„АЗ СЪМ ЕДИН УМОРЕН ОПТИМИСТ…“
От книгата на Димитър Златев „Съжителство с ХХІ-ви век” - лирика (1), струи тревожно откровение. Съградено върху размисли за съдбата на България и нейните чеда. Отлетели по света като прокудено от родния праг, пръснато ято. „Изгнаници” ги нарича авторът, залутани по чужди държави.
Всъщност, тези му стихове са тътен от болезнената тема за емиграцията. Която, с непредсказуемата си последователност, обезлюдява страната и я лишава от младата й кръв. От надеждите за национално възраждане и възход.
Днес в бившите села, училища и домове, преди огласяни от детски смях, властва пустотата. В компанията на старостта, отчаянието, очевидната разруха. Авторът не политизира темата, която с необратимите си последици ще заема все по-голямо място в националната литература.
Не търси и причините за появата й в разединеното ни общество - те и така са ясни. Акцентът е поставен върху страданията на обикновения човек, лишен в безизходицата от своите най-близки. Той ги вижда и чува със средствата за съвременна комуникация, но не може да ги докосне. Да помилва внука, отнесъл кръвта на дедите в далечна Калифорния.
Много тъга има в тези произведения на Златев. Протест срещу социалните „експерименти”, за които никой преди не е предполагал. Разделящи деца от грохнали бащи и майки, вдигнали ръка за последен благослов. Дори тогава, принесени в жертва на самотата, те се молят младите филизи на рода да са добре.
Да стоят далеч от тях бедите и щастието да ги чака на незнаен кръстопът. Понякога в безсънните нощи лумва измамният огън на надеждата, че все някога ще се върнат. После угасва, ала искрите остават - завинаги. Или, до последния стон на сърцето:
И ще слушаме звучния хор на родопски щурчета,
и ще пием на билките росни целебния дъх…
Покрай теб ще възкръсне отново у мене момчето
по мечтата-пътека към някой приоблачен връх. „На далечния внук”
Много и все така значими са и останалите теми, включени в сборника. Ще го оприлича на родова библия, писана върху снагата на българската земя. Тук историята е вплетена в съвременността, интимно-изповедното: във въжделенията на човешкото множество.
С иносказателна градация кое е добро и значимо в хаоса на днешния ден. А още - къде е мястото на духовно извисената, мисловна личност. При мимолетната слава, или сред уюта на домашното огнище. До тихата красота на твоята доверчива, вече посивяла любов. С която, ръка за ръка, издържахте трудната проверка на времето. С длетото на умел резбар са запечатани дъхави картини от родния край.
Както отбелязва Драгомир Шопов - автор на увода, поетът е „верен на добрата, на изпитаната при различни условия традиционна вглъбеност, непретенциозна, но истинска, подхранвана от земята и небето на България, от дъха и ласката на мъдрата Родопа планина, от сиянието на Тракийската безбрежност”.
Над всичко споделено, като златноесенна дъга, припламва равносметката на твореца за неговия собствен живот - в реалността и в енигматичното бдение над белия лист. „Съжителство с ХХІ-ви век” е химн, продължаващ живота и във Вечността. Прочита на тази книга ни смирява и прави добри. Нещо, от което имаме нескрита потребност за себе си и за ближния до нашето рамо…
Смолян, изд. „Принта КОМ”, 2015 г.