Моноспектакъл

Димитър Никленов

Действащи лица:
Анжелина – около 35–40 годишна

Начало. Завесата е вдигната..
Аерогара. Кафене.Обедно време. На фона на музиката звучи глас на информаторката:
Уважаеми дами и господа, на летище “София” кацна самолет от Рим. Моля посрещачите да се насочат към изход А!
АНЖЕЛИНА: (Анжелина влиза с куфар, дамска чанта и пакет. Тя е объркана, по-скоро е потисната. Погледът й обхожда заведението. Решава да остави куфара, пакета притиска до себе си) Дойдох си… Най-после съм у дома. (Изправена, търси с поглед сервитьора.)
Хей, сервитьор? Не ме ли виждаш? Защо никой не ме поглежда? Дадох гръб на всичко, което имах и си дойдох! Вече не ме е страх.Не ме е страх от нищо, защото съм у дома. Ах, само да знаете как се чувствах там горе във въздуха? Всичко в мене се преобръщаше. Мислих си, никога няма да стъпя на моята земя, тази под мене, която изглеждаше толкова спокойна, сякаш не й пука, че някаква жена, идваща отдалече, иска да я прегърне. Добре направих, че си тръгнах. Какво още трябваше да ми се случи, че да предприема това пътуване? Дали пък тя не ме разбра? Или исках много от нея? Въпроси, които не преставам да си задавам. В края на краищата, аз съм й майка. Трябваше да ми се подчини. Детето трябва да се вслушва в съветите на майка си. Родител съм й… (Пауза) Каква лудница е на аерогарата? Колко хора. Има и посрещачи-и-и? Мен – жената, припечелила в чуждата страна – никой не ме чака… Поне невредима стъпих на земята. Хората да си пътуват кой където иска! Но да мислят? С кого? Как?… Нека си пътуват в различни посоки, да си харчат парите на богаташки курорти. Само да не бягат от близките си, като мене. Но аз тръгнах подтискана от носталгията, от съществуващи различия в човешките характери. Как само го казах? Различия в човешките характери… Пътувайте, но завръщането понякога е много трудно! (Пауза) Отвън е доста топло! А на мене ми е хладно! Усещам, че отвсякъде ме връхлитат вируси. Жалко, че нямам близък човек, с който да споделя мъката си… Сама трябва да изживея всичко това, което сама си надробих. Щеше да съм щастлива, ако тя беше с мене… Само нея искам. Никой друг… Тя ми е единственото нещо на този свят… Взех таблетка успокоително и тръгнах. Направих го малко объркана, но с чиста съвест. Кой бяга от хубавото? Боже, каквато си бях, такава си останах…
(Съвзема се от мислите. Озърта се, усмихва се иронично, оправя тоалета си. В този момент усеща присъствието на човек. Отдръпва се изплашена назад. Ядосана започва да крещи) Крадец… Крадец иска да ми задигне куфара. Защо? Защо да не крещя? Да ми вземеш това, което с труд съм спечелила?
На крадец ли ти изглеждам?
(Гледа го с упрек)
Кой си? Защо ми събори куфара? Да те забележа ли искаш? Аз вече не умея да забелязвам… Просто си идвам у дома. Чуй ме! Не искам да те оприличавам на никого. С тези дрехи изглеждаш доста странен!
Какво ми е на дрехите?
(С иронична усмивка)
Доста старички са. Навярно са от много отдавна?
Със скъпи дрехи по-добър ли се става ? Защо не ме погледнеш отблизо?
(Леко стресната)
По дяволите. Отново да го правя, никога? (Решителна) И не ми казвай, че греша.
Ти винаги искаш от живота това, което за тебе е най-добре.
(Замислена)
Не разговарям с човек, който не познавам. И се опитва да ме съветва. От петнайсет години сама решавам съдбата си.
Затова ли избяга? Поне веднъж се опитай да разбереш другите?
Изглеждаш ми на самотник.
Тогава узнай защо се превърнах в самотник?
(Става нервна)
Ти дойде, буквално след мене !
Банално е това, което ще ти кажа, но аз бях тук преди тебе!
Ти аз! Ти аз, си тръгваме, веднага.
Но не тръгваш?
Тръгвам…
Стоиш…
Защо ме гледаш?
Така забравям за миналото.Търся настоящето.
Върви си.
(Анжелина прави няколко крачки, готова да избяга, но пак се връща)
Накъде да вървя? Пътят ми свърша до тук.
