Юлий Йорданов

Още в първите месеци след 10 ноември 1989 година в Лом гостува известният деец на българската историческа наука акад. Илчо Димитров. След лекцията, която изнесе пред обществеността, го поканих за интервю и той с удоволствие прие поканата ми.

Сред въпросите, които му зададох, беше и този: „До кога в историята на България ще съществуват бели петна?” Маститият учен се позамисли малко, погледна ме изпитателно и отговори: „Бели петна ще има до тогава, докато историята ни се пише не от хронисти, а от политици, навлекли тогите на историци!”

Струва ми се, че сред тези хронисти с пълно право можем да зачислим и нявгашния жител на някогашното село Голинци - разположило се на един хвърлей разстояние от Лом и точно поради тази причина станало квартал на този крайдунавски град - Коваленко Петков.

Но… кой е Коваленко Петков? Днешните поколения не го познават, а и няма как, защото той се е преселил в отвъдното малко след началото на шейсетте години на миналия век.

Коваленко Петков Филчев е роден на 17 януари 1880 година (стар стил) в с. Голинци, Ломско. Според историците Уляна Даракчийска - Георгиева - бивш директор на Регионалния исторически музей в Монтана и Йордан Герасимов - бивш директор на Териториалната дирекция на Държавния архив в областния град, данните за ранните години на семейството му са оскъдни. Баща му Петко Филчев е бил един от малкото грамотни хора в селото. Занимавал се е с търговия на зърнени храни.

Коваленко завършва началното си образование в село Голинци, а вече петнадесет годишен се записва ученик в четвърти клас на Врачанската мъжка гимназия. През 1896 и 1897 година е назначен за волнонаемен учител в родното си село, след което отново продължава образованието си във Враца.

Деяния в полза на обществото

Не само преди, но и след освобождението от османско владичество Лом си остава буден в културно отношение. Учителят от село Ярловица Григор Тодоров например, напуска своята престижна професия и дошъл в Лом, където се главил за шивач. През 1897 година той заедно с Коста Бакърджиев, Иван Маринов, Трифон Стоянов и Александър Николчов създава литературен кръжок за просвета чрез формите на организиране и изнасяне на вечеринки. На следващата година в него влиза и Коваленко Петков, който вече имал завършено петокласно образование и бил учител в Голинци.

В навечерието на 1 май 1899 година този кръжок полага основите на Социалдемократическата партия. „Често пъти хората от кръжока съчинявали номера за своята програма, като вземали някое събитие в селото или града, за да осмеят или разкритикуват. Това им навличало много беди. Заниманията на кръжока се провеждали в квартирата и работилницата на Григор Тодоров. Домът на този запален социалист се превръщал просто в клуб на партията - пише Петко Грънчаров в статията си „Работническият театър в Лом”, поместен в сборника „Сто години културен живот в Лом”.

За правилно ръководене на вечеринките и забавите била избрана така наречената „увеселителна комисия”, която проверявала програмите и тяхната художествена подготовка, и играела ролята на художествен съвет. Така например Коваленко Петков си спомня, че е репетирал пред комисията сатирично стихотворение със следното съдържание: „И конечно офицер съм/ благороден и велик./ На мундира съм служител -/ пазя светлия му лик./ Който не ме уважава, / той мундира ми петни,/ мойта сабя е готова/ люто да му отмъсти.

Подготвената програма била изнесена в наетото помещение - кръчмата на Киро Цинцарина, по-късно хан на поп Н. Пънтов, а сега „Винпром”. Тук била направена сце на, стените били окичени с портретите на Маркс, Енгелс, Карл Либкнехт, Август Бебел и др. Програмата започнала в 8 часа вечерта при препълнен салон. Изпълнителите били посрещнати с бурни ръкопляскания. Само Коваленко Петков бил изпратен с по-слаби ръкопляскания, заради сатирата му.

