Лияна Фероли

Иванко Маринов на 70 години

Да вървиш и да вървиш, дори и да не стигаш до хоризонта на душата. И движението все така да е всичко

В Деня на книгата /23 април/ Иванко Маринов изкачи кота 70 на живота си. Вървейки към нея спокойно, уверено, смирено, макар и с чувството на доживотна обреченост на словото, на книжнината. Не случайно беше и директор повече от 20 години на кърджалийската Регионална библиотека „Н. Й. Вапцаров”. Публицист, поет, писател, редактор на много местни автори. Носител на годишната награда на СБП за 2006 г. Носител и на званието „Заслужил краевед”, присъдено му от Съюза на краеведите в България. Творчеството му е очарователен пристан за непреходните жестове, обогатяващи митологията на класическата литературна бохема, които пробягват в книгите му с тъжна усмивка и тънка ирония, казва Петър Анастасов. А есеистичните му истории за родопския край, за легендите, преданията и митовете са доказателство за магическата способност на литературата да се превръща в украшение на паметта. Текстовете му водят надалече и надълбоко в територията на мъдростта и човещината, които са като че ли патент на Родопите. Но лиричните му артистични волности най-добре изразяват неговата същност - носена като „смях и грях” и като „трънче за душата боса.

Отправната му точка към всяка тема, всеки стил на писане е „а защо пък не!”  Изгарящият полет на перото му го води надлъж и шир, към високото и към дълбокото. Но не знае защо и как се случва това. Само знае, че тази даденост все си върви, върви, само дето често боли и понякога кърви… Но поне е уверен, че болката на света е болка и на твореца. Че поетът поема огъня върху себе си, дори и когато това е „приятелски” огън. А истинската му болест  е  поезията, защото той не може да не проболедува всяко свое стихотворение - с температура, или без. Смята, че поетът не може да пише, без да работи, какъвто и талант да има. А поезията за него, като всяко друго благородство, задължава към почитане на добродетелите, че тя трябва да им служи и защитава от днешното болно от нездрави амбиции общество, в което духовното е натикано в задния двор.

Намира за съвсем естествено около и в твореца да има доста немилост и недрагост, както и една особена обреченост. Сякаш е осъден все да върви, върви и все да не стига  до хоризонта на душата си.  За да не свършват поривите, без които не може… Но това за него е нормално, защото е важно движението и защото то е всичко, докато крайната цел - нищо.

Нека това така важно за него душевно движение да продължава още много дълго време!

Свещеният Граал - ходене по мъките за изгубените слово и език,  поради раздялата им с истината

Не Иванко е избрал рождения си ден, а той е избрал него, може би, за да напише няколко съкровени редове тъкмо за писаното слово и те се намират в книгата му «Небесни листа» /2004/. Едни от тях са: „…всъщност търсенето на Свещения Граал е ходене по мъките за изгубеното слово. За изгубения език. „Загубено поради раздялата му с истината.

На гръцки език думата „четене” означава познавам нещо, видяно по-рано, т.е  истинната божествена същност, изразявана чрез словото и езика. Любопитно е, че „език” на старобългарски пък означава „народ”. Но книгата е нещо повече от земно явление, казва Иванко. И страниците на вселенската книга са небесни, те съдържат и историята на света, и тази на живота, изобщо. Затова още от древността тези, които са работили с книгите, са се радвали на особена почит. Калимах, например, библиотекарят на прочутата Александрийска библиотека на Птоломеите /ІІІ в. Пр. н. е./, е бил възпитател на царските деца и е носил титлата „братовчед на фараона”. А пък първият известен досега библиотекар Шепсескафанах, управлявал библиотека в египетския град Гиза, бил наричан „началник на дома на писмеността”, както свидетелстват надписите над гроба му.

Но и тогава, и сега почитта си е едно, а четенето - съвсем друго. Още преди две-три хиляди години глинена плочка от Вавилон констатира това, което ни е ясно и днес, а именно: “Странни времена настанаха, всички пишат, никой не чете…” Така че нищо ново под небето. Макар че вече ясно се забелязва известен напредък по отношение на скритата истина за словото и за езика.

Английският писател Булвер-Литон /1803-1873/ в романа си „Кекстон” къде на шега, къде на сериозно говорел, че библиотеките трябва да  подреждат в каталозите си книгите не по областите на знанието, а по хорските болести и слабости, защото книгата е лекарство, а библиотеката - аптека, защото книгата лекувала  всички болести, в това число и телесните. Тази теза, имаща своите корени  в древността, днес се потвърждава и от науката. Вече със сигурност се знае, че досегът с поезията действа освобождаващо,  ритъмът в нея стимулиращо, а добрите книги са форма на терапия. Затова вече в много страни се използват тези свойства на книгите за лечителски цели. И библиотерапията вече се разраства бързо като професия. Над половината от английските библиотеки се занимават с някаква форма на терапевтична дейност по модела „книги по предписание”. И все повече хора биват насочвани от личните си лекари към местните библиотеки за „лекарства за четене” - литература, подходяща за тяхното състояние.

Организацията „Лапидюс” насърчава прилагането на литературните изкуства за развитие на личността и обединява усилията на писатели и медици в тази посока. Този процес изглежда нов и дързък, но всъщност е много стар, тъй като винаги се е знаело, че книгите ни правят духовно добри  и подхранват нашето добро „аз”. Още Платон казва, че музите са ни дали изкуствата не за безсмислено удоволствие, а като средство да внесем хармония в душевното си равновесие, когато то е нарушено. Не случайно  Аполон е богът и на поезията, и на медицината. И лечебниците са били разположени до театрите и библиотеките. Доста по-късно Пруст определя книгата като оптически инструмент, даващ възможност на читателя да открие в себе си онова, което не би открил сам, т.е. самия себе си. И така да се сложи край на разлъката между словесния „аз” и истината, припомня ни Иванко Маринов.

Клуб «Неиздадени ръкописи» към РБ «Н. Й. Вапцаров», Кърджали