Радослав Игнатов

ГОСПОДА ПЛЮС

При всяка засечка в шума на обществената система народът поема загубите, а онези, които управляват тази система, трупат пари, укрепват авторитета си, обслужвайки собствената си суета, търсят избирателно нови начини за увеличаване натиска върху народните маси, избрали ги по време на изборите, бранят ревниво властта си, будуват над календара за точната дата на следващото разстройство в обществения живот, като през цялото време не престават да надвикват шума.

ПРЕРАЖДАНЕТО НА ОБЩЕСТВЕНИЯ КЛИЕНТ

Краят на утопиите ни препраща в безвремието. Доживяхме дните, в които щастието ни не е отложено напред в бъдещето, така че в стремежите си да го постигнем, да появяване непрестанно безграничното си търпение в омаловажаване и пренебрегване текущите си несгоди. В сегашното настояще щастието ни трябва да се случи тук и сега, веднага, тутакси - напред е единствено краят на нашият и евентуално, апокалиптичният, колективен и затова, някак си по-утешителен край на човечеството. Разбира се, щастието не се случва, освен в шаблонни, крайно незадоволителни, сурогатни форми. По-важното е обаче, че в перспектива е само смъртта. А към нея няма как да се стремим съзнателно, освен в клинични случаи на психично разстройство. Можем само да се опитаме да я отложим, което е точно обратното на устрема ни към щастие. И ето, в тази стопираща и отбранителна в същото време позиция, докато трескаво се оглеждаме в очакването на нещо, в което да се вкопчим, за да усетим собственото си съществуване, действителното настояще ни връхлита непреодолимо с всичките ни индивидуални, социални и глобални проблеми. А щастието, впрочем, както и апокалипсисът, остават на заден план, в някаква друга, паралелна реалност, случват се в киното, да речем. Или пък - като на кино…

БАГРИ, СЕНКИ, ОТРАЖЕНИЯ

… защото, появи ли се в теб жаждата да доминираш над себеподобните, няма сила, която да те принуди да спреш в самоубийственото стремление да се изправиш на нокти и извисиш ръст над околните. Какво си въобразяваме ние? Какво искаме, за какво настояваме, защо непрекъснато правим опити да се наложим един другиму, като с това губим не само времето, здравето и живота си; защо непрестанно се прескачаме един-други, защо се унищожаваме така вдъхновено, стръвно и денонощно - в работата, на улицата, в семейството и леглото?…

САМОТНАТА ИСТИНА

Когато е в зависимост от по-силния, единственият начин човек да отмъсти за собствената си слабост, е да измами по-силния. Започнал с всекидневни лъжи пред родителите си, през годините той от жалък мошеник на дребно се превръща в силно свободна личност, която влиза в игра с обществото. После внезапно разбира, че не е сам на света, обединява се с подобни на себе си, заговорничи, сее раздори, продължава да мами, плете сложни интриги, застава в единоборство с човечеството. Разбрало формулата на неговия успех, човечеството с интерес и внимание проучва тази формула, учудва се на леснината, с която той е съществувал и съществува; негодува - накрая прибягва до отмъстителност: коварно и неочаквано, то сменя правилата на всеобщите действия. Това обаче не значи, че то се е отървало от този човек, нито пък че са се сменили ролите.

НЕЩО ДРУГО

Във всеобщата посока те се давеха в хиляди излишни подробности, той преследваше главната цел. Веднага щом я беше постигнал, той си бе отбелязал наум: пристигнат ли, той ще трябва да домакинства. Сипейки гръмогласно наоколо празни слова, те нахълтаха вкупом. Гостуваха дълго - с готовност и жар. Накрая, когато той плати сметката, те решиха, че вече е готов да му видят и сметката.

СТЪПКИ В РАЗЛИЧНИ ПОСОКИ

В редица обществени занимания, подпомогнат от обстоятелствата, негодникът е в непрекъснато нападение, присмива се над претърпелия временно поражение, търси изгоди дори в противообществените си проявления, присвоява си главните роли. Качествената личност твърдо стои на своето място и внимава да не разсее око; тя съчувства на победения, без то да значи, че отстъпва позицията си на победител, протяга ръка на малокалибрения човек, споделя успехите му. Във всичко това тя не жали енергийни запаси, въпреки че през целия й път я преследва отдавна предизвестената й от опита на човечеството истина: с продукта на нейните неимоверни усилия ще се разпорежда онзи, който през целия й живот й е пречил да стори и крачка напред.