Така художествената работническа група нараснала и се оформила през 1904-1905 г. в постоянен работнически театър със следните артисти: Невена Табакова - артистка и декламаторка, Николинка Шукерова - артистка на хумористични роли, Коста Бакърджиев - добър декламатор, Коваленко Петков - артист, разказвач, декламатор и четец, Анка Младенова Алексиева, Никола Иванов, Никола Г. Недин, Димитър Петров, Атанас Абаджиев и др.”

Под силното влияние на учителите - социалисти Христо Д. Маджаров и Крум К. Пастърмаджиев, Коваленко Петков приема идеите и с готовност става член на Българската работническа социалдемократическа партия. Заради неговата предприета активизирана дейност той е избиран за делегат на два последователни нейни конгреси - осмия, състоял се през юли 1901 година в Плевен и деветия - през 1902 година във Велико Търново. След разцеплението на БРСДП мнозина от членовете на партията предприемат различни ходове. Петков обаче до края на живота си не променя политическата си ориентация, а си остава широк социалист.

Своите патила като социалдемократ Коваленко Петков описва в спомените си, съхранявани в Градския исторически музей в Лом. В тях между другото четем: „Оттук нататък да давам пояснения смятам за излишно, защото: 1. Знаят го всички етапи дейци живи и съвременниците другари, 2. Понеже съм се числил в редовете на широките (социалисти - бел. Ю.И.), сведенията ми не може да не бъдат едностранчиви, 3. От 9 септември 1944 г. до сега се чувствам много онеправдан. Макар че не съм напускал партията си, комунистите ме третират като фашист; през 1942, 1943 и 1944 г. бях назначен в общината като чиновник на дирекция хранизнос с 2000 лева заплата, плащана ми от дирекцията.

Получавах три години земеделска пенсия, а за 1948 година ми я отнеха, понеже не съм бил земеделец. Друго занятие нямам и сега не зная към коя професия да се причисля. На възраст съм 70-годишен. “

Ясно изразената му политическа ориентация и заеманата позиция, както и своеобразният му характер определят разразилите се по-нататъшни негови сложни взаимоотношения със „свои и чужди”. Гледан с подозрение и неодобрение от управляващите, той че то е отстраняван от работа.

Коваленко Петков влага много усърдие в обществената дейност. През 1898 година той е един от основателите на народното читалище „Събуждане” в Голинци. И четири десетилетия е председател на неговия управителен съвет. Като признание за всеотдайната му работа е провъзгласен за „почетен член” и „почетен председател” на читалището.

Онова, което го отличава от съселяните му е неговият бих го нарекъл особен характер. За тази си житейска черта Петков между другото пише: „…Ще изтъквам навсякъде моята глупост, която навсякъде ме е преследвала.” А на друго място „…тая пуста моя сурова натура…”

Независимо от тези си дертове, той е притежавал дар слово, което - особено писменото - го прави активен дописник на столичния и местния периодичен печат, където се изявява, подписвайки своите публикувани материали с псевдонимите: Бодлю, Пак Онъ, Завалията, Бодлю и Бодльо. За тези свои занимания Петков пише в спомените си: „През цялото фашистко управление само аз единствен от Голинци съм писал във в. „Север”, в. „Дунавска заря “, в. „Ломска дума”, в. „Народ” и в. “Стожер” против фашистките прояви в Лом и Голинци. Пазя днес всички мои писания и фейлетони. Тогава никой в Голинци не е смеял да прояви такава дейност. “

По-нататък Петков с горчивина характеризира състоянието си: „И днес, кога то е време да си отпочина и се порадвам на резултатите от дейността ми през 50-те години при сливането на тесни и широки (социалисти - бел. Ю.И.) мене не ме приемат. Искат сега да подам декларация да кандидатствам 3 години и тогава младежите, които аз съм учил на социализъм, да решават дали да ме приемат или не! Благодаря!”

Както се вижда нищо ново под слънцето! И тогава, и днес завистта, злобата и високомерието властват! И е много прав Коваленко Петков, който завършва спомените си така: „Не съм искал никаква държавна служба, не съм правил никакво оплакване, нито ще искам, нито ще пра вя. Оставам си на поста като войник! Когато се позамисля, смея се и сам се уподобявам на Ботьовия герой Неделко Пандурски. Кой е чел фейлетоните на Христо Ботев, той ще си спомни за емигрантина Неделко Пандурски в Букурещ. На същото дередже съм изпаднал и аз!”

