Павлина Павлова

Откъс от „КОМИТАТА ОТ ДРЯНОВСКИЯ МАНАСТИР” - художествено-документален роман за безсмъртните денонощия по пътя към свободата

… Запомнил съм един празник, оставил дълбока следа не само в моето сърце. Даскал Димитър поде песен и сладкопойният му глас мигом възцари тишина в салона. Такъв ненадминат певец нямаше къде да се чуе. И понеже за първи път в селото се организираше годишен изпит на учениците, който трябваше да завърши с утро, беше се стекло цялото село. Беше Великден 1876-та година. Но не само българите бяха тук, а и турските първенци. Притеснявах се, защото в публиката седяха Стефан Стамболов, Сава Пенев, Христо Караминков и Георги Измирлиев.

Програмата много се хареса, а след края й Сава Пенев раздаде на децата “Варлаамовите приказки” за прочит.

Щом всички си разотидоха, останахме само ние, от Голямо-Яларския революционен комитет, за да проведем заседание. Датата на въстанието вече ни беше известна - 1 май! Трябваше да се обсъдят толкова много неща и да се направи проверка докъде сме с подготовката…

Предателство или лош късмет беше залавянето на изпратените ни от Русе  каруци с оръжие. Трийсет каруци с пушки иглянки! Затова се провали бунтът в нашия революционен окръг с център в Горна Оряховица. Все ми се иска да вярвам, че не е било предателство, а защото, вместо на обявената дата първи май, въстанието започна на 20-ти април в Копривщица. Нима това не повиши бдителността на турците? Разбира се, че е така.

Нашият член на комитета Петко Йоргов се върна от Търново с новината, че въстанието е избухнало преди датата, че утре вечер трябва да се съберем в дома на поп Иван, облечени с въстаническите си униформи, въоръжени и готови за отиване в четата. Сборният пункт ще ни се каже там.

Така и стана. Беше пристигнало известие и от Бачо Киро да се съберем към полунощ в местността “Локвата на Дочето” край село Мусина, при Черничката. Задачата, която ми възложи даскал Димитър, беше да обходя всички, записали се за четници, и да им съобщя, че е настъпил часът. Тръгнах от порта на порта, а нямах търпение и аз да се издокарам в красивата ми четническа униформа, да грабна пушката, джепането, ножа и сухарите и да изляза на бой срещу тиранина.

Но когато 30-те души, бъдещи четници, се събрахме на другата вечер в дома на поп Иван Цанков, някой предложи да не тръгваме всички, рисковано било. Най-добре да изпратим разузнавачи и ако всичко е наред, те ще се върнат и ще повикат останалите. Така заминахме аз и даскал Димитър Беляковеца.

След Освобождението, наред с похвалите, че съм участник в епичните боеве в Дряновския манастир, бях подложен и на критика от моите другари, че в онази нощ не съм се върнал, за да им дам знак да тръгнат към сборния пункт на четата край село Мусина. Как да им обясня, че когато с даскал Димитър пристигнахме там, поп Харитон ни каза да изчакаме, близо ни е селото, на по-малко от половин час път пеша. Нека първо да помогнем в посрещането на четниците от по-далечните селища, тъмно е, могат да се объркат, да се изгубят. Пък беше безлунна нощ, с надвиснали облаци, скоро започна и да ръми.

… Та когато с даскала се отправихме към село Мусина, не тръгнахме по пътя,  защото беше опасно, турците бяха станали много подозрителни и дебнеха, слухтяха, можеше да има и засада. Затова поехме през местността “Чьобревица” и пристигнахме в Мусина преди полунощ. Намерихме Поп Харитон в къщата на Каракольо - Кольо Генов. Като ни видя, той ни прегърна и разцелува. След това ни запита:

- Къде са другите четници?

- Чакат да им подадем знак, че въстанието не се отлага. - отвърна даскал Димитър.

- Какво ти отлагане?! - Възмутено възкликна поп Харитон: - Мусина въстана още вечерта! Пристигнаха въстаниците от Дичин и Вишовград, от Емен, от Дъскот. Всеки момент очакваме да дойдат от Горни Турчета и Михалци… Готови сме за тръгване.

- Тогава да се връщаме, че да не закъснеят нашите.

- Почакайте, има време. Ще отидете по-късно, като дойдат от Горни Турчета.

В това време в стаята влетя разяреният свещеник Балчо Колев и викна към поп Харитон:

- В името на Бога, пуснете ме да се върна във Вишовград. Искам да заколя този предател!

- За кого говориш? - спокойно запита поп Харитон.

- За Иван Радев. Това куче подло ме излъга, че ще дойде с другите въстаници, а се уплашил и отказал!

- Я се успокой! Сега не е време за това. Ние сме тръгнали с душманите да се борим…

- Че предателите не са ли душмани? - възрази свещеник Балчо.

- Забранявам ти да ходиш където и да било! Ти как се казваш? - обърна се той към мене.

- Йордан Иванов Парцалев, - отвърнах високо.

- Добре, Йордане, отивай часови пред къщата. Имаш оръжие, нали?

- Имам! - потупах револвера, затъкнат в пояса ми.

- Другите са свободни. Искам да поговоря с даскал Димитър.

