Георги Н. Николов

Дните вече са горещи и слънцето напича. Това ражда нездрави мисли и една от тях е: „Ще има ли у нас някога общ конгрес на българските писатели на тема „Каузата България” и кога?” Опонентите ще възкликнат, че това е последен дерт за страната. Защото състоянието й, откъдето и да го погледнеш, не е за овации.

Но духовността, в частност литературното творчество, винаги съпровожда обществото като неотменен дял от същността му. В традициите му, в съвремието и евентуално - в бъдещото време, ако на държавата е писано да оцелее.

Логично идва следващото питане: „Къде са, най-общо казано, майсторите на перото и с какво се занимават…” Въпрос привидно лесен, но… с повишена трудност. Днес у нас има много писателски съюзи, сред които, безспорно, най-авторитетен е СБП.

След 1989 г. бяха изградени Съюз на независимите писатели, Съюз на свободните писатели, Сдружение на българските писатели, заговори се за Съюз на провинциалните писатели.

Срещал съм съюзи на писателите от Интернет и на автори, пишещи за селото. На възпяващите ланшния сняг и без да изреждам още ще допълня, че отскоро е учредена и Конфедерация на българските писатели.

А извън тях има неясно колко събратя: може би общият брой ще надхвърли десет хиляди. Като изключим безродниците, сито мляскащи на чужда ясла, останалите не забравят, че са българи.

Но с какво помагаме на страната си чрез перото? Подминаваме ли „неудобни” теми? България няма икономика и селско стопанство. Застаряването на населението е тъжен факт, а смъртността - плашеща. Говорим ли открито за това и къде, за да ни чуят?

Налице е демографски срив, а емиграцията няма да престане. Духовната инвазия рита в ъгъла произведенията на нашите класици, а който може, защото спим, си присвоява националността им.

Случаят „Димитър Талев” няма да е последен, но чрез него лъсна първенството на апатията. Той роди една-единствена смислена протестна декларация, а после? Сърдитото цъкане с език е отбиване на номер за гузни съвести. Нямаше нито един митинг пред посолство, нито шествия в защита неприкосновеността на литературната ни съкровищница, нито…

Както нямаше физически протести пред МОН срещу зловредните „експериментални” щуротии в учебниците. Нито срещи във ВУЗ, на които да се будят студентите за морален отпор. Нито творчески рейдове из провинцията със същата цел. Бездействието и удобните очаквания, че всяко чудо е за три дни, пък после ще видим, очаквано взеха връх.

Няма открити писателски протести и срещу глада, безработицата, официалното чуждопоклонство, етническото нагнетяване. Или в нечия подкрепа - на майки с болни деца, пенсионери, учители, родители.

Много от пишещите са унесени в дълбок сън срещу ставащото в собствената им родина (това понятие не е ли вече старомодно?). Бленуваме наивно, че нещата ще се променят от само себе си, по заповед на щуката.

Будим се само когато става въпрос за хляба, за някоя и друга награда или финансиране на поредната книга. Какво има в нея - друг въпрос.

Разединяването ни е подло инсинуирано и от хитри политически влъхви. Един бил, колко страшно, комунист, издънка на Априлското поколение! Друг - изпечен демократ, дългождан месия. Трети смятат патриотизма за отживяла работа. Виж, символизмът и модернизмът, като форма на европейско пъпосмотрителство, стигане нямат.

А истината е обща и прегорчива: всички живеем в реален свят и той изисква, ако търсим доверието на читателите, откровеност за ставащите процеси и дълбокото им познаване.

Възраждане на борческите традиции в плоскостта на ХХІ в. Конкретика, ярка достоверност и изписана с български слова честност. Мислещите автори трябва да родят обща платформа: какво да се прави в името на художествената култура. Кой пръв ще се нагърби с това?

Срещу яростното размиване на националната идентичност, охулването на скъпи исторически светини, превръщането на младите поколения в хора без корен и стинеща родова кръв.

Не всяка коза за своя крак, нито ламтеж кой да води бащината си дружина, а юмрук от мисли и цели. Сплотени под общата загриженост за интелектуална България, нашите писатели са сила.

Разединени, под всяка трънка и съюз, кому сме нужни? Тревожи ме в този контекст, може би поради сърдитото слънце, една епиграма на Радой Ралин.

Изречена за близък на делника ни хал: „Да бъдем пак каквито бяхме, ил всинца да се изтребим! Не можем. Вече затлъстяхме и тлъстините си щадим…”