В наши дни няма да е лошо мнозина да хванат томчето с публицистиката на Христо Ботев и послушат съвета на Коваленко Петков, за да видят що за герой е Неделко Пандурски. И като разберат тежненията от патилата му, да усетят, че той спокойно може да бъде причислен и като герои на нашето време. Впрочем, народът много точно го е казал „Завистта и злобата нямат почивен ден!” И тази истина е вековечна. Пък аз ще добавя: некадърниците завиждат, кадърните се доказват какво могат!

Краят на житейския път на Коваленко Петков завършва на 10 април 1962 година, когато той умира на 82-годишна възраст, оставяйки за поколенията два изключително интересни книжни документа - „Дневник от участието ми в Балканските войни (1912-1913 г.) и „Село Голинци, Ломска околия”.

„Човек умира, остава делото му” - отбелязва мъдрецът Лукреций. Скромна оценка за своя предшественик дават синовете на Коваленко - Любен и Петко, дъщерите Биляна, Янка, Мара, Надежда и Иванка, снахите Роза и Иванка, пишейки в некролога по повод смъртта му: „Животът ти бе изпълнен с много несгоди и трудности, които ти умело преодоляваше. С много сили и труд ти ни отгледа от малки и положи големи грижи да ни създадеш по-добър живот. Ние винаги ще помним твоята честност и грижи за нас.”

Читалището - радостта и мъката на Коваленко Петков

Нарекох така тази глава от моето изследване за възрожденеца от най-новата история на някогашното село Голинци Коваленко Петков и мисля, че не сгреших. А дали съм прав - нека читателят отсъди!

Мотивите за това заглавие могат да се извлекат от разсъжденията ми, след като обстойно се запознах с летописната книга на народното читалище „Събуждане 1898″ в днешния квартал Младеново. Още от нейната първа страни ца научаваме:,,На 1899 год. през коледните празници учителите в с. Голинци: Христо Димитров, Крум Пастърмаджиев и Анастасия Луканова от гр. Лом и селяните: Иван Станов от с. Алигина махала и Коваленко Петков от с. Голинци - първия писар в общинското управление, а втория ученик в пети клас в гр. Враца, дошел в отпуск, се наговориха да основат в селото читалище. “

„Наговореното” става реален факт на 1 януари 1899 година по стария стил, след като преди това всички те отиват в черквата в селото и след отпуск в нея, в килията разясняват на селяните значението и нуждата от читалище. Голинчаните, които присъстват на тази сбирка дават съгласието си то да бъде основано. След това те избират комисия от четирима души - Матей Върбанов, Алекси Младенчов, заедно с учителите Христо Димитров и Крум Пастърмаджиев, на които се възлага да изработят устава на читалището. Работата кипи с ускорени темпове и на 4 януари в училището е свикано общо събрание, което приема устава. Същия ден за членове за приети 76 членове.

Шест дни по-късно е свикано ново общо събрание, което избира настоятелство на читалището в състав: председател Матей Върбанов, подпредседател Крум Пастърмаджиев, касиер Георги п. Ангелов - кметът на селото, деловодител Боно Алексиев и библиотекар Иван Станов. За съветници са избрани Никола Първанов Кръчмарски, Христо Димитров и Дамян Митов Мустакерски. Гласувана е и контролна комисия, в която влизат Цено Савов от с. Толовица, Ангел М. Семков и Петко Пантов. Още на 1 февруари 1899 г. учителите изнасят първото си представление пред публиката, като показват комедиите „Сиромах Транчо” и „Чорбаджи Михалаки”.

Съгласно устава за читалищен празник е определен 1 май - деня на пророк Еремия. Той е честван с водосвет, сказка по проблемите на читалищното дело, изнесена в училището. На двора се извива кръшно нашенско хоро. Вечерта е дадено представление на комедиите „Тримата ефрейтори” и „Дай Петко”.