Горделиво изпъчен излязох и започнах да се разхождам пред къщата, като се взирах в тъмната нощ. Нямаше луна, нямаше звезди. И нашият чорбаджи Тачо уж се беше записал за четник, пък като се събрахме преди няколко часа, дойде да ни каже, че се отказва, жена му не била добре. Дрън-дрън. Страхлувиц!

По едно време чувам чаткането на копита. Конник е! Първото, което ми мина през ума, щом видях заптието върху гърба на коня, беше, че има предателство и вдигнах револвера:

- Стой!

Добре, че конникът извика овреме:

- Българин съм! Не стреляй!

Рипна долу и едва когато се доближи, го познах: беше Петър Пармаков. Той свали от гърба на коня чифт дисаги, препълнени с лекарства, чист спирт, памук и платно. Заведох запотения му кон в обора, а после го придружих до къщата, където сигурно го очакваха.

След малко ме повикаха вътре и поп Харитон ми нареди заедно с Христо хаджи поп Иринчев да отидем в западния край на селото, за да посрещнем въстаниците от Горни Турчета и от Михалци, които вече наближили селото, и ги доведем до сборния пункт.

Когато тръгвахме натам, започна да ръми. Скоро чухме стъпките на десетки крака и ето ги пред нас - начело с Бачо Киро. Поздравихме се, представихме му се и ги поведохме към уреченото място.

От Мусина се бяха явили 29-ма, 14 от Дичин, 6-ма от Вишовград. Групата на Бачо Киро от Горни Турчета се оказа най-голямата, от 103-ма, а зад тях идеха още 31 четници от Михалци, водени от Тодор Лефтеров. Разбра се, че от Дичин са тръгнали 25 въстаници, но по пътя десетина от тях се разколебали и, след като преминали през река Росица, решили да се върнат обратно.

Пристигна и Христо Караминков.

Поп Харитон веднага нареди да се строява четата. Отидохме ние с даскал Димитър при него. Той разговаряше с Петър Пармаков и с Бачо Киро. Поискахме отново разрешение да се върнем в Голямо Яларе и дадем знак на нашите другари, които чакаха, облечени и въоръжени, за да се присъединят. Ала Поп Харитон не ни позволи:

- Не разрешавам да се връщате в Голямо Яларе, защото вече стана доста късно. Който е дошъл - дошъл!

Петър Пармаков зае наша страна - нека отидат, ще ни догонят, но… Поп Харитон си държеше на своето.

Донякъде и той беше прав.

С даскал Димитър се примирихме не за друго, а заради проливния дъжд, който и се усилваше. Трудно в такъв дъжд щяхме, съгласно уговорката ни, да подпалим навеса в края на селото, а и да го подпалехме, дъждът щеше да го угаси. Значи, другарите ни, ако все още чакаха знака, можеше и да не го забележат. Ами ако се бяха прибрали по домовете си? Беше опасно ние с даскал Димитър да се движим на съмнало по улиците, облечени така, да хлопаме по вратите, да ги чакаме да се приготвят, та после, съберем ли се, да догонваме четата. Ала дъждът, според мене, беше най-големият виновник за всичко. Пък и обстановката се променяше за часове. Вчера, по обяд, в Голямо Яларе пристигна Халил ефенди, търновски бимбашия, придружен от няколко заптиета, и заяви на всеослушание, че ще събира беглика, а всъщност беше дошъл да провери верни ли са слуховете, че българите подготвят въстание.

Но сега, като размишлявам толкова години над събитията през онази нощ, се питам: след като с даскал Димитър не се върнахме обратно при нашите другари в Голямо Яларе, да бяха пратили други разузнавачи след нас или да бяха тръгнали вкупом към сборния пункт - всички го знаеха къде е. Ала страхът за животеца понякога е твърде силен. И хайде сега, аз съм им виновен, че са останали извън епохалните битки, че не са се прославили.

Прав излезе Стоян Заимов, когато по-късно обобщава случилото се през последвалите бунтовни денонощия: “Много е лесно да се гласиш за въстаник, да си купиш револвер, пушка, сабя, да се кълнеш, да целуваш устата на револвера, да плачеш от радост, но да излезеш на полето срещу неприятеля лично - то е най-мъчното нещо…”

Може поради тая причина, наречена Страх, в четата ни вместо записалите се около 400 комити, на уречения ден и час да се явиха 192-ма. Ех, животец, само по веднъж ни се дава, как драговолно да се разделиш с него?!

Погледнато реално, моите съселяни трябва да ми благодарят, защото надали биха имали моя късмет да се измъкнат невредими от горящия манастир и плътната турска обсада. Но дори и да бяха се измъкнали! Колко предателства и клопки дебнеха след това! Не увисна ли на въжето и самият Бачо Киро, предаден от свои?

Ала тогава, през април 1876 година, всичко се беше объркало. Избухването на въстанието в Копривщица стреснало турските управници и те започнаха от една страна масови арести на комитетски дейци, а от друга - беше обявена масова мобилизация на нередовната турска армия, тъй наречените башибозуци.

А беше се случило следното. По нарочен пратеник пристигнало Кърваво писмо до Първи революционен окръг с център в Горна Оряховица. Тексът на писмото обходил от ухо на ухо всички бунтовни селища наоколо: “Братия! Нуждата ни застави преждевременно да въстанем. Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един друг по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример в Панагюрище…

Копривщица, 20 априлий 1876 г. Т. Каблешков”

Взехме да се стягаме и да чакаме сигнал, но никой не ни призоваваше под знамето.