КРИЗА В МУЗИКАЛНИЯ ЖАНР

Той затри брат си и с парите, които ограби от него, поръча музика за погребението му. Който плаща, той поръча музиката! - казва народът. Всъщност, кой плати музиката?

ЗА ОБЩЕСТВЕНАТА И ПЕРСОНАЛНАТА СЪВЕСТ

Когато държавата започне да мами народа си, нито животът, нито смъртта са на почит. Движенията на личността са несигурни и крадливи, индивидът започва да гледа с ненавист и подозрение света, боледува от постоянна разсеяност, действията му не носят полза на никого, цялото му съществувание се подчинява на гротескното преследване на интереса да оцелее - чрез измама или чрез сила. Нацията няма достойнство дори когато се усмихва на фотографа, който като божия птичка я весели, за да я заснеме за поколенията.

ПОДКОВА ЗА ПАЯКА

Високото творчество е плод от опита на прикриващия се в природата индивид. Великият винаги е изпитвал болезнената потребност да се слее с вещите на живота, да потъне, да изчезне, да се стопи. Страстно влюбената в собствената си личност натура прощава съществуванието само на мъртвия гений. Живия творец тя възприема като потенциален съперник, като човек, който засенчва нейната височайша особа. Вдъхновен от присъствието си в света, мизерникът празноглавец счита всяко движение във времето и пространството като жест на себеизтъкване. Той няма сетива, с които да вникне в безшумната истина, че - наказан с неудобния талант да пресъздава всяка подробност в съзнанието си - труженикът на извисения дух чисто и просто не може да диша без самоубийството на своята работа.

ПРИСПОСОБЕНЕЦЪТ

Нищо че има вид на занесен и вечно разсеян, приспособенецът винаги е в очакване. Той е неугледен, свит, с блуждаещи треперливи очи, бързоподвижни ръце и уши, насочени право в епицентъра на жуженето в разиграващото се действие. За да се присъедини към пейзажа, приспособенецът е готов да извърши далеч по-жестоки жестокости от жестокия, далеч по-омерзителни мерзости от извратеняка, престъпника, душегубеца. Въпреки че на сцената има хиляди достойни мъже, при смяна на обществената система точно той е най-търсената стока на житейската борса, точно той е най-усърден в изпълнение копнежите на водача, тъкмо той преработва и подрежда нещата, като в своята енергичност надминава и най-смелите му очаквания. Когато гледката придобие някаква цялост обаче, именно той ликвидира и гледка, и вожд, и следовници. Не защото се е втренчил в нов господар, не в знак на отмъщение зарад непосилния труд, а защото чувствителните рецептори отдавна са му подали сигнал, че песента на предишния е вече изпята.

КРЪЖАЩО ВРЕМЕ

Как да не се повтори в днешните времена, макар и с учтива баналност, натрупаният във вечността недоимък в изкуството: ето го реалният живот, животът в цялата му многоликост и неговото неизбежно преображение - смъртта… Събитията „тук и сега” се сдобиват с динамика, метаболизъм, интензитет и исторически статут единствено когато се разпростират по повърхността на планетата. Няма митници. Определен род събития, по силата на различни културни вектори - например телевизията и интернет - биват възприети едновременно от най-различни общества. Съвремието е разпространявано, трансформира се и се превръща на свой ред в актьор на историческата сцена. И нищо не е еднозначно, и всички критики взаимно се опровергават една друга. Независимо дали сме в България, Франция, Япония или в някоя африканска страна, ние гледаме едни и същи телевизионни сериали, новините ни показват едни и същи събития. Затова вече свикнах да приемам съществуването на културата като „култура-свят”. Дефинирам тази култура като култура на образа и звука. И става ясно, че тази култура е белязана от едновременността и мигновеността. Струва ми се, че точно затова човек понякога не знае кога да каже истината и как да я назове. Може би точно поради тази причина тя е почти винаги извън нас. Друг е въпросът, че в многогласието не смеем да я обявим за реалност - съвсем друг въпрос - интересува ли тя някого.