„При основаването на читалището селяните, ентусиазирани от говореното от учителите и като всяка нова работа, записаха се нови 76 членове, обаче хора стари - прости, слабограмотни и пр., този ентусиазъм постепенно изчезна и до м. ноември едва остават желаещи само 24 души.” - пише в летописа.

След една вечеринка на 7 ноември 1899 година така останалите членове решават да изберат ново настоятелство от по-интелигентни хора и то да се състои само от трима души, за да могат по-лесно да се събират на заседание. За председател е избран Коваленко Петков, за касиер - Ценко П. Кръчмарски и за деловодител Господин Иванов. Реорганизация се прави на 23 януари 1900 година, когато касиерът си подава оставката и на неговото място става Трифон Каменов.

Настъпва обтягане отношенията между кметството и читалището. Управниците забраняват то да се помещава в училището. Затова в продължение на три месеца - от 1 януари до 7 април 1900 година читалището се помещава в стая в къщата на Ангел Маринов, а след тази дата - в дома на Трифон Христов.

На следващата година длъжността деловодител се заема от Таси Трифонов. По неясни причини всички от читалищните членове обаче напускат институцията. Но, за да не се предизвика нейната смърт, съществуващият работнически кръжок „Братство” се закрива и неговите членове влизат в читалището.

В същото време Коваленко Петков и Боно Петков свалят от тавана на училището вехти дъски от счупени чинове и сковават шкаф, където подреждат книгите и вестниците. Поставят го в ъгъла на една от класните стаи. По-нататък съдбата на библиотечния шкаф е незавидна. Кметът научава за него и го изхвърля от стаята на двора, но Боно Петков го прибира в дома на Ефрем П. Караджов. През 1903 година шкафът е занесен в дома на Боно Петков, а от 1905 до 1908 година се съхранява в дюкяна на Коваленко Петков. Всъщност през тези години читалището на практика е ликвидирано и никой не се сеща за възобновяването му чак до септември 1908 година.

През 1902 година Семко Иванов е избран за председател на читалището, Коваленко Петков - за касиер, а Иван Станов - за деловодител. Но на 2 март Коваленко заминава войник и предава поста на Господин Иванов.

По инициатива на Коваленко Петков от името на бившето настоятелство малцина по-будни младежи възстановяват читалището. През 1908 година на 14 септември е свикано общо събрание от тричленна комисия: Коваленко Петков, Душко Монков и Апостол Младенов, които изработват и устава на читалището. Избрано е настоятелство в състав: председател Душко Монков, подпредседател Семко Иванов, касиер Господин Иванов и деловодител Апостол Младенов. От трима души е контролната комисия: Георги п. Ангелов, Асен П. Колчов и Господин Манойлов. В края на годината съставът на членовете е наброявал 27 души. На 6 септември 1909 година за деловодител бе избран Коваленко Петков, тъй като досегашният е преминал на служба в друго село.

Прави впечатление, че от основаването на читалището до 1910 година мнозина от членовете прекъсват членството си, освен Коваленко Петков. Неслучайно всички в селото го признават „почти за единствен крепител на читалището”, както е записано в летописната книга.

Катаклизмите в междуличностните отношения сред голинските привърженици на читалището довеждат до какви ли не маньоври, за да може то да бъде съхранено.

„Често пъти председателската, подпредседателската и касиерската длъжности се даваха на полуграмотни хора, а по някой път даже и деловодителската. Най-много се изостриха амбициите през 1909 г. и продължиха и през 1910 година и достигнаха до степен на лични оскърбления - четем в летописната книга. - Ето защо на 1 януари 1910 г. се избра настоятелство: председател Господин Манойлов, подпредседател Ангел П. Колчов, касиер Евтим Николов и деловодител Коваленко Петков.”

Три дни по-късно се прави нов избор, като на председателския пост застава Манойло Димитров, на подпредседателския - Душко Монков, на касиерския - Матей Ицов. Само Коваленко Петков запазва старата си длъжност. На 18 април 1910 година по заявление на членовете се свиква ново общо събрание, на което Александър Каменов е избран за секретар. „Стават дълги и широки разправии между обидени членове, докато най-после криво-лево се скрепва работата.”