Не знаехме, че поп Харитон вече е тръгнал от Горна Оряховица за село Мусина и е изпратил куриери с нареждане и до Бачо Киро, и до всички съседни селища, че трябва да се съберем под знамето. Тогава Бачо Киро веднага написал писмо до поп Харитон:

“Храбри ми войводо! Ако ние още не сме те провъзгласили тържествено за такъв, но вярвам, че никой няма да се противопостави на избора да те изберем за войвода, затова аз си позволявам да ти пиша на тоя титул. Ако и да не съм получил писмо, то непременно трябва да дойда в селото ви с момчетата, които сте пратили да ми съобщят за да се приготвим, аз лично не ги познавам и им вярвам. Ние всички сме готови даже и днес, и в тая минута. Аз от моя страна смея да ви напомня, че трябва да се бърза, защото в съседното нам село Павликени турското правителство прати две кола оръжие, което се раздаде на турското население още днес. Силно се съмнявам, да не би да са узнали, че в нашето село се приготовляваме за въстание. Минутата е скъпа. Приготовлявайте се и се пазете колкото се може по-скоро. Аз пратих напред, дето има наши другари, да им съобщят, щото да се съберат всички в нашето село. Утре с дружината съм в Мусина. Здравейте.

с. Горни Турчета, 27 април, 1876 г.. Ваш съучастник: Киро Петров”

А на този ден - 27-ми април, валя дъжд почти през целия ден. Чудех се накъде да поема, тази тревожна неизвестност ме подлудяваше.

На другата сутрин отидох в черквата - беше църковен празник “Преполовение” и тя беше препълнена от хора. Попът извърши света Божествена литургия и започна да кади тамян из нея, ала трудно минаваше покрай плътно застаналите хора.

- Запали една вощеница за успеха на делото! - побутна ме даскал Димитър, като ми намигна дяволито.

- Щом е за бунта, може!

- Сборният пункт е в Мусина, тази нощ! - прошепна ми той.

Сърцето ми лудо заби, сякаш черковната камбана се пренесе в гръдта ми. Исках да се развикам от радост, но само му стиснах ръката и излязох навън, за да се овладея.

Дъждът беше спрял и топло пролетно слънце огряваше всичко. Природата и тя ликуваше.

Знаехме, че чети от Горна Оряховица с войвода Георги Измирлиев и от Търново с войвода Стефан Стамболов ще ни чакат в Стара планина и с тях ще се обединим срещу врага. Също и с четата на Цанко Дюстабанов, и с чета от Нова махала с войвода Христо Патрев, и други от Трявна, от Севлиево…

***

ФРАГМЕНТИ ОТ ЕДНА ЕПОПЕЯ:

Предателство в Горна Оряховица обърква плановете и първите две чети не излизат. Четата на търговеца Цанко Дюстабанов от 400 комити  излиза на 5-ти май, а на 9-ти май вече е разгромена след люти сражения с башибозук и редовна армия, малцината оцелели отстъпват към Балкана, където на 11 май е последният им ръкопашен бой под връх Марагидик. Цанко Дюстабанов е заловен и отведен в Търново, където е обесен. Йонко Карагьозов предвожда чета от Севлиево и селата Батошево, Кръвеник, Ново село и други махали. Били са се геройски при село Кръвеник, рамо до рамо със селяните на юначния дядо Фильо и сина му Христо Филев. Тревненската чета начело с Иван Книговезеца също се присъединява към тях. Разбити са на 9-ти май край Ново село, след което населението е избито, а домовете - подпалени. Новомахленската чета начело с Христо Патрев води ожесточени сражения с башибозуци и редовна войска на 20-ти май в местността Костов чукар, но е разбита и разпръсната. Оцелелите 30-тина души поемат към Сливенския балкан, като по пътя битките продължават. Край село Ченге селският говедар обещава да им достави храна, но ги предава. Турците му дали да им занесе храна и шише с ракия, в която поставили силна упойка. И щом заспали, били заловени и обезглавени.

На 16 май от Румъния идва чета от двайсет души, начело с войводата Таньо Куртев, но след дванайсет дни е разбита.

Четата на Христо Ботев слиза при Козлодуй на 17 май, на 18 май започват сражения на местността  “Милин камък” с черкези и башибозук, към които се присъединява и редовна войска. Четата се насочва към вътрешността на Стара планина, но при местността Вола при ново подкрепление от войска и два топа, четата е разгромена привечер на 20-ти май, а Ботев е убит с куршум в челото.

Четата на Сидер Грънчаров навлиза по билото на Стара планина и е разбита след многобройни сражения в Троянския балкан….

Навсякъде срещу въстаниците е изпратена редовна турска армия, което предрешава развоя на битките, независимо от безмерната храброст на четниците. Те губят, както и защото въстанието не избухва едновременно, така и заради числеността на тираните, и заради модерното въоръжаване на турската армия, много по-модерно дори от на руската.

Черкезите са били въоръжени с леките пушки Уинчестер, куршумите на които убивали на 800-950 крачки, а башибозуците - с Шнайдери и белгийки, първите - иглени, вторите - с капсули, но и двата модела убивали на 1000 крачки по няколко души от един изстрел.