ГОЛЕМИЯТ ШЛЕМ

За да бъдеш добър човек се изисква далеч по-малко енергия, отколкото лош. Трудността в поведението на качествената личност трае до онзи момент, в който той вече се е спрял на избора в своето поведение. По-нататък от него се изисква само последователност и търпение във времето. За да реализира лошавината си, да се пребори с Доброто, изметът е изправен пред значително по-сложна задача: упорството му в злината изцяло поглъща неговото съществувание, като - след като веднъж погуби собствената си личност - той трябва да я доказва докато диша.

РАЗУМ В МНОЖЕСТВОТО

… Особено когато влагам всичките си усилия да докажа на света несъстоятелността на понякога вменените ми несправедливо грешки, които, без да ми даде нищо в замяна, в широк спектър от изисквания всъщност самият той активно и непрекъснато върши спрямо притихналата ми в търпение особа, когато „вдигна ръце” пред упоритото му вироглавство да не чуе нито една от думите ми в защита на собствената ми личност, аз с особена сила разбирам, че извън агресивно напиращия към мен хаос и чистото съзнание съществува един поетичен свят, по-малко тесен в своите концепции, по-малко механичен в движението си, по-човечен и по-топъл в безразличието си към мен…

ГЛОБАЛНО НАДМОЩИЕ

Унесен в разговора си с Бога, пророкът сочи истината, без да съзнава това. В процеса около обслужването на тази истина стотици празноглавци по най-съзнателен начин подлагат на съмнение нейните стойности, приписват пророчеството на себе си, досети ли се пророкът да прояви претенции за авторство, набързо ликвидират пророка, а когато по силата на необходимостта и закономерностите в своето поведение природата извади на бял свят новия си пророк, същите хора свойски го обкръжават и с хиляди домашни движения започват да приспиват неговото съзнание, за да събудят истините у него. В този безспирен кръговрат на обществения развой личността неуморимо сочи напред, а обществото се движи непрестанно напред, като непрекъснато обърква посоките.

ФРИ ЛАНС

Движен от потресаваща леност, тласкан от инерционните сили на своите собствени грижи, лишен от възможността да се задълбочи в нюансите и подробностите поради липса на време, с течение на времето човек оформя няколко модела на своето поведение по адрес на целия заобикалящ го свят. С възрастта тези модели стават все по-малко и по-малко, като понякога ние се държим с почит и уважение към хора, които заслужават само презрение, унищожаваме с хули и злоба светците си. В един ден откриваме, че човечеството е станало крайно наострено срещу нас, после ни обкръжава с мълчание, след това системно започва да пренебрегва всяка проява на болка и радост у нас. Толкова ли сме глупави, че да не можем да схванем: вместо да кършим ръце и да се тръшкаме край гроба на мъртвия, като с това изразходваме последните си запаси от малкото останала ни житейска енергия, ние бихме могли да не изразходваме цял живот всичките си енергийни възможности в това да демонстрираме непрестанно личната си значимост и безкрайни потребности.

С ВЪЗХИТА, НЕ ОТ ЛЮБОВ

По време на криза в обществената система, в моменти на силен икономико-политически стрес, нищият духом гледа първо да напълнее. В шеметната надпревара да натрупа енергийни запаси, нравствено неразвитият индивид отнема възможностите за съществувание на по-слабия физически от него разумен човек, изтиква го в покрайнините на ежедневието, мачка го, гази го, пребърква джобовете му, злорадства пред неговото нещастие, прескача трупа му. Когато бурята стихне, бабаитът разбира, че без довчерашната си жертва не може да направи и крачка, и с цялото си предишно усърдие се захваща да върне част от заграбеното, за да се присъедини отново към разума на човечеството. Времето е загубено. На целия този умопомрачително единен процес философите са дали потресаващото название революционен етап.