Интересни мисли, коментиращи онова, което става, четем отново в летописната книга: „Каква полза за читалището и въобще за неговото просветно дело от това, че председателят му е Манойло Димитров и подпредседател Горан Иванов? Хора слабограмотни, непросветени, които нито четат, нито слушат! Те настойчиво се борят за длъжности, само от тщеславие, защото първият е писар в общината, а вторият - помощник - кмет. Но тази мания е почти във всички членове - да бъдат избирани в настоятелството - най-добре се схваща от Коваленко Петков, който сериозно повдигна въпроса в общото събрание да се гласува състава на настоятелството да е от 9 души и 3 за контролна комисия, като се избират и още толкова помощници, така че по този начин за няколко години поне читалището ще бъде гарантирано с 24 души редовни членове, иначе е невъзможно. “

През 1911 година за председател е из бран Манойло Димитров, подпредседател - Горан Иванов, касиер - Александър Каменов и деловодител - Коваленко Петков. В контролната комисия влизат Душко Монков, Александър Георгиев и Господин Иванов. „За да се види и потвърди лансира ната по-рано мисъл, че всички членове са кандидати за длъжности, считам за необходимо да посоча, че в този избор настоятелството е избрано така: председателят е избран с 4 гласа и по жребий, подпредседателят - с 3 и по жребий, а деловодителят - с 8 гласа и касиера - с 9 гласа. А присъствали са в общото събрание 15 членове” - е записал протоколчикът в Протокол № 1 от 16 януари 1911 година.

През същата тази година по инициатива на читалището в Сливен се свиква учредителен конгрес на всички читалища в България и културно-просветните дружества. От читалището в село Голинци са изпратени, за да присъстват Душко Монков, Коваленко Петков и Александър Георгиев.

На него се основава Съюзът на читалищата в България, в който като член влиза и Голинското. Известно разместване на пластовете в настоятелството забелязваме през 1912 година. За председател е избран Коваленко Петков, за подпредседател - Яким Йонов, за касиер Александър Каменов и за деловодител Боно Петков. В ревизионната комисия влизат Матей Ицов, Евтим Николов и Кирил Ангелов (по жребий).

Не спират междуособиците. Четем в летописната книга: „Бившият председател Манойло Димитров е изобличен като деятел против интереса на читалището и за това изключен, който пред едно общо събрание е признал грешките си и събранието му е опростило, като го е приело наново за член.”

На общо събрание, състояло се на 26 февруари 1913 година, е решено за увековечаване паметта на Евтим Николов и Господин Манойлов, загинали в Балканската и Междусъюзническата война, които са членове на читалището, да се сложат портретите им на видно място. Освен това Коваленко Петков е провъзгласен единодушно за почетен член на читалището, заради моралните му заслуги към него, «понеже от основаването му до днес той изключително го е крепил и вдъхновявал…»

Настъпилите усложнения в държавата, вследствие водените войни, читалището в Голинци не е в състояние на замразен, за да не кажа почти никакъв живот. Но група младежи от горните класове, живеещи в селото: Драгомир Коваленков, Димитър Георгиев, Георги Върбанов, Петко Мойсеев, Кито Димитров, Камен Ефремов, Асен Ангов и други, по подражание на своите бащи и близки продължават да работят в полза на читалището, за да се помни, че то е живо и не е загинало.

През 1919 година настоятелството е в състав: председател Коваленко Петков, подпредседател Горан Иванов, касиер Манойло Димитров и деловодител Боно Петков, а контролната комисия: Душко Монков, Александър Каменов и Анастас А. Попов. На своето общо събрание, състояло се на 17 февруари 1919 г., настоятелството провъзгласява за почетни членове Душко Монков, Александър Георгиев, Манойло Димитров и Манойло Савов. Съгласно устава те подаряват по 50 лева за читалището. На 15 май същото бе сторено и с Таси Н. Кръчмарски, който пък подарява 100 лева.