Върви, където може да те споходи късметът?
О, това вече е друго.
Не си помисляй.
Не те свалям. Подтискам самотата си.
Колко поетично?
Някога правех опити, но не се получи!
С опити не се живее!
И сега не стана! От самото начало съм го искал?
(Човекът си тръгва)
Тръгна си. (Стои. Разсъждава. Упреква се. Търси го с поглед. Вижда на земята лист хартия. Навежда се, незабелязано го взема, чете изненадана) Станислав… и телефон… Голям шегаджия. Готин номер за сваляне на самотна жена. Какво си мисли той? Иска да ме трогне с поезията си? И вече съм разтревожена за неговата съдба? Нека се надява. (Замисля се) Едва ли ще го направи отново? (Разгорещено се обръща, сякаш усеща стъпки. Решително търси маса) Пия кафе и се прибирам, у дома. (Суети се, сяда на маса. Идва сервитьор)
Добър ден, госпожо. Какъв ден?
Топло е момче, а на мене ми се пие кафе.
Освен кафе, друго какво? Може би имате нужда от нещо твърдо. Няма ли най-после да свърши тази навалица.
Кафе и чаша вода. Без навалицата ще бездействате. На колко си години?
На двайсет. Студент съм, но работя. Помагам на родителите. Когато няма хора, чета за изпит. Имате ли деца?
Деца… За дете ли ме попита?
(Помрачава)
Имам… Дъщеря, на седемнайсет, имам дъщеря… една дъщеря…
Ще ви донеса кафето. От мене чаша коняк. Хубава сте.
С комплименти ли си докарваш бакшишите? Какъв хитрак?
Повярвайте ми, госпожо! Наистина сте готина.
Мога да ви бъда майка.
Но това не пречи да сте привлекателна.
Слушай момче, не знаеш какво ми е на душата? Затова не се занасяй.
Станахте бледа. Мога да ви дам аспирин.
Нуждая се само от кафе.
Щом така предпочитате.
(Остава сама) Човек не може да остане сам. Днешните млади нямат понятие какво е на възрастните. Тръгнах си без моето малко момиче. Годините се нижеха една след друга. Месец, два, идва третият… Задава се празник, почивен ден, сънуване, мечтания. Рожден ден… на дъщеря ми. Винаги е бил най-хубавият празник. С него идваше надеждата, за да продължим двете напред. Другите ми близки хора нищо не знаеха за нас. (Пауза) Татко умря преди мама. Една година остана сама и от мъка, че на дъщеря й не й върви в семейния живот, и тя умря. И до днес си я спомням. Като малка ме възпитаваше с десетте божи заповеди. Не ги ли спазвах, ме наказваше. Но я обичах и никога не й се сърдих. Умря, а аз останах безтегловно да се нося из въздушното пространно. Май сбърках. Така ми се иска. Да правя грешки, а друг да носи вината. (Пауза) С мама дълго говорехме по телефона. Обаждах й се. Споделях: Успях, мамо. Виках й всеки ден, за да я успокоявам. Добре съм. Детето учи в елитно училище. Изпращам ти пари. С тях напълни кошницата, догоре. Нека съседите видят, че милея за тебе. Всеки божи ден се обаждах… Разговорите траеха около минута. После постепенно намаляваха, намаляваха, докато един ден тя ми каза: Мило мое момиче! Не си давай повече парите. Спестявай ги. Вие двете имате нужда от тях. Аз съм добре. А тя не била добре. Нямала нужда от телефонен разговор, а от мене… от моето присъствие. Идвам си… Повтарях, а не тръгнах… Блазнеха ме парите. (Пауза) О, Боже, каква жена съм ? Не се отучих да съветвам, да давам акъл. С този мой нрав, да бъда пряма „Роботодателката” всеки ден ме разплакваше… (Смее се) Роботодателка. Не вярвайте на онези, които казват, че са щастливи далече от своя дом, че се отнасят с уважение с тебе, като с нормален човек. Те лъжат… Далече от родното място ти не си никой. И на никого не му пука, че можеш да спиш върху мръсен кашон под някой мост и да се молиш – дано през утрешния ден успея да си намеря работа. (Иронично) „Роботодателка”! Деветдесет годишна баба, която по цял ден се тъпче с паста, а после й сменяш памперса, за това ти плащат. Тяхната държава е помислила за своите старци. (Пауза) Имаш образование, обичаш музиката, песента ти се лее, като топлия повей на Добруджа. Кой ти гледа образованието? Забравяш