Що донесе оттам?

МАРИЯ: Друг човек, аркадаш. Не го познаваш ти, та ще ти е трудно да му повярваш. Пред теб е той, а не е жив. Такива работи. Хай да си пием парливата, пък ти през това време си науми каквото там ще ми заръчаш.

КРЪЧМАРЯТ: Бе ти какви такива ги говориш: като да слушам поп от книга да пее?

МАРИЯ: Само поп не съм бивал, аркадаш, но на минутата поп ставам, ако се наложи.

Допива мастиката си, надига се от стола, но кръчмарят го натиска по рамото, връща го обратно.

МАРИЯ /сочи шишенцето/: Колко?

КРЪЧМАРЯТ: Днес аз черпя.

МАРИЯ: А, не. Поне това научих от войната: никому длъжен да не бъда.

КРЪЧМАРЯТ /въздишайки /: Прав си. Отдавна вече не пиша вересиите. Няма човек на село, който да не е затънал до гуша в моите тефтери.

МАРИЯ: Война. За един - кяр, за други - зарар.

КРЪЧМАРЯТ: Не е така. Сърце не ми дава да не помогна. Ама вече няма откъде.

МАРИЯ: И за колко години напред си купил труда на селото?

КРЪЧМАРЯТ: Говориш тъй, сякаш ме кориш. Нали ако не бях аз, друг щеше да бъде на моето място. Пък и те да са мислили не само от днес за утре. Накъде, казваш, си се запътил?

МАРИЯ: За Станимака и Пловдив.

КРЪЧМАРЯТ: Гас ми трябва. Две тулумби. Ако не найдеш, свещи купи. Обикновени. И колкото можеш - черковни. От сол и шекер се не отказвам. За кафе не отварям дума, щото няма. Случиш ли, благодарско. И върху хака ти отгоре ще има.

МАРИЯ: Бива. Но черковните свещи няма да ти купя.

КРЪЧМАРЯТ: Защо бе, Иване? Търсят се - харчат се.

МАРИЯ: С мъката човешка не се търгува, аркадаш. Хай със здраве.

И го оставя сам, недоумяващ, поклащащ глава. Поема нататък с Милуш без да забележи, че от едни порти го гледат две тъмни очи, капнати върху бяло лице, забрадено с черна кърпа.

40.

Мария и Милуш минават край Сини вир. Слънцето багри водата и тя скача от високото, шуми и се разлива аленочервена, сякаш е кръв. Мария бърка в пояса си, вади сребърния си попски кръст, върху който е разпънат Спасителя и със замах го хвърля във вира. Там, където кръстът хлътва, се издига стълбче вода и мигновено замръзва във въздуха, заедно с многобройните си пръски.

41.

Мария и Милуш минават край воденицата над Сини вир. Воденицата не работи и, естествено, мливари няма. Посреща ги Гайдарят, който, запретнал ръкави начуква двата воденични камъка. Поздравяват се, ала отговорът на Гайдаря е разсеян, каточе изтръгнат насила.

МАРИЯ: Не ме позна ти, юначе.

ГАЙДАРЯТ: Срещали ли сме се?

МАРИЯ: Случвало се е.

ГАЙДАРЯТ: Виж ти! Но аз съм си такъв: образ не помня, ала глас чуя ли, човека му не забравям. Твоят се е променил изглежда доста, като да си пял нещо, което не ти е по сърце, личи му.

МАРИЯ: Какво ново-вехто по тебе?

ГАЙДАРЯТ: Нищо. Хляб няма. Пък песни - колкото щеш. И стари, и нови. Човекът пее най-много и най-хубаво, когато е гладен. Засити ли се, спи. Това е.

МАРИЯ: И то стига. Хай със здраве.

ГАЙДАРЯТ: Лек ти път. И помни: не търси в лакомо око сълза, в пълно гърло - песен…

42.

Пътят се изкачва нагоре, нагоре, за да ги отведе при храстчето с яркочервените цветове. Мария се свежда над него и вижда, че пръстта му е корава, спечена, доста време никой не се е грижил за нея. Тя вади от пояса си нож и се захваща да я разрохква. Сетне протяга ръце към цветовете, сякаш иска да ги сгрее. И отново поема пътя си.

МАРИЯ: Милуш, Милуш!… За всичко се сетих аз, само за Мартина - не. Ето, ще му пратя парици да го не мисля, че гол и гладен ходи, но могат ли майка му те да сменят?… А старецът е умрял, нямаше да стои цветето неподредено, ако беше жив. Та, вричам се, Милуш, сега ще му проводя, колкото имам, пък върна ли се от Станимака и Пловдив, при него ще ида, Милуш, и само една пара ще му дам. Онази, от стареца, с цветето. С нашето цвете, дето не умира…

43.