През 1920 година младежи - повечето читалищни членове - основават селото театрална дружба. Може да се каже, че с нея читалищното настоятелство е изпитало големи затруднения и борби. Нейните основатели са „млади момчета - ученици, неопитни, прости и непокорливи. Тя създаде на настоятелството много неприятности, но то е съумяло пак да излезе победител в борбата, защото младежите се държаха и заяждаха за глупави и необмислени работи, които само течение на времето, от само себе си се изпариха.”

На 16 май тържествено се освещава вдигнатият в центъра на селото войнишки паметник в чест на голинчаните, загинали по време на Балканската и Междусъюзническата война.

През 1921 и 1922 година Коваленко Петков е председател на читалището, който на всяко общо събрание изтъква незаинтересоваността на членовете и „тяхната алчност за незаслужени длъжности в управата на читалището. Затова към края на тая (1922 - бел. Ю.Й.) година се забелязва едно брожение против него и деловодителя Боно Петков, и тайно се подвежда кампания против настоятелството и главно против Коваленко Петков, Боно Петков и Таси Н. Кръчмарски, защото били социалисти; че само те не са които могат да управляват читалището; че те насаждали партизанство; че те изключвали членове - свои противници, макар и редовни, а фаворизирали техните приятели, макар и нередовни и т.н. .”

Затова на годишното събрание, състояло се на 18 март 1923 година, не се приема да го ръководи председателят, а се избира Анастас А. Попов. Той апелира събранието да приеме за редовни всички изключени през последните 5-6 години членове. След това председателят Коваленко Петков прочита отчета за 1922 година, одобрен и приет от присъстващите чле нове на събранието.
Общото събрание на 17 февруари 1924 година след известни катаклизми от компрометиращ характер избира според новия устав, предложен от Върховния читалищен съюз, настоятелство с председател Коваленко Петков.

Той е преизбран и на годишното събрание на 19 януари 1925 година, а на поредния читалищен конгрес, състоял се на 29 ноември, е изпратен за делегат. Същото се повтаря и на общото събрание на 14 февруари 1926 година. Петков представя читалището на бенефиса в чест на 20-годишната литературно-хумо ристична дейност на ломчанина Александър Симеонов - Верин, състоял се в Лом на 12 март 1927 година. На 21 април читалищният член, учителят Кирил Александров встъпва в свещенически сан и при тържественото му посрещане в Голинци от името на читалището поздравление поднася Коваленко Петков. Последният е преизбран за председател на читалището през 1927, 1928, 1929, 1930, 1931, 1932 и 1933 година.

На 10 март 1933 година председателят си подава оставката и на неговото място е избран Серафим А. Семков. Със съвсем неоснователни мотиви новото настоятелство с протоколно решение изключва Коваленко Петков, абстрахирайки се от факта, че той е почетен член, като по този начин си присвоява правото да изключва такива заслужили личности. След изключването му обаче, почти всички настоятели - без един от тях - се извиняват поединично на Петков, че „уж не били съгласни, но другите решили, а в протокола личи, че са подписали всички без никакви възражения, освен Камен Петков…”

На 22 март 1936 година по време на общото събрание читалищни членове, поддържани от председателя на настоятелството Серафим А. Семков, повдигат въпроса за приемане Коваленко Петков за член на читалището, тъй като през 1933 година неправилно е изключен. В протокола четем: „…приема се за член Коваленко Петков по искане на събранието.” Фактът достатъчно красноречиво говори, че цялото събрание е поискало това приемане. Нещо повече - общото събрание одобрява предложението на настоятелството да бъдат изработени със средства на читалището и поставени портретите на Коваленко Петков и на Архангел Дамянов. Две години по-късно на първия отново е гласувано доверието да оглавява читалищното настоятелство. Същата година той е избран и за делегат на конгреса на Съюза на читалищата.