го. Сама им се натискаш. Не те карат насила да загърбиш това, което си и да търсиш начин да преживяваш. (Пауза) Животът бавно да те моделира. Мачка те отвсякъде. Започва от съзнанието. Но не разсъждаваш, а да мислиш единствено за самосъхранението си, за да имаш сили по-късно да се измъкнеш от Ада, наречен – емиграция. (Пауза) Все още – млада съм, изтънчена, придобила чужд маниер и леко закръглена. Какво от това? Българките по света навсякъде са на прицел. Е па, красиви сме. И те го виждат? Яд ли ви е? (С тъга) Дават ти един почивен ден. Искаш да усетиш свободата, а времето все не ти стига. На всичко отгоре, се намира някой, който да ти досажда, и иска да вземе част от твоето свободно време, дадено ти под наем… Сядаш, отделяш дребни монети и пиеш кафе. Стоиш половин час, един час, докато те изругаят. Пие ти се бира, но не посягаш, защото трябва да спестяваш. Седиш на чашка кафе. Отвън вали. Пиеш бавно, няма къде да отидеш. Свободата започва да ти пречи. В този момент погледът ти, блуждаещ, попада върху чужд човек. Тамошен. Той те гледа и ти го гледаш! Дразни те неговата бездушевност, но забравила за миг за тъгата, ти се иска да осъществиш контакт. Няма значение с кого. Просто контакт. Контактът в чужбина е толкова необходим, колкото е необходима дневната ти дажба кафе… Накрая контактът е осъществен. Сваля те. Не си свикнала на такива обноски и срамежливо навеждаш очи. Но в съзнанието ти се прокрадва друга мисъл. Дано не се откаже. Ще използвам женската интуиция. Стане ли напечено – бягам. Оглежда те. Преценя те, сякаш те мери на кантар. Каква жена? – възкликва, но не наднича в душата. Ти си истинска, без силиконов бюст. Нормално човешко същество, тръгнало да търси щастието. (Пауза) Хайде де, познайте ме… След толкова години… Години… Години-и-и! (Прави опит да запее, не се получава. Танцува, осъзнава се и се стъписва) Не ми пука как изглеждам? Ако искате, смейте ми се! Смейте ми се до полуда, важното е, че съм у нас. Нуждая се от глътка топло кафе, без превзетите обноски на сервитьора. Да е у нас. Сервитьор… Няма ли поне ти да ме погледнеш?
От час стоя до вас, госпожо.
И ме наблюдаваш. Оглеждаш ме. На какво ти приличам. На патка, заклещила се в тръстиките на огромно блато.
Патка, но сте красива?
Само това ли?
И странна жена?
Тогава защо съм сама. Донесете ми кафе. Добре де. Хората не идват на аерогарата да осъзнават грешките си и да пият кафе. Те или посрещат, или изпращат. Това, че съм особнячка, никой не ми е виновен. Сама взех това решение. Върнах се с чиста съвест. Без угризения и… без чаша в ръка. (Настроението й се променя, става тъжна) Ето, дойдох. Дай ми коняк, чист, без нищо друго… (Пауза) Бях на осемнайсет. Видях го в дискотеката. Същата вечер ме вкара в леглото си. За първи път ми беше. Влюбих се. Добре сложен, с тъмносини кадифени джинси и бяла фланелка, гледаше ме право в очите. Имах чувството, че погледът му прониква вътре в мене. Кое момиче би устояло на такъв поглед? Предложи ми брак. Съгласих се. Любовта пречеше да мисля. След девет месеца се появи дъщеря ми. Обещаваше, че ще ме обича цял живот, ще се грижи за нас. А аз исках да бъде само мой. Ревността ме правеше жестока. Крещях му. Мислех, че всяка вечер е с различни жени. Не разрешавах да се вижда с приятели. Непрекъснато накърнявах достойнството му. Заради това постепенно се отдалечи от мене. И името на детето аз избрах. Цветелина. Обичах цветята, когато се надигаха над земята. И това стана повод за скандал. Престанахме да общуваме. (Пауза) Боже, как ме понесе животът в своята забързана въртележка. Научи ме да се боря и престанах да виждам бъдещето. Тъпа и отвратителна бъркотия… Ама и аз съм една. Уж си дойдох за хубаво, а то? Пак спомени! Да си вървя! (Изпива питието, взема нещата си и тръгва. Следва промяна. Анжелина влиза в стая с диван, на дивана кукла, два стола, етажерка с книги, телефон.)

