(Скица)

Иван Кирилов

Снажен един левент момък, с широко отворено лице, свехнало, с дебели черни вежди, някак замислено сбрани, под които енергечески и устойчиво изглеждат печални очи, отвори вратата на работилницата и се приближи към надзорника
- Нали теб казват Троянски - студено запита надзорникът младия момък, като го изгледа от пети до глава,- не може да ти се даде работа!.. Ти разбунтува кундураджии, тухлари, печатари и сега идеш тук…. не може да ти се даде работа!
Троянски не отвори уста; само мъчително издигна глава, простреля надзорника с острия си поглед, дръпна вратата на работилницата и излезе. Къде? - се запита Троянски, без да смее да даде ответ. Къде? - изпъкна повторно въпроса, и в главата му се задръстиха рояк мисли, мисли безнадеждни, тъмни. Млад, здрав, диря работа, а не ми дават. Предлагам ръцете си - и ги не щат. Подстрекавал съм! - Защо не разберат същинската причина?…. А наем!…. докъсах се!…. Работа се още няма!
И някак тягостно, болно се свиха млади гърди, па неволно краката му го понесоха вън от града.- А след това? - се забиваше злокобно питанието и смътно в неговата душа се повдигат усещания на онеправдан, преследван, неразбран…
А трябва да се живее! - му казва разумът. И в душата му, дълбоко, накъде в него се зачева, нараства чувство на достойнство, на свръхчовека,- и погледа му блъсва, челото разведря, гърдите поемат свободно; ала стомахът зачовърква, червата закъркват и други мисли нахлуват в мозъка. Незабелязано той се видя вън от града.
Далеч от шумния живот, уединен, възви към брега. Седна. Погледът му преброди широкия пълноводен Дунав и се занесе към срещната до безбрежност равна Влашка земя: пуста, жълтеникава равнина, по която се чернеят тук-там мочори. Пак равнина, там негде вдън хоризонта черни настивясани облаци, млъкнало, опустяло - есен. - И среди този пустош сякаш увиснала, прозира Троянски, мъката, грозният утрешен ден.
Той гледа, а сякаш не вижда; слуша, а не чува; смръщил вежди, а в главата му една мисъл се не спира. Всичко като се върти, менява без ред, непрестанно; в главата му сякаш няма мозък.
Клюмна на земята и като да се унесе в сън.
Дунавът тих, бистроводен, леко се плакне и дребните му тихи вълни шушнат на бреговете, прощават се, и тайният им мълвеж сякаш преспива Троянски и отниса тъгата му.
А Троянски вече унесен вижда: Бащина схлупена къщица до клоната стволеста черница. До нея дюкянче с калъпи, гьонове, машина, а той там надянал пущия, набива клечки. Владелец на дюкян, отмяна на баща и жизнерадостни усещания се разстилат по нерви.
- Не си чини, млад човек, а да не знае,- се зачу откъм горния край говор на охолен човек.
- Наистина, необходим е танцът, - отвърна друг, малко по-възмъжал глас.
И Троянски сепнато вдига глава. Той видя двама хубаво облечени господа идат отгоре и мерят да седнат зад него на пейката, но не се помръдна. С пооведрено чело той се облегна на дясна ръка, но се още уморено, гледаше към Ромапия, когато господата седнаха зад него.
- Ще разходвам 30 лева в месеца повече, но барем ще науча едно удоволствие, - казваше единият.
- Ако се отърве човек с 30 лева, пак е работа, - забелязва вторият.
-Нищо! Младините един път биват. Зимен сезон без танцувални вечеринки е просто мъка.
Троянски ги чуваше, а сякаш не можеше да схване смисълта на разговора. Поразкърши се и сети пак мъка на стомаха си. Червата се запревиваха и някаква слабост прекоси всичките му стави.
- И от глад се умира, - мина на Троянски през ума; па стана да си ходи.
Унило той изви из алеята за към града.
Увесил глава, отпуснал ръце пристъпва бавно, разложено накрай алеята едва се дотътра до една пейка. Тръшна се прекосен, па облегна гръб да се посъвземе.
- Къде отивам?-се запита той пак. И убито погледна към града.
Пъргав един работник със синя блуза се приближи към него и съчувствено му извика:
- Здравей!
- Здравей -отвърна Троянски, пресилено.
- Нещо болен ли си, бе?
- Малко съм настинал - каза Троянски и замълча.
- Дурак е нашият надзорник - подзе работникът - тая сутрин те не рачи, а се имаше нужда от работник.
Троянски не отвърна.
- Ще ни изядат с парцалите. Вие сте, казва, бунтовници, безделници и ей цяла неделя, още петаче не ни е платил.
- Тъй е то - промълви отсечено Троянски и като се надигна бавно, сбогува се с познатия и пое към квартирата си.