През 1939 година Петков отново е преизбран за председател. На 14 януари със скромно тържество се отбелязва 40-годишнината на читалището. По предложение на водещия тържеството Благой Тасов се отдава заслужена почит към Коваленко Петков, който е провъзгласен за почетен председател, „поради големите му заслуги за читалището и като единствен виновник, щото читалището ни днес да е на това положение. Той е основател и постоянен вдъхновител през целия му 40-годишен живот. Същият е бил 22 години председател на читалището.”

Една година по-късно, т.е. през 1941 година, Коваленко Петков отново оглавява читалищното настоятелство. На 9 март общото събрание избира културно-просветен комитет: Серафим А. Семков, Коваленко Петков, Георги Върбанов и Камен Петков. На състоялия се на 29 март 1942 година в Лом околийски читалищен събор голинското читалище се представлява от Коваленко Петков, Кирил Георгиев и Георги Върбанов. И през следващата година Петков председателства настоятелството.

И… ето нов парадокс :„Поради това, че членовете от настоятелството Коваленко Петков, Аспарух Ценков и Камен Петков се ползват от общинското управление като политически неблагонадеждни, съгласно закона за народните читалища същите лица трябва да бъдат заменени с подгласници, избрани от общото събрание.”

По тази причина те биват освободени от настоятелството. Но през следващата година Коваленко Петков е избран за член на настоятелството.

Настъпилите промени на 9 септември 1944 година не внасят нищо ново в обществената и културната деятелност на Коваленко Петков. За кой ли път се повтарят историите с него, станали преди тази дата. Изключение прави онзи момент, в който общото събрание на читалището го избира в комисията в състав: Кирил Русев, Коваленко Петков и Здравко Г. Кръчмарски. На нея е възложено „да подготви сборник и други работи около отпразнуването на 1 януари 1940 година 50-годишнината на читалището.”

И във война, и в мир - с перото в ръка

Всъщност дневникът на мобилизирания в първа армия, 13-а рота, 47-и пехотен полк, 10-а дивизия Коваленко Петков, представлява непретенцио¬зен и откровен разказ за Балканските войни и пътя, извървян от един обикновен войник. Авторът педантично отбелязва ежедневните преходи и споменава селищата, и местностите, през които преминава.

Интерес предизвиква моментът, в който Петков научава за обявената през есента на 1912 година война. За него авторът пише в дневника си: „Струва ми се, че бе на 13 или 14 септември 1912 г., когато прочетох една уводна статия във вестник „Народ”, орган на Обединената социалдемократическа партия, от която статия съвсем се убедих, че войната с Турция е неизбежна. По онова време вярвах напълно само на него вестник и макар че бях уверен сто на сто, че ще има война, все таки не се плашех много. Това е лесно обяснимо, понеже не можех да си представя, що е това война и с какво е съпроводена тя.”

Много страници авторът отделя на разположението на бойните единици и техните действия, за фронта при Чаталджа и движението на бойните части, изхранването и здравословното състояние на войниците и конете, метеорологичните условия и други подробности. Описаните до най-малки детайли случки и събития за хода на военните действия, за отношенията между войниците и началството им, войската и населението дават възможност да се почувства войната не само като политическо и батално събитие, а преди всичко като неповторимо психологическо изживяване. Разказът носи в себе си трудно доловимия другаде „дух на времето и колорит на епохата”. Естествено, както е и в други подобни документи, и дневникът на Коваленко Петков отразява субективни пристрастия и предпочитания.

За отбелязване е, че съхраняваният в отдел Държавен архив на дирекция “Регионален държавен архив” в Монтана, дневник съдържа 103 листа от ученическа тетрадка с карирани листа и картонена обложка. Впечатли ме добре обработеният почерк на автора и направените на правилен книжовен език записки, които са писани явно след войните на базата на старателно водени бележки в хода на бойните действия. Те носят белега на граматическите особености на онова време. Всичко това недвусмислено говори за притежаваната от Петков добра езикова култура и интелект. Несъмнено той се е ръководил от максимата, че трябва да знаем нашето минало, да го издирваме, да знаем и настоящето, за да можем да съдим и оправдаваме бъдещето си.