Тежък товар е дакарала Мария на кръчмаря от селото под Сини вир. Радост кипва и сред насъбраните в кръчмата селяни, които ще задлъжнеят още повече.

КРЪЧМАРЯТ: Ашколсун бе, Иване! Шапка ти свалям, поклон ти струвам, голямо благодаря ти казвам.

Брои парите, които трябва да даде на Мария, ръцете му потреперват.

КРЪЧМАРЯТ: Как успя и кафе, бе, къде го найде?

Мария гледа с погнуса едрите му, потни, бели длани, които за миг-два се извръщат към нея - и не отговаря.

КРЪЧМАРЯТ: Една мастика от мене? После ще повторя - пак от мене.

МАРИЯ: Бързам.

КРЪЧМАРЯТ: Пак ли, бе? Закъде?

МАРИЯ: В моето си село. Син имам там, не съм го виждал отколе. Подир месец, ако речеш, пак ще ти се обадя.

КРЪЧМАРЯТ: Добре дошъл. И много здраве носи на син си.

МАРИЯ: От теб ли?

КРЪЧМАРЯТ: Че защо, лошо ли е?

МАРИЯ: Че той не те познава, бе. И по-добре да не те познава.

Обръща се, тръгва си. Кръчмарят остава един миг като ударен през лицето, сетне преглъща веднъж-дваж и поклаща глава.

44.

Мария и Милуш напущат селото. Вече са задминали последната му къща, когато тя усеща, че някой върви след тях. Извръща се и вижда жена, която ги следва на петнайсетина крачки: млада и стройна, пребрадена с черна забрадка, с шаваща цедилка на гръб. Мария се спира - жената също. Мария понечва да кимне с глава за поздрав - жената отговаря забързано и смутено. След стотина метра Мария отново спира и се извръща - вече спряла, жената я гледа с големи, тъжни очи. Това се повтаря още няколко пъти - и Мария не издържа.

МАРИЯ: Ела! Ела, невесто, да видим в един ли път ще вървим нататък.

Жената приближава.

МАРИЯ: Накъде отиваш?

ЖЕНАТА: Накъдето и ти.

МАРИЯ: Че аз съм за Соколица.

ЖЕНАТА: И аз съм за нея.

МАРИЯ: Не думай! Много път има до Соколица, пък нощ иде, не те ли е страх?

ЖЕНАТА: Защо да ме е страх, нали сме вече двама?

МАРИЯ: Хм. Като е тъй, да тръгваме, а?

И поемат по пътя - стръмен, усоен, обграден от палави води и високи шумливи дървета.

МАРИЯ: Това дете в цедилката мъжко ли е?

ЖЕНАТА: Мъжко е.

МАРИЯ: Бая голямко ми се види за цедилка… Къде е тетьо му, та си сама?

ЖЕНАТА: На война.

МАРИЯ: Дано се върне оттам жив и здрав.

ЖЕНАТА: Няма да се върне.

МАРИЯ: Ти откъде знаеш?

ЖЕНАТА: Книга получих, в книгата тъй пишеше.

За минута между тях се настанява неловко мълчание.

МАРИЯ: Свои ли си имаш в Соколица?

ЖЕНАТА: Никъде никого си нямам аз.

МАРИЯ /с изумление/: Тогава при кого отиваш?

ЖЕНАТА: Не знам. А съм тръгнала с теб. Искаш ме или не - с теб ще бъда.

МАРИЯ: Как така???…

И се спира сред пътя като трясната от гръм.

ЖЕНАТА: Така. Галям те вече повече от година време. Ала ти очи нямаш за моята севда. А аз те посрещах и изпращах, молех се за тебе когато в път беше и когато на война отиде, но най-много се молех да ме забележиш - пък ти не, та не… Всичко за теб знам: че си вдовец, че син имаш, че от мъката искаш да избягаш. Избягай в мен, а? Топло е там, светло е, хубаво е - избягай, а?… Веднъж, ти на война беше, сънувах сън: ние двамата сме на по един връх, а между върховете пропаст лежи. Дълбока, тъмна, страшна - и с човешки глас дума: вечно разделени ще бъдете!… Тогава набрах кураж и легнах над пропастта, ти по мене да минеш, при мене да дойдеш. Не разбрах какво е станало, събудих се. Но видях - ти стъпна по снагата ми и тръгна… Рекох си: ще се върне. И ще сме заедно двамата.

МАРИЯ /със сподавен шепот/: Този сън… този сън ти ли го сънува?

ЖЕНАТА: Ъ-хъ. Хайде да вървим.

МАРИЯ: Не може.

ЖЕНАТА: Ако искаш, пак да ти кажа: даже да ме пъдеш - с теб съм.