Срещу тях въстаниците се бият със стари пушки, които мъчно убиват от 50-60 крачки, а заради калпавия барут - и на 10 крачки.

Ето, на това му се вика военно превъзходство.

***

В онази паметна нощ, пред строената чета Бачо Киро държа реч и предложи да изберем поп Харитон Халачев за наш войвода, а Димитър Русчуклийчето - за знаменосец. Всички одобрително зашумяха. Тогава поп Харитон взе думата и ни представи своя щаб: поручик Петър Пармаков - военен ръководител, Христо Донев - интендант, Георги Дюлгеров - оръжейник. Освен това, четата се разделя на три: в първата, с командир Христо Караминков-Бунито, влизат дошлите от Мусина, Вишовград и Голямо Яларе, във втората, с командир Тодор Лефтеров, влизат от Михалци и Дичин, а в третата, с командир даскал Бачо Киро - всички от Горни Турчета.

Вече се познавахме с поп Харитон. Заради буйния си нрав и непокорен характер като свещеник е бил заточен от търновския мютесариф Фахри бей в Мъглижкия манастир край Казанлък, но по пътя успял да избяга. Водил е преди година чета в Тулчанско, после е бил във Влашко. Започва подготовката за новото въстание и той се връща в Горна Оряховица, за да работи в нашия революционен окръг. И ето го сега пред нас, величав в своята униформа, обут с високи ботуши, с неустрашим поглед и мощен глас. Вдъхваше ни респект и уважение не само заради своите непокорства, а и защото беше по-възрастен, поне от мене двойно по-стар, а ние, младите, бяхме научени да почитаме възрастните и да изпълняваме техните заповеди.

Колкото до знаменосеца Димитър Русчуклийчето, аз го приех не чак толкова възторжено, но, какво да се прави, бях само един воин, готов да положи главата си пред олтара за свободата на отечеството. Щом не избраха мене, значи така е трябвало.

Поп Харитон взе думата и като ни благодари, каза:

- Братя, ние ще се борим с турчина-варварин и ще освободим нашите бащи и майки, жени, деца, братя и сестри от черната тирания. В момента бунтът ври и кипи навред. Ние ще се съединим с много чети в Балкана и задружно ще унищожим турските изедници и чорбаджиите-предатели. Предстоят ни денонощия, в които от нас се очаква да променим историята на България. Свобода или юнашка смърт…

Духът на въстаниците се повдигаше и от факта, че освен Поп Харитон, още четирима свещеници бяха дошли в четата: поп Балчо Колев от Вишовград, поп Гавраил от Горни Турчета, поп Стефан от Михалци и поп Петър от Дичин.

Та тогава, пред знамето край село Мусина, преди да се закълнем, Петър Пармаков също каза пламенни слова:

- Няма връщане назад, защото сме тръгнали да размиряваме народа против турците, да въстава, че вече е срам за нас, българите, да пъшкаме под турския ярем. Докато живеех в Русия, непрестанно търпях присмехулки, задето като овни сме се оставили на един див и невежа народ да ни мачка, както си иска. Туй повече не може да се търпи, братя! Ние ще се борим за нашите человечески правдини до последната си капка кръв, до последния си дъх!

Странен човек беше този Петър Пармаков. Висок, обаятелен, с горда осанка и силен глас. Съдбата го белязала още при самото му раждане, защото баща му имал не по пет, а по шест пръста на всяка ръка. Научили за тази негова различност, турците му викали Алтъпърмака, което означава “Шесторъкият”. Ето откъде идела и неговата фамилия - пърмак - “шесторък” - Пармаков.

Петър Пармаков. Допадна ми от първата минута, когато го видях. Беше хубавец, балканджия от Сливенско, с дълги бакенбарди, които се сливаха с гъстата му черна брада и неголемите мустаци. Разбрах, че е завършил военно училище в Одеса, служил е в руската армия, но я напуснал и се завърнал в нашите земи, за да се бори за великата кауза. А в четата щеше да е неоценим помощник на войводата поп Харитон със своите военни умения и опит.

След като изричаше: “Заклех се”, всеки четник целуваше знамето. Някой запя: “Не плачи майко, не тъжи, че станах ази хайдутин, хайдутин, майко, бунтовник, та тебе клета оставих за първо чедо да жалиш…”

Тъй като дъждът се усили, от сборния ни пункт - една ливада, оградена с дувар край селото, се преместихме в съседния двор на Гено Костадински на сушина. Пък и в избата му имаше бъчва с чудно вино, а мусинчани също принасяха с бакъри да ни почерпят. Един медник с червено вино обикаляше в ръката на Петко Генов, учител от Мусина, и всеки се зареждаше с глътки гроздов еликсир. Кратунката бързо се изпразваше в нечие гърло, но пак се пълнеше за следващия.

- Наздраве, дружина!

- За сполука в борбата!

- За успеха на делото!

Въодушевлението нарастваше. Вдигнаха на ръце Бачо Киро, за да го виждат и чуват всички. Никой не знаеше какво го очаква, но всички усещаха, че великият момент за освобождението на отечеството ни наближава.

Приключихме с наздравиците и потеглихме на път.

Бяхме обзети от чисти пориви, от високи идеали, от смели мечти. Всички горяхме от огъня на бунта, всички нямахме търпение да се бием с тираните и да ги прогоним от земята на нашите деди. Всички отивахме с такова въодушевление към смъртта, като да беше нашата възлюбена девойка. Мечтата ни за свободата така беше омагьосала и замъглила разума ни, че вече виждахме фантазиите си осъществени и страховете ни чезнеха като утринна мъгла.