Най-после у дома. (На себе си) Видя ли? Мислеше си, че никога няма да се върнеш. Върна се в твоята стая. Огледалото. (Оглежда се) Не ме позна… (Оставя куфара, дамската чанта и пакета) Липсваше ми тази стая. Боядисана в моето бледо синьо… Тук пораснах. (Разхожда се, гледа) И дъщеря ми се роди. (Сякаш дочува стъпки) Усещам мама. Всяка сутрин открехваше вратата. Влизаше. Заставаше в средата на стаята и тихичко започваше да се моли. За мене и за нея. Завита през очи, не смеех да мръдна, а малката гургулеше, пръхтеше с ръчички и не й пукаше. Горката мама. Къде бях? Пречиствах душата си. (Опипва внимателно вещите. Отваря куфара, вади отвътре албум, поставя го на етажерката. Поглежда през прозореца) Не усещам нежния шепот на вятъра? Луната не ми дава знак? Сигурно й е писнало да ме търси през студените дълги нощи? Сега да се опита да ми стопли измръзналата душа. (Внезапно се обръща, отива до огледалото, взира се в него, волно размахва ръце) Мога да правя каквото си искам. Имам спестени пари. Има и мъже, на повикване. Набирам по телефона, вземат ми заявката и на вратата се звъни. Сама съм. Влиза млад усмихнат мъж.
Да започваме.
Веднага ли? Не може ли…
Платили сте за един час. Стрелките на часовника прескачат минутите…
Но какво правите? Защо се събличате?
Заявката ви е мъж за секс.
Поставих условие. Да не ме гледате в очите. (Сяда на дивана, вади цигара) Треперейки и объркана пия питието. Той идва към мене. Часовникът дразнещо цъка. Трябва да побързам. Повече измъчени пари не мога да отделя. Това ме стресира. Напълно се обърквам. За първи път ми е. Откъде да започна? Той чака. Давам му знак. Нещо не е наред. Какво още е нужно за бързо изчукване… Заслужих си го. (Скача като пружина от дивана) Часовникът отсича последната минута. Атлетът става, взема парите и изчезва. Времето за любов беше свършило. (Иронично се смее) Казват, че жените на средна възраст не стават за нищо. Надебелят и наедряват като ябълка – наполовина жълта, наполовина – червена и заживявали със спомените. Даже да е така, жената на средна възраст приема живота такъв, какъвто е. Нито мечтае, нито се надява. И не винаги желанието ти да вървиш по правия път се сбъдва. Често бъркаш посоката. (Пауза) Обичах детето си до полуда. Никого не допусках до нея. Ревнувах я от всеки. Исках двете заедно да страдаме и заедно да се радваме.(Изкрещява) Исках те само за себе си, дъще-е-е. (Пауза) Помъкнах детето със себе си. Да расте нормално, като другите. Оцеляването с това малко човешко същество беше геройство. Да работиш от сутрин до вечер и да бъдеш майка. Връщаш се капнала от умора и дремейки я даряваш с майчина ласка. Сега не пожела да тръгне с мене. Остана. Изостави ме. Милеех… Исках най-доброто за нея. Мразих обсебването, а го правех. (Пауза) Бързо стана голяма. Поиска да поеме по своя път. Сега чувствам, че никога не съм успявала да я разбера… Значи между нас не е имало нищо. Съществували сме като майка и дъщеря, отдалечени една от друга.