МАРИЯ: Как ти е името?

ЖЕНАТА: Мария.

Мария я гледа изумено миг, два, три, след което тръгва решително и с едри крачки по пътя. След нея подтичва жената. Смрачава се. Пътят пред тях се раздвоява - за Соколица и за махалчинката на Мария. Тъкмо тук тя отбива Милуш през една ливада, под китка кически ели. Жената я следва без следа от колебание.

45.

Тиха, звездна нощ. Мария е легнала под една от елите и е притворила очи. До нея, седнала, жената кърми детето си. Привършва, става, връзва цедилката между две съседни ели, слага в нея детето, надвесва се над него, целува го.

ЖЕНАТА: Спи спокойно, сине! И не се бой от зверове и самодиви! Тетьо е с нас, тетьо ще те отбрани!

Сетне отива до Мария, ляга при нея, придърпва завивката към себе си, слага глава на рамото й. И не забелязва сълзите в очите на Мария.

46.

Ранна утрин.Слънцето е пробило зелените облаци на клоните и капе в тревите. Мария и Милуш прегазват ливадата, следвани неотстъпно от жената с цедилката на гръб. Но сега тя е без забрадка, с разкошни, черни, несплетени коси, бяло като мляко лице, големи, черни очи. Всички те стигат до разклона и спират.

МАРИЯ: Невесто, дай да се разберем с мир. Казвам ти още веднъж, връщай се обратно, че с мен нищо хубаво не те чака.

ЖЕНАТА: Ти стъпи върху мене, Иване, ха сега да те видя как ще минеш над пропастта.

МАРИЯ: С огъня ще си играем, невесто и няма да можем да го угасим… После да не речеш, че не съм те предупреждавал.

ЖЕНАТА: Бе ти никога ли не си галил, бе?!

И тръгват. Но не за Соколица, а за махалчинката на Мария. Жената понечва да отвори уста, за да назове грешката, но спира дотук: мъжът пред нея по-добре знае къде отива.

МАРИЯ: Колко се водихте с мъж ти?

ЖЕНАТА: Една зима.

МАРИЯ: И ви се найде ей тази рожба?

ЖЕНАТА: Син ми. Сетне…Сетне и твоят от Соколица ще идем да вземем, Иване.

МАРИЯ: Кога сетне?

ЖЕНАТА: След сватбата. Аз венчилото си го нося, в торбата е. Искаш ли да ти го покажа?

МАРИЯ /ужасено/: Не, не… Не сега.

После, иззад следващия завой се показва ливадката. До болка в очите се взира Мария в нея, но така и не открива ни следа от трите купи сено. Пъстра, млада, сочнозелена трева струи навсякъде по нея, натежала от слънце и от небе: от живот…

47.

И звъни ручеят, в който се оглеждат трите белокори брези и се влива той в малка, пъргава речица. Овошката на двора е отрупана с дребни, зелени ябълки; може би затова, заета със себе си, не помръдва нито клонче за поздрав. Но околните върхове са свободни от грижи - и се надвесват над Мария, която сръчно вади гвоздей след гвоздей от закованата преди години от нея врата на къщата.

Жената веднага усеща като свой този запуснат дом. Пали огън в огнището, възвира вода, бърше, мие, чисти, лъска - така, че Мария, която я гледа отстрани се чувства излишна и излиза навън. А когато се връща, на огнището къкри гозба, върху софрата са сложени сахани и лъжици, във филджаните рои искрици мастика - жената е седнала накрай халището и кърми детето си; тя е по дълга бяла риза, с разплетени, паднали до кръста коси.

48.

Отблясъци от огнището играят по бялото като сняг кичено халище. Мария и жената са коленичили голи една срещу друга - телата им бели и гъвкави, стройни и жадни, си приличат като две капки вода. Първоначалният ужас по лицето на  жената се сменя от страх, потрес, върховно изумление, непреодолимо желание да избяга. В този миг се разнася ясен като камбанка детски плач.

МАРИЯ /глас зад кадър/: Велика бе почудата  на Мария, когато останахме сами през

нощта. Две думи ми каза тя след като се освести. Първата: „Аз не искам мъж за мен - баща за сина си искам.” Втората - „Тръгнах след теб - след теб ще вървя до гроб”. Тези думи я оставиха при мен.

Пак те, подир месец, когато ябълките на  двора вече зрееха ни доведоха до черквата…

49.

Църква. Пред олтара, празнично смутени, са застанали двама младоженци. Той - левент, тънък и строен, як планинец, Тя - сякаш слязла от икона. Свидетели на тържеството са само неколцина, като че случайно попаднали в църквата мъже и жени. Ясният глас на свещеника отпява няколко пъти „Многая лета”…

КРАЙ