След месеци научих, че Стефан Стамболов дошъл на другата сутрин в Мусина, яхнал червен хранен кон, уж с намерение да се присъедини към четата ни. Съмнявам се, че не е знаел датата на тръгването ни, щом е пристигнал на уреченото място. Народът има поговорка за такива случаи: “След дъжд - качулка”.

… Спомените ме връхлитат на рояци. Та и какво ли друго може да прави човек в моето състояние? Само да не бяха тези болки… сякаш съм паднал като Иванчо в огнището… лежа върху разжарени въглени… Дайте ми вода… не, по-добре ми дайте вино… да притъпи сетивата ми поне малко от малко…

Думите, които исках да изрека, се блъскат в зъбите ми, отскачат назад, удрят се в езика и в небцето и замират с гърголене в гърлото ми. Кой да предположи, че ще стигна дотук? Да лежа безсилен, безгласен, сякаш невидим в леглото, а светлината да реже притворените ми клепачи… Да не мога да се насладя нито на небесната синева, нито на топлото слънчице… И защо са тези нечовешки болки… как стигнах дотук?…

… Въпреки лошото време, четата пое към Балкана. Паметна дата - 29-ти април 1876 година. Дълго очакван ден, от който трябваше да изгрее свободата… като се надявахме дъждът да спре и да ни стопли слънцето.

Преди село Балван, за лош късмет, се натъкнахме на турци-воловари и те взеха да гърмят по нас. Видях единият как се прицелва, втурнах се с няколко скока и със сабята му съсякох главата, кръв рукна от нея. Падна в реката и там си остана, гадината.

В следващото село след Балван - Махалата - което беше изцяло българско, ни дадоха хляб и към четата се присъединиха още петима. И понеже дъждът спря, тук за първи път развихме знамето.

Продължихме пътя си. Крачехме гордо след него, носено от Димитър Русчуклийчето. Беше от червена коприна с бял сърмен кръст от едната страна и бял сърмен надпис от другата “СВОБОДА или СМЪРТ”.

Подухваше лек ветрец и знамето ни се ветрееше за всеобща радост. Сякаш всички погледи сега бяха събрани в избродирания кръст и надпис “СВОБОДА  или СМЪРТ”. Докато го гледах, се просълзих от радост и умиление.

Скоро забелязахме, че ни следва башибозук, не бяха много, десетина-дванайсет и гледаха да поддържат разумно разстояние помежду ни. Ускорихме ход и ни се стори, че им се измъкнахме.

След Махалата, четата премина през колибите Плачка, Каломен и Цинга. Навлязохме в планинските склонове и ту се изкачвахме по стръмното, ту слизахме в дерета. Целта ни беше да се отбием в Дряновския манастир, откъдето да вземем оръжие и барут, също храна и, като се подкрепим набърже, да продължим към Балкана. В района на Конар Балкан между Габрово и Трявна трябваше да се разположим и подготвим за бъдещите сражения. Очаквахме да се съберем и с габровската четата, водена от Цанко Дюстабанов, и с Новомахленската чета, водена от шипченеца Христо Патрев. Отдавна знаех, че Дряновският манастир е бил определен за база на четите от Първи революционен окръг. И оттогава започнало  тайно пренасяне и трупане на запаси за бунтовните дни. В тази опасна работа особено дейно участие са взели баща и син Йорго Радов и Митьо Радов от село Самоводене. С тяхна помощ към Дряновския манастир били изпратени два варела и сандък с барут и патрони с различен калибър. Също ръчно изработени бомби, изобретение на Отец Матей Преображенски: строшени на дребно камъни, смесени с барут и капсули, се увивали в хартия и здраво се завързвали с конопена или вълнена върва. Помислено било и за продоволствието: брашно, сухари, сирене, сушено месо, сланина отпътували натам. Както и десетки метри плат за навуща, чорапи, няколко ката долни дрехи, няколко ямурлука и кожухчета, за всеки случай.

Манастирът “Свети Архангел Михаил” се появи пред нас в цялата си красота. Беше разположен в дъното на пропаст, между три гигантски отвесни скали, а покрай него течеше река Дряновска. Не ми допадна това, че ако башибозукът ни проследеше, трудно щяхме да се измъкнем оттук - единственият изход от манастира беше да вървим по реката или да се изкатерим през гъстата, почти отвесна гора.

Отец Пахомий, игуменът, ни посрещна радостно и ни покани да влезем и се подкрепим. По-късно щях да се уверя колко смел, решителен и съобразителен човек е той. Беше към икиндия, около четири часа подир обед на 29-ти април. Бързо ни нагостиха, отдъхнахме за кратко и поехме по пътеката към колибите Върпица. Но се оказа, че пътят ни вече е отрязан от башибозука. И не само от него - беше дошла и редовна турска войска.

Нямахме друг избор, освен да се върнем обратно в манастира.

И тогава започнаха да ни обстрелват. Оказахме се лесна мишена, защото трябваше да преминем през тясното мостче над реката, което е от западната страна, или да газим през придошлата река. Докато успеем да дотичаме зад каменните зидове на оградата, раниха двама от село Горни Турчета - Кръстьо Цачев в ръката и Петър Карастоянов в десния крак.