(Настроението й се променя непрекъснато) Тя ме намрази, защото й казах истината. Подозирах, че никога няма да ме разбере. Изразих чувствата си по такъв отвратителен начин. Който и да беше, така щеше да постъпи… Патка с патките… Как не се научих да правя компромиси… Напътствах я да ме следва, а тя се опитвала да мечтае за свой живот, да проправя своя пътека, да я отведе в нейния свят… Момичето ми! Момиченцето ми! Моята малка красавица! Оставих те с презрение към собствената си майка. (Търси пакета) Къде си?… (Взема го, вади отвътре малко цвете) От първия ден това мушкато е с мене. Където аз, там и то. Пораснеше ли, подрязвах го. Исках да е вечно малко, като моето дете. Когато аз тъгувах, и то тъгуваше. А валеше ли дъжд – пожълтяваше. У нас е друго. Повали, повали и изгрее слънце. Едно голямо, жълто, никъде няма такова. Направо си е привилегия да го гледаш отдолу и да му се радваш. А то топли, топли, топли, даже прималяваш от щастие… (Притиска цветето до себе си) Защо мълчиш? Сърдиш ми се, че те върнах отново тук. Ето, имаш светлина! Искаш топлина? Знаеш, че без тебе и без Нея не е същото. Какво трябваше да направя? Подскажи ми. Имам нужда от съвет. (Пауза)
Къде отиваш, мамо? Ти пак не ме разбра. Станах на седемнайсет години. От четири години се опитвам да ти споделя. Но ти все имаше работа, изпитваше ужас, когато те връхлитаха проблеми. Исках поне аз да не съм ти в тежест. Тогава избягваше да ме питаш. То беше важно. Беше, мамо! За мене! За моята същност. За по-нататъшното ми съществуване.
Говореше, говореше, аз събирах багажа. Не смеех дори леко да извърна глава. Страхувах се от самата себе си. Бяс ми беше обзело душата. Как къде? У нас!
Бягаш заради мене. Срамуваш се? Аз оставам, защото така искам да живея. С момичето, което обичам. Точно това исках да знаеш. Не знаех как? Откъде да започна? Как да ти го кажа. А ти не ме питаше? Твоите съветите бяха: Да не се сприятелявам с всеки. Да избирам хората и с никого нищо да не споделям. И го правех. Така постепенно загърбваше собственото ми аз. И сега го искаш, мамо. Затова си тръгна. Но имам нужда от тебе, от майчина помощ.
От детето си не съм се срамувала. Че мърморих под носа си, мърморих. А тогава защо изобщо не се обръщах. Макар че усещах, че тя цялата трепереше. Защо? Защо тръгвам?
Сам никой не създава дете.
Думите й се забиха като острие в мене. Отвори се яма, отвътре нещо се надигна и ме хвана за гушата. Не можех да дишам. Изплаших се… Той никога не те е потърсил. Само това успях да й кажа и се отпуснах на стола.
От двегодишна той постоянно идваше в съня ми. Не смеех да ти кажа. Страхувах се. Ти ме беше завладяла не само с обичта си, но и с чувството за твоя вещ.
Защо?…
Ти не искаше да му споменаваме името. А той знаеше къде сме? Интересуваше се за мене.
Заради тебе съм правила това.
Така ти си искала! Хайде, върви си!
Знам, не си сама.
Не я намесвай. Ние се обичаме. Когато я срещнах, почувствах, че от този миг аз имам близък човек до себе си. Всичко стана толкова бързо. Опитай се да ме разбереш. Приеми ме такава, каквато съм. Очаквала съм с такова нетърпение и трепет всяка наша среща.
Не го изричай. Знаеш, че не приемам еднополовата любов.
Заминаваш, за да се отървеш от мене.
Не говори така. Обичам те. Умолявам те, нека спрем дотук.
Мамо. Мамичко-о-о!
(Пауза)
Отидох до прозореца. Изпитвах немощ. Всичко пред очите ми се въртеше. Около мене витаеше нещо неописуемо, злокобно, което ме караше да потръпвам. Тя просто се свря в ъгъла на стаята, в малката ни подземна квартира, и млъкна. Не издаваше никакви признаци за живот. Всъщност, аз настоявах да проведем този разговор, но после не намерих начин да прекратя войната помежду ни. Безумие беше да заставаме една срещу друга – майка и дъщеря… (Пауза) Отвън валеше ситен дъжд. Чужд дъжд… Между нас зееше празнота – чужда празнота. Усетих как бавно се изправя, там в ъгъла, и отваря широко пъстрите си очи. Поглежда ме. Погледнах я и аз… Очите й бяха пълни със сълзи. Някаква вътрешна борба се завихряше в тялото ми и трябваше отнякъде да избълбука, да ме освободи, но не и да избягам. Тогава тя се обърна. Изпитваше страх от мене. А й бях майка.
Върви си.
Стреснах се.Нещо ме стисна за гърлото.Осъзнавайки какво бях направила, поисках да се извиня. Но този път дори звук не излезе от устата ми:
Видя ли? Успя да ме нараниш?
Исках да съм по-близо до тебе.
Да отложим обясненията.
(Пауза)
Какво искаш? Да не се интересувам с кого живееш? Нали си обещахме да бъдем винаги заедно, да сме добри приятелки. Всичко стана заради нея .