Другият книжовен документ по същество е написаната и издадена историята на родното си село. За нея тогавашният секретар на Народния съвет в село Младеново Здравко Г. Кръчмарски, пише на 23 септември 1948 год.:

„Предлаганата история на с. Младеново, Ломско, от нашия съселянин Коваленко Петков Филчев - един измежду възрастните наши съселяни - е труд, който заслужава да бъде прочетен от всички грамотни жители на селото ни, а заслужава да го четат и въобще интелигентните наши сънародници. В тая история е дадено описание на развитие на селото ни до днешно време. Като я чете човек, може мислено само да се върне назад в живота и да си представи как са живели нашите деди и прадеди, когато са се осветявали с фитиля и са спали на рогозки, на леса и пр., когато са правили сметките си на робоши и да сравни онова време с днешното време на електрическото осветление и сегашната култура в селото. Най-интересното е, че от тая история проличава основната мисъл: стопанските промени на материалните отношения в живота тласкат, създават и променят човешката култура. Съобразно своята култура, авторът е отразил правдиво явленията в развитието на селото ни…”

За мотивите и всичко съпътствало написването на „Село Голинци, Ломска околия” Коваленко Петков отбелязва: „Всеки предмет, всеки Балкан и всяко събитие имат своята история. За съжаление е, че до днес няма никъде записано нито две думи за историята на селото ни. Толкова по-труд но е сега да се напише такава, защото всичко трябва да се гради върху легенди и заключения, а известно е, че в говореното може да има измислици, защото думите отлитат, а само написаното остава. Нагърбих се с тая тежка задача да напиша нещо като история на селото с надежда, че ще ми бъде простено, ако не мога поне да подражавам на писателя - историк, който би написал пълна и завършена история на селото ни. Ползвал съм се от лични наблюдения, разпит на стари хора, откъслечни записки по църковните книги, пак от стари хора, а колкото до по-важните исторически събития за Ломска околия и Врачанския окръг - от книгите „Лом града и околията” - 1927 год. на г-н Д. Н. Попов и „Историята на гр. Видин” от г-н Д. Цухлев. “

Оценката на времето

Оценявайки от днешни позиции стореното от Коваленко Петков, можем да кажем, че навсякъде, където е обърнал погледа си авторът, е своеобразен разказ за отделната личност или за един конкретен момент, за една фаза от историческия процес или за определено събитие от социокултурния живот на нашите сънародници.
Различните сюжети фиксират душевните настроения на героите, техните взаимоотношения с времето и неговите предложения за бит, реализация и диалогизъм. Двата писмени документа впечатляват с духа на времето, който се е запечатал върху тях и чрез тях намира начин да комуникира с нашето съвремие.

Послеслов

Тъкмо сложих точката на книгата „Коваленко Петков - хронистът на Голинци” и реших да си отдъхна, но… все нещо отвътре ме чоплеше и не ми даваше покой. И… де да зная как се сетих една мисъл на широко популярния писател Ханс Кристиян Андерсен: „С мощни криле се носи геният на историята през годините и столетията - утешава, ободрява, пробужда размисъл и милосърдие в човешките сърца, и винаги чертае върху черното платно на мрака лъчезарните образи на ония, които вървят по трънливия път на славата. И тоя път не свършва както в приказката с благополучие и блясък тук, на земята. Той минава отвъд синура на земния живот и се губи далече… в пространството и във вечността.”

Имам усещането, че тази мисъл е породена от житието-битието Коваленково, макар да съм убеден в липсата на познанство между двамата.

Както виждаш, читателю, рових се в историята. Доста прах изгълтах по архивите. След това писах тези редове. Сега, като сложа на анализ всичко, бях определил Петков като своеобразен катализатор, държащ бодър духа български. И струва ми се, че не съм сгрешил, защото при него нещата са вървели някак от самосебе си. Може би такава е неговата орис. Даже имам чувството, че този човек с битието си, с харизмата си, с количеството сиво вещество, вместено в черепната му кухина, е предопределен да носи точно такива качества.

А, ти, как мислиш, читателю?