След като Димитър Русчуклийчето заби знамето насред двора, Поп Харитон, Петър Пармаков и игумена Пахомий се събраха да обсъдят отбраната. Нямаше време за губене - Пармаков незабавно разпореди да се организира кръгова отбрана - ядро и бойно охранение около манастира от четири групи по 10-11 човека. Бързо направихме в манастирските зидове и в стените на сградите отвори, които да ни служат като бойници при стрелбите и максимално да ни предпазват.

… Ето ни, лице срещу лице с петвековните ни тирани. Само че, не беше честно, Господи - 192-ма срещу хиляди. Освен това, ние се оказахме в по-неизгодната позиция. Защото никой от войводите ни не беше предвидил да се бием тук, зад дебелите манастирски зидове, където, дето се вика, с камъни можеха да ни ликвидират - душманите ни - горе на скалите, а ние - долу, край реката. Пък и, за да се измъкнем от манастира, трябваше да преминем по единствения мост, който ни превръщаше в прицел за хиляди дула.

Когато са избирали Дряновския манастир за наша военна база, сигурно не са си представяли подобна нелепа ситуация. Защото това свято място имаше и предимства - от него направо се шмугвахме в Балкана, а след обновата на манастира през 1845-та, освен двете църкви са били изградени и пет корпуса с 90 килии и стаи за гости. Затова складирахме тук пушки и барут, та когато удари големият час на въстанието, хем да имаме подслон за ден-два, хем да си вземем закупеното с много пари и рисковано транспортиране въоръжение.

Чак по-късно узнах, че в манастира се е намирала една от главните квартири на Първи революционния комитет, затова там често са отсядали Васил Левски и Георги Измирлиев. И че в стария манастир е имало препис на Паисиевата история, направена от монаси в периода от 1783-та до 1793-та година - десет годишен къртовски труд, а всичко е било погълнато от пламъците за броени мигове от друг пожар…

В това време майката на игумена баба Гана взела да хвърля храна на кокошките от хаджи Сяровата стая, а турците почнали да я обстрелват. Отец Пахомий много й се разгневил, задето не се предпазва, и я запрял в друга стая заедно с едно момиче, нейна прислужница. После дойде при войводата Поп Харитон и му разказа за случката. Войводата му поиска шишането, което биеше по-надалече, погледна към канарата, откъдето бяха обстрелвали майка му и каза:

- Ах, тези башибозуци!

Прицели се и гръмна, при което двамина паднаха в пропастта. А ние приветствахме войводата с радостни възгласи.

След четиричасово сражение, вече се беше мръкнало и взе да ръми, турците спряха да гърмят и едва тогава се преброихме. Липсваха двама - Иван Марангозина и Калчо Мусински. Убили са ги! Пронизани от тъмни предчувствия, мълчахме и скърбяхме за тях.

По някое време Поп Харитон отишъл да търси игумена в стаята му, но вместо него намерил дамаджана с ракия, пийнал си порядъчно и заспал непробудно. Като разбра за това, Пармаков много му се ядоса и седнаха с игумена Пахомий, Бачо Киро и Христо Караминков, за да обсъдят отбраната на манастира.

- Отче Пахомий, трябва да се заемем с подобряване на отбраната ни. Кажи ми къде са по-слабите места, за да наредим там по-смели хора с хубави пушки? - питаше Петър Пармаков.

- Мисля си, че ще е добре да проводиш по пещерите на четири места по двайсет души. От онези, които нямат добро оръжие и са по-неподготвени. Там да се барикадират и да се бият с душманите. А в манастира да останат комитите с по-добри пушки и да заемат позиции и в килиите, и покрай оградата.

Но когато Петър Пармаков го каза на останалите, никой не се съгласи да се отделя от четата.

- Добре, тъй да бъде. Тогава да затворим прозорците с каменни плочи, които да служат като щитове за стрелците там. - разпореди Пармаков.

Всичко наоколо тънеше в тъмнина. Пармаков и Бачо Киро обсъдиха къде да се поставят стражи, за да не ни нападнат изневиделица, а останалите се събрахме в избата, за да решим какво да правим по-нататък. При тази обсада напускането на манастира беше вече невъзможно. Трябваше да останем тук и да се бием до последно.

През нощта на 30-ти април дъждът спря и турците незабавно, още по тъмно, започнали настъпление откъм Сини вир, но стражата ни ги забелязала, подадоха ни сигнал и бързо ни наредиха да заемем позиции по таванските стаи. Повдигахме плочите на покрива и открихме огън, а те отговориха с ожесточена стрелба по нас. Но и ние не им останахме длъжни. Виждахме как улучените от точните ни мерници башибозуци и черкези политаха от скалите надолу в пропастта, а ние надавахме ликуващи възгласи. Чак до залеза на слънцето стрелбата не престана. Имаше и стрелба през нощта, но по-нарядко.

На първи май слънцето се показа и сражението наново започна. Христо Караминков, който знаеше турски, дразнеше турците с предизвикателни, често обидни епитети, а скалите увеличаваха силата на казаното и то достигаше до тях като през йерихонска тръба. След което връз манастира се посипваше градушка от куршуми. После ние ги издебвахме и поваляхме техни.