Спести си обидите.
Махам се… О, какво недоразумение съм аз? (Поглежда през прозореца, връща се при снимките, взема няколко от тях) Тя най-обичаше да й разказвам приказката за „Кафявата мравка”. За онази малка мравчица, която си правеше пътечка в прахта, за да стигне невредима до своя дом и занесе последното пшеничено зрънце на своята баба, която трябваше да го посади, за да имат храна. Чуеше ли приказката, веднага заспиваше. Едва тогава започвах да й споделям какво ми се беше случило през деня. Мислех, че ме чува и разбира. После порасна, отдръпна се. Затвори се в себе си и край… край на нашето приятелство. (Пауза) Това са те! Двете. Млади и красиви момичета. Да не повярваш? Обичат се и искат да живеят заедно. И да отгледат дете. Едната изгонена от родителите си, а моята ненавиждана от майка си. Можеше поне да се опитам да я разбера. Да я допусна по-близо до себе си. В никакъв случай не съм се страхувала от действителността. Макар и на сън да виждах ужасените лица на хората и присмехулните им погледи. А казват, че хората са добри? Може ли да са проблем хората с различни сексуални наклонности?… (Изпуска снимките) Боже мой. Защо трябваше да стане всичко това? Защо съдбата ми изигра такъв гаден номер? Може би изкупвам вината си? Вина за какво? За съществуването си? Нека ми прости!.. (Взема бутилка с алкохол, налива си и отпива глътка) Каква гадост! Да търсиш начин да започнеш живота си отначало. (Пауза) Беше към осем часа. Външната врата тропна. Знаех, че е тя!… (Прегръща куклата от дивана) Мина минута, не се показа. Изплаших се. Да не би да има нещо лошо. Скочих… В малкото, един на един антре, тя стоеше, а до нея приятелката й. И двете с наведени глави. Какво се е случило? Продължават да мълчат. Моля ви кажете, не ме дръжте в неведение. Държанието на приятелката й ми се стори странно. Тогава тя започна плахо. Предпочитаме да знаеш истината. За каква истина ми говорите?… Не проумявам. Мисля си, дъщеря ми е спала с момче. Какво от това? Вече е на седемнайсет. Друго е – продължи приятелката й сякаш разчете мислите ми. Тя и… аз се обичаме. Изтръпнах… Не знаех за какво точно говорят. Всичко се въртеше около мене. Подпрях ръце в стената и… после не знам. Потънах в тунел без светлина. Да – прошепна дъщеря ми. Ние се обичаме и ще живеем заедно. Върнах се в действителността чак на другия ден в банята, то каква баня, две закачалки и парче найлон. Колко дълго съм стояла, не помня. Ден и нощ, пак ден и нощ. Помня, че когато излязох на улицата, беше пак тъмно. Дъщеря ми и приятелката й ги нямаше. (Пристъпва бавно към телефона) Да й се обадя… По телефона.(Плахо посяга към слушалката, не смее да се обади) Ще й кажа: Извинявай дъще, тръгнах си защото… значи да излъжа. Истината е, че заминах, когато разбрах, че не беше като другите. Това ме доведе до полуда. А тя ми е дете? Искам отново да сме двете. По-добре да й напиша писмо. Майчино. Ще започна така: „Дъще, едва сега успях да те разбера. Моля те, ела си.” Не, не така. Аз засегнах достойнството й. Колко гняв се беше насъбрало в думите ми, изрекох ги право в лицето й. Ще започна: „Миличко… Тръгнах си най-вече заради дъжда, и заради моята „роботодателка”, която непрекъснато дъвчеше паста” Глупости… Отново ще ме обвини, че я лъжа. Никога до този момент не бях лъгала собственото си дете. А може да започна и така: „Миличко, трудно ми е да повярвам, че си… гей. Но като твоя майка, без да изпитвам угризение на съвестта, ще те приема такава, каквато съм те създала.” Не… не… не върви… Бог създава хората. И наказанието идва от него. По-добре така: „Мила дъще, вече съм у дома. И пак съм с моето малко мушкато. Подрязах го. Сбърках. Страшно много ми липсваш. О, не! Не за да го поливаш, а за да ти поискам прошка. Ела си, може… и двете.” (Пауза) Тъжно ми е… и отново съм сама. (Шум на излитащ самолет, музика) Проклети да сте спомените-е-е. Гледате ме като престъпница. Злодей, който е загърбил своето дете. Не ме гледай така втренчено. Е, добре, ще й се обадя. Да… да… по телефона, така е по-лесно, когато отсрещната страна не вижда изражението на лицето ти, а ти – неговата гримаса от незадоволителния отговор. (Взема телефонната слушалка, набира телефонен номер) Ти ли си?