***
Здрачи се.
Троянски отдавна се бе прибрал в схлупената си влажна стаичка и в тъмнината, обтегнат възнак, ококорено гледаше - към гредите.
В стаята бе душно, глухо, ала Троянски не чувствуваше. Той сещаше само, че е отпаднал, изтощен и не смееше да се обърне, за да не зачека пак стомаха. Въздъхна изтежко, а въздишката сякаш откъсна част от живота му, - и сети слабост, отмалялост. Някаква тегота неизпитвана, разслабителна мъка просмукваше крака, ръце, стави; и стори му се, че пада, потъва. Уплашено обърна лице към жамала и втренчи очи. Втренчи очи, па сякаш зе да се опомня…
На жамала стояха разхлупени няколко кутии кибрит, над които в тъмата ясно се съзираше облаче от светлина, що игриво ту се вдигаше, ту снишаше до кутиите.
Троянски се взре и му се привидя, че зад облачето в къта, сцъклено гледа жив скелет, с коса в ръка.
Той потрепера, а не вдигна ръка да отрие очи.
- Ето как се явяват привиденията, - мина в умът му - и в очите му приблеснаха сълзи, леко озарени от светлика на фосфореното облаче.
Тури ръка над стомаха, понатисна, на застана замислено.
- Нищо се не сеща още…. не действува! а тогава! -и склопи очи.
Никакво омайвание го обзе, па засънува: „Уж работилницата, а в нея дълга трапеза. Ястиета, ястиета, каквито не е виждал досега. И до сяко ястие купчина кибрит: кибрит с едри лъскави главички. И всички наоколо ядат. Хапват ясте, хапват кибрит и поливат кибритя с вино. И кибритят овлажнява, разпуща се, вдига се на облак пушекът му и обхваща всички, замирисва и почва да задушва, а те се не се задушват, по-весели стават, викат, пеят и губят се в фосфорения облак. Облакът става се по-гъст и всичко изчезва. Се по-тъпо се дочуват песните им - и всичко заглъхва, изчезва в облака. - Изчезва и облакът, а след това земята, като да се разтвори и той сети, че зе да пада, да потъва някъде дълбоко.
В стаята всичко утихна. Ни задушевени подеми, ни топла въздишка. Само фосфореното облаче се още игриво се мяркаше над кибритените кутии и бледо, меланхолно озаряваше сцъклените очи на Троянски.

***
На сутринта полицията, вярна на поста си, направи оглед на мъртвеца, претърси къщата му и намери над книжата писмо, писано с молив.

„Мили ми другари!
Не ме упреквайте, че посягам на себе си. Аз знам, че това е малодушие; че с това не принасям на делото полза; ала не мога вече да търпя безделието; не мога да бъда товар на тогова-оногова от вас; не мога да гледам хладнокръвно как вие отделяте от насъщния си, с кръв добит, къшей, за да живея и аз! Три месеца без работа! - О, това бе най-жестокото мъчение за мен. И сега, когато вече кибритят ме прояда; когато отвратителният фосфор дроби червата ми, мен се чини, че би ми поотлекнало, ако бих изработил нещо, за да се отплатя поне на едного от вас.
Прощавайте, скъпи другари…. Никого не бих съветвал да завърши живота си както мен. И ако вие ме обичате - в името на тази обич, не посягайте на себе си.
Ах, колко страдам!
Колко ми е мил живота сега!
Не губете вяра в бъдещето!
Обичайте живота Работете за премахванието на сиромашията. Тя ме погуби.
Прощавайте.
Троянски”

сп. „Труд”, бр. 2, 1900 г.