Много ни изненада нещо, което повдигна духа ни. Двама турци бяха седнали на една от скалите, като бяха провесили краката си и ни се надсмиваха. Поп Харитон ни каза:

- Гледайте сега какъв сеир ще им направя! - и се прицели в единия.

Щом димът от шишането се разнесе, видяхме как тялото му се търкаля надолу по скалите, а другият бързо скочи и побягна. И не само той - плътният обръч от турска войска, башибозуци и черкези отстъпи назад и стана невидим.

А поп Харитон запя с плътния си хубав глас:

- Боят настана, тупкат сърца ни.

Ето ги близо наште душмани.

Дързост, дружина, вярна сговорна.

Ние не сме веке рая покорна.

Всички подехме припева:

- Бийте, братя, Бог е с нас, вража порода,

Бийте, братя, Бог е с нас, вража порода.

О, майко моя, Родино мила,

земя си красна, райска градина…

Допяхме песента под нарастващия пукот от височините над манастира.

И Христо Караминков не млъкваше - ту пееше, ту отправяше заканителни викове на турски към нашите душмани.

Но… този ден дадохме две жертви и двама ранени. Единият от убитите беше Илия Мирчев от Горни Турчета. Беше прострелян смъртоносно в главата, докато стоял на позицията си. В четата бяха и тримата му братя, които горко плакаха над бездиханното му тяло. Познавах Илия, беше умен и храбър, а това ми стигаше, за да го смятам за свой приятел.

Наложи се да му организираме погребение. Свещеник Балчо от Вишовград го опя в една от стаите и го погребахме близо до магерницата, заедно с другия убит, когото не познавах.

Добре, че него ден повече нямаше престрелки, защото валя проливно чак до вечерта. Не можехме да се бием, защото намокреше ли се барутът - край.

Бяхме разтърсени от скъпите жертви на нашите другари и унило вечеряхме с варен боб и топъл хляб, приготвен от Стоян Минев от Горни Турчета.

На втори май, още преди зазоряване, в малката черква, Хаджипенчовата, калугерите започнаха да изнасят служба, понеже на тази дата през 907 година е починал Свети княз Борис І Михаил, запомнен като Борис І Покръстителят, защото наложил християнството като официална религия в България.  Онези от нас, които не бяха дежурни по стража, също влизаха в храма и припалваха свещици, защото турците все не ни обстрелваха. Но щом се развидели, атаките започнаха. Уплашени от неспирните гърмежи, някои от конете в двора се отвързаха и тичаха насам-натам. Турците убиха два коня, а монаси отвориха портата - останалите можеше пък да се спасят, като побягнат навън.

Това отваряне на портата беше шанс за нашия четник Иван Марангозина, когото смятахме за мъртъв, да се промъкне в манастира. Нададохме радостни викове, щом го видяхме, а той ни разказа какво е станало. По време на първото сражение, башибозуците откъснали него и Калчо Мусински от четата. И като не знаели какво да правят, Калчо се върнал назад и тръгнал да се скита по горите в търсене на други чети, а той дебнел сгодния момент, та да се присъедини пак към нас.

В този ден имахме още една изненада: изчезването на игумена Пахомий, който, както се разбра, отишъл в Дряново. Как се е изнизал през блокадата, никой не знаеше, нито пък защо и при кого е отишъл. Може би се опитваше да запази манастира от разрушение, но защо не беше уведомил никого от нас? Бягството му ни смути и обърка. Разбра се също, че е убеждавал майка си и калугерите да тръгнат с него, ала никой от тях не се съгласил.

На следващия ден - трети май, за да повдигне духа ни, даскал Бачо Киро отново ни държа реч:

- Юнаци, - започна той, - освен българи, ние сме и патриоти, напуснали мило и драго, за да изпълним своя свещен дълг към отечеството. Не се и съмнявам, че всеки от нас с радост ще даде живота си пред олтара на народната свобода, защото знае, че децата и внуците на свободното ни отечество ще благославят падналите на бойното поле, че вековете ще огласят името на всички, които са се притекли на помощ на поробения ни народ. Погледна ли ви, виждам в очите ви дързост и решимост да се биете като лъвове до последна капка кръв. Настана часът да отмъстим на душманите за погубените животи на нашите близки, на нашите сънародници! Напред, момчета! Имайте упование в Бога, защото не умира светата правда. Всички невинни жертви сега очакват от нас да отмъстим! Смърт на тираните! Нека Бог да пази нашите десници и нека закриля нашето свято дело! Свобода за поробеното ни отечество, юнаци!…

Всички се затрогнахме и просълзихме от думите му, защото за сетен път осъзнахме голямата си отговорност пред нашите близки и скъпи на сърцето хора, но и също за съдбата на България, която щяхме да имаме оттук-насетне. Затова бързо заехме изгодни позиции и се приготвихме за бой. Виждахме как турците сноват горе, по билото над скалите. Скоро от източната страна над манастира започнаха да търкалят огромни камъни и да събарят дувара, а ние им отвръщахме със стрелба, чак докато се мръкна.

Четвърти май беше кошмарен за нас. От една страна, черкези бяха успели да се доближат на стотина крачки от западната страна на манастира, откъдето ни засипаха с куршуми, докато друг табор се опита с атака да влезе в манастира.