Какво искаш?
Как си?
Ти? Питаш ме как съм? Нима можеш да ме приемеш такава, каквато съм. Аз съм гей мамо, гей… И различното в мене е това, че искам да живея така, както ме е създала природата. А ти се страхуваш от мене, заради хората.
Да се страхувам от тебе? Да се страхувам от собственото си дете?
Бях на тринайсет години, когато за първи усетих, че харесвам момиче. Нищо не ти казах. Носех си чувството в себе си. Живеех двойнствен живот и чаках деня, в който спокойно да ти споделя. Ти винаги бързаше.
Не… Не, дъще! Не бързам! По-скоро се опитвам да те разбера. Макар че всичко ми е толкова чуждо…
Искам да живея, мамо. Да се обичаме, да ме обичаш и възприемаш такава, каквато съм аз. Отново да бъдем приятелки и да чувствам подкрепата ти. Така ще ми бъде по-леко.
Боже, не мога повече да говоря. Задушавам се. Нараних я с моето желание да принадлежи само на мене, а всичко е било толкова лесно. Озъртах се, плачех, молех се, а не дочувах треперещият й глас и желанието й да живее по своему. Да пренебрегваш чувствата на другия е направо кощунство. Егоистка.
Изплаши се и затвори, нали?
Тук съм. Нещо ми заседна в гърлото. От цигарите е. Тя… до тебе ли е?
Тя няма нищо общо с нас двете.
Виж, май попрекалих.
Имам нужда от тебе, мамо…
Ти си ми дете, едно изплашено и изоставено дете. Обичам те… Обичам те… Обичам те-е-е. (Затваря слушалката. Бавно тръгва към външната врата) По дяволите! Тя не се нуждае от телефонен разговор, а от майчина подкрепа. Аз постоянно нервничех, посягах към чашата, страдах заради проваления си брак. Трябвало е истински да я допусна до себе си. А аз дори не се сбогувах. Грабнах куфара и тръгнах. (Връща се до телефона. Смело грабва слушалката и разговаря) Ало… Станислав… (Стъписва се) Не искам, но… но… Не… не, не съм самотна… Цветелина, дъщеря ни. Знаеш? Откъде? Как? (Със съмнение) Знаел си всичко… и я приемаш такава, каквато е… (Говори бавно, обмисля всяка дума. Объркана е) Не, засега не искам да идваш вкъщи? Не, не настоявай… Тя е моя дъщеря… Само моя. На никого друг… Обичаш ме… Сега го казваш!… Изглежда, че съм луда. Вече ми писна от всичко… Добре… ще й се обадя. (Затваря телефона) Станислав, самотникът… Пренебрегвах неговата свобода, после детето си. Моят някогашен Станислав. Той е знаел за моето идване и ме е чакал… И аз като всички съм имала посрещач… (Разговаря по телефона) Здравей, дъще! Приеми тръгването ми като моя слабост. И не казвай нищо. За кратко е. Да си поема глътка въздух. Надявам се, че ще ми простиш. През цялото време мислих за тебе. Дори сега, когато съм пред огледалото и гледам физиономията си. Да ти призная, не е чак толкова мрачна. Посъвзех се. Най-после намерих време да сваля грима от лицето. Едва сега усетих, че съм отново жива. Когато човек е жив, той търси изход. Има изход, дъще. Има и начало. Възхита буди не само току-що изгрялото слънце, но и любовта ми към тебе. Майка съм ти, а не зная откъде да започна? Кажи ми? Времето може ли да се върне назад? Мълчиш. Чувам дишането ти. Хайде, отвори очи и ме разбери. Не ме нападай, защото никой не е в състояние да промени съдбата си! Убедена съм, че само ти можеш да нарисуваш следващата картина на нашия живот. Помни, мило дете, винаги има ново начало, начало със забравено минало и с ново бъдеще… Нормално е човек да иска да бъде щастлив. Да, да бъде щастлив. И той те иска. Станислав – татко ти.
Прости ми и здравей, моя дъще!

Музика…

КРАЙ