ДАЛИ ТОВА НЕ Е САМИЯТ МИ ЖИВОТ…
***
Дали това не е
самият ми живот:
една догаряща в ръцете ми
цигара
и недопито в утрото кафе
горещо,
молитва неизречена,
загубена надежда?
И аз не зная. Думите мълчат
в сърцето,
като куршуми неизстреляни.
А въгленът в душата пари.
Поглеждам през прозореца
навън,
животът ми е разпилян
от ветровете.
***
Аз вярвам в простите неща.
И смисъла във тях намирам.
Догарят светлини в нощта…
Човек се ражда и умира.
Любов, омраза, суета
разяждат ни като отрова.
И аз разбирам - на света
умира вярата Христова.
Аз вярвам в простите неща.
И с тях единствено живея.
Те ми даряват любовта,
но с мъката горчива в нея.
***
Мои нощи снежнобели.
Буден късно аз оставам.
Мисли мои полудели -
моя тлееща жарава…
Радостни или пък тъжни,
но в сърцето още живи.
Аз съм вечния ви длъжник
с времето недоверчиво.
Мои нощи снежнобели.
Плач от утринна камбана.
Птици нейде отлетели
покрай родните Балкани…
Мои нощи снежнобели -
скрежът пътя ми бележи.
Мои мисли полудели -
още живи в мен копнежи…
ДО СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ОСТАВАМ
До следващия ден оставам
на утрото звъна да чувам
и пътят ми да продължава
посред житата развълнувани.
Във дните пълни със тревога
да виждам изгрева над мене.
В сърцето да пулсира огън -
сълза от моята вселена.
До следващия ден оставам
с една надежда да живея.
И колкото да остарявам,
у мене птицата да пее.
Дори в минутите проклети
до следващия ден оставам.
За прокълнатите поети
зорницата над мен изгрява.
***
Тревожни нощи. Аз заспивам.
Трепти студената луна.
А в мене болката тръпчива
тежи сред бледа светлина.
Умират в нас мечти, копнежи.
Децата болни са от стрес.
По некролозите бележим
незащитената ни чест.
Топи се нацията бавно,
понесла тежкия си кръст.
И всичко хубаво отдавна
прерасна в интерес и мъст.
Животът пет пари не струва.
Инфаркт. Изчезва в теб света.
И сякаш не си съществувал.
Внезапно сграбчва те смъртта.
Ще те изпратят с катафалка
като един угаснал сън.
И тъжно е, братле, и жалко.
А бяла пролет грей навън…
СЪДБА
Нека слънцето да топли
като майчините ласки.
Да забравя мойте вопли
и вечерните им маски.
Да забравя тази зима
със дълбоки, снежни преспи,
как проправях сам пъртина
в дните мрачни и злочести.
И прогонен, нямах стряха.
Зидах мъката в темели.
Гласове във мен крещяха.
Виждах заскрежени скели.
Сякаш бавно полудявах
и дочувах тъжни песни.
И сънувах оттогава
бели ангели небесни.
И днес, най-добре разбирам,
що са размисли и глуми.
Цял живот с тъга събирах
не надежди, а куршуми.
Габрово, 1962 г.
СТРАХ
За хлебеца сега треперим.
И с болка лягаме в нощта.
Дали ще можем да намерим
най-въздесъщите неща?
Че някой всичко ни ограби,
живота ни превърна в ад.
По улици и по площади
най-словоблудните крещят.
А истината е една:
живот мизерен, безнадежден.
В тунела няма светлина.
Страхът все към смъртта поглежда.
А може би така не трябва
да срещаме със страх деня.
И да горчи вкусът на хляба
дори в светлика на съня?
***
Двадесет и първи век
във сърцето ми се цели.
Днес обесва се човек,
утре е СВЕТА НЕДЕЛЯ.
Всеки ден по нещо става:
гаснат чувства и лъчи,
птиците осиротяват -
тъжна музика звучи.
И човекът - сянка бледа,
сам сред космоса кръжи
с илюзорната победа,
че го има, че е жив.
Двадесет и първи век
във сърцето ми се цели.
Днес обесва се човек,
утре е СВЕТА НЕДЕЛЯ.
***
В памет на поета Радко Радков
Не се сбогувахме със тебе.
Като звезда угасна ти.
И във предсмъртния си жребий
докрай сърцето ти тупти.
С очи във „плен на ветровете”
до сетния си дъх живял
дари в съня на боговете
и „капка слънчева печал”.
Не се сбогувахме със тебе.
И всичко сякаш беше сън.
Със стих звънтящ и стих вълшебен
си още жив в сърцето звън.
ЖИВОТ
Дар напразен, дар случаен,
За какво си ми, живот?
А. С. Пушкин
Колко пъти се опитвах
твойте тайни да узная.
И душата ми открита
дяволи да срещне в рая.
Нищо в тебе не спечелих.
Със мечти живях докрая.
Като птици ослепели
чезнат дните ми в безкрая.
Дълго в нощите се питат
в мене болките събрани.
Спомнят ми за беден скитник,
наскърбен от тъмни рани.
И дъхът внезапно спира.
След смъртта какво ни чака?
В тайнствата на всемира -
бледа светлинка сред мрака.