Турците намислили да ни изненадат и под прикритието на непрогледния мрак преди зазоряване започнали да настъпват към манастира. Само че, нашите постове ги усетили и ги изтласкаха обратно. След което един табор от войската ни атакува. Първо се опитаха да ни дразнят, като на кривак окачиха фес, ала бързо го направихме на решето, разнесоха се ругатни на турски.

Този ден всеки четник трябваше да се бие като за десетина. И едва когато чухме тръбата на нашия враг да свири за отстъпление, тържествуващо се огледахме. Нямахме убити, само един ранен в ухото - Петър Бакев.

Отблъснахме ги, защото се бихме юнашки.

Но стана голям сакатлък. Беше обедно време, когато се чу силен гръм, избухна пламък откъм една от стаите, а външната стена рухна. Отвътре, като залитаха и се държаха за лицата, изскочиха поп Харитон, поп Гавраил и Тодор Генчев от Горна Оряховица. Бяха полуголи, с почернели тела, и всички се държаха за очите. Не знаехме какво е станало, но скоро разбрахме: войводата поп Харитон и поп Гавраил пълнели фишеци в една от стаите и пред тях стояли делва и тепсия с барут. Тогава това младо момче -Тодор Генчев - влязъл при тях с цигара, която скрил зад гърба си от войводата, една искра паднала на земята и подпалила купчината барут, а след него и онзи, в делвата, се взривил. Така и тримата ослепяват и са ранени по главите и по ръцете. Каква нелепа случка!

Цялата покъщнина от стаята се беше разлетяла из двора и гореше - втурнахме се да лискаме кофи с вода и да гасим юргани и каквото смогнем.

След като направихме всичко по силите ни, за да облекчим страданията на тримата, ги облякохме в четническите им униформи, които поп Харитон и поп Гавраил били съблекли преди това, за да не ги замърсят, и работели само по ризи. Събрахме се отново в избата, за да обсъдим случилото се. Всяко нарушение на военната дисциплина, се заплащаше скъпо и прескъпо. И понеже поп Харитон вече не беше в състояние да изпълнява своите войводски задължения, избрахме войвода на четата ни да стане Петър Пармаков, понеже имаше най-голям военен опит. Трогнат от честта, която му се оказва, той ни благодари и ни държа прочувствено слово:

- Братя, приемам на драго сърце военното командване на дружината! Вие вече виждате, че ние сме затворени в тая света обител, в оградата на “Свети Архангела Михаила”, който сам е бил войн. Днес той ще ни бъде закрилник и ще ни помага в нашето начинание. Другари мои, ние не сме вдигнали оръжие да нападаме беззащитните хора и мирни работници и да ги грабим. Ние сме вдигнали знамето за защита на нашето отечество и за неговата свята свобода! Братя, ние сме заобиколени от неприятелска войска, от черкези и башибозуци, но има ли от какво да се боим? Какво може да ни уплаши? Нима смъртта? Но кой не е умрял? Да се радваме, че умираме за свободата на нашето отечество, както са се радвали толкова хиляди герои и борци в човешката история. Ние сме заобиколени от неприятели, много повече от нас. Погледнете как застрашително се мяркат около оградата, която ние избрахме за наша отбрана. Но си спомнете, че мрем за свободата на толкова милиона народ и нека това да ви вдъхне кураж, мъжество. Покажете, че служите на едно поробено отечество, че ви сгрява една идея, която може да създаде от един презрян роб достоен борец за своите права. Верни и предани мои другари, нашият дълг е свят, нека да сложим нашите кости под това знаме!…

Тази вечер Поп Харитон, макар ослепял и наранен, дълго ни пя, а ние му пригласяхме тихо, за да не заглушим красивия му глас. Ето, това се казваше дух! Вместо ние да му вдъхваме надежда и смелост, той се опитваше да ни даде от своите кураж и сила.

На сутринта, 5-ти май, забелязахме, че околността беше почерняла от войска, башибозук и черкези Очевидно се готвеха за решителна атака, защото цареше голямо движение. Някои бяха успели да се промъкнат досами оградата на манастира и целеха прозорците на стаите. Скоро разбрахме защо е тази суетня - започнаха да ни обстрелват и с топове - бяха два малки топа и изстреляха близо 40 гранати по манастира, преди да успеем да убием топчиите им. Тогава топовете замлъкнаха. Но не и пушките им. На няколко пъти чувах как куршуми със свистене прелитат буквално пред лицето ми. Ние бяхме удобна мишена и се стреляше по нас от всички посоки, как да се пазиш, щом си обкръжен в кръг.

Подвойводата Бачо Киро отново се обърна към четниците, изправен насред двора, под забитото ни до черквата знаме:

- Братя! Ние сме вече обсадени от всички страни с неприятелска войска, но не трябва да се плашим от нейните куршуми и топовни гърмежи. Бог, който пази и защитава всички слаби, ще бъде в този час наш закрилник, защото се борим и търсим наште правдини. От какво да се плашим, когато презираме смъртта?! Нека се браним юнашки срещу нашите петвековни душмани! Напомнете си, другари, че над нас се вият духовете на нашите славни, силни и непобедими царе: Асеновци, Симеоновци и Шишмановци. Ако ние пристъпим дадената си клетва, че ще пролеем на бойното поле своята кръв за свободата на родния си край, вечно ще бъдем проклети. Дързост, другари, бийте, недейте жали душманина!…