БЕЗСИЛИЕТО РАЖДА МЪДРЕЦИ, СИЛАТА - ГЛАВОРЕЗИ

Красота. Грозота. Ден. Нощ. Неволното съчетание на Красотата с Грозното нощем създава всекидневната гледка на еднаквостта, в краен случай, ражда уродливост, към която ние сме длъжни да проявяваме толерантност и чувство за вечна търпимост, разбиране, понякога, съжаление, ала в никакъв случай - войнственост. Неизбежният досег на Доброто и Злото непременно изисква своята публичност, осветеност, допълнителна енергия за наблюдение на гледката. Глупостта и Умът срещнат ли се обаче, предизвикват неизменен смях, следван непременно от сълзи. Плаче обикновено Умът, не Глупостта.

ПЕЙЗАЖИ В ЕХОТО НА ШЕПОТА

Залисан в грижите около собствената си персона, агресивният тип опитва първом да се открои всред останалите. След като стори това, той се намества между себеподобните, подсигурява си резервно пространство, настанява се дълго и очебиещо, бори се за първенство, надделява над всички. Когато, уморен от шумната му особа, светът се отдръпне встрани, той навира в очите му болестите си и нито за миг не престава да изисква внимание. Отклонят ли околните за секунда от него очи, той обидено започва да сее наоколо идеи за братство и равенство. Затрил и надживял една партида от хора, на него му става скучно и тръгва по психиатрии. После, попривдигнат на крак от лекарствата, той взема решение, че вече е време да влезе в единоборство с най-голямата сила в света - собствената му смърт. Отдихът на човечеството обаче е съвсем краткотраен. В цялата си заетост, насилникът е успял да прегази съпротивата на света, да се съвокупи с него и да остави след себе си плод.

ФОРМИ И ОБЩЕЖИТИЯ

За да стигне ръста му - редом до силния, - по-слабият винаги ще излъже. След като измамата бъде разкрита, силният обикновено го бие. С това той го прави още по-немощен и укрепва още повече своите мускули. В този спортен порядък на обществено поведение, човечеството отгоре на всичко върви все по-нагоре. Отдолу на всичко онзи, чийто ръст расте все по-надолу, плаща грешките на растежа.

МЪРТВА ТОЧКА

Големият срив в енергийните полета на човешкото същество се предизвиква от дълго трупано безпокойствие, раздразнение, неудовлетворение, недоволство, злоба, ненавист, егоцентризъм и умствена недостатъчност. Вълните на Космическия Огън довършват останалото. Всеки двама души във всеки момент от живота си могат да разговарят съвсем цивилизовано за нещо обичайно или за нещо сложно и деликатно и в същото време в съзнанието на всеки един от двамата да тече мътната река от несвързани мисли, тайни страхове, желание и страст към насилие или наслада. От нищо непредизвикано на пръв поглед, нечакано или загубено за миг в пороя от мисли, руслото на същата тази река главоломно се носи в ритъм с потока на разговора и нито се вижда, нито се чува с някои от белезите или проявите си, но от време-навреме единият от двамата или двамата едновременно ще доловят това движение у себе си, понякога, по-рядко, у другия. Моментът е стряскащ. Тежестта на въздуха се превръща в непосилен товар, дори ако разговорът продължи да върви съвсем гладко, без да трепне нито един мускул по лицата на разговарящите. С враснали сякаш едно в друго тела, всеки един от гледката обаче вече живее в друга галактика. Промените във взаимоотношенията между двамата идват след време, при това съвсем неусетно. И обикновено се дължат не на изреченото, а на онова, което е предизвикало мълчанието зад думите в разговора.

ПЪТЯТ НА ВЯТЪРА

Смазан от силата на собствената си мисъл, геният е доверчив, скромен, всеопрощаващ, наивен, добър. Той не се страхува от обществото и не прави опити да се влее в него насила, нито с лъжа, нито чрез партия. Обявява се против него, за да спечели неговото доверие. Дори когато умира, геният е невинен. Но когато му кажат, че е самотен, той от учудване, боледува. Не защото не осъзнава, че наистина е самотен, а тъй като - опознал цялата дълбочина и безбрежност в простора на собственото си същество, без установено понятие за своята идентичност и своята функция, - усеща, че все още не са осмислени усилията му да бъде полезен на хората покрай себе си.