Милена Обретенова

Отново получих четворка по български език.
Признавам си, написах домашното на сина си. Резюме на даден текст.
… Напълно „педагогично” първо „прочитам конското” на наследника си, който ме моли за помощ, а после… все пак се захващам за работа (къде ще ида?!). Две странички, казвам си, колко е… Пийвам си от кафенцето в мрачната октомврийска вечер, чета текста и ми е едно такова комфортно-домашно, спокойно-омиротворено… до мига, в който разбирам, че нищо не разбирам.

Запалвам цигара за концентрация и за задържане на позитивния настрой. Един текст от учебник, какво ми става! Нищо. Просто не разбирам прочетеното. От комфорта вече няма и следа. Втора цигара… и отново не схващам нищо.

Сега вече се отнасям сериозно към въпроса.

Тренираният ми филологически мозък изпада в интелектуален гърч:
Изречение от 15 реда в учебника във формат А-4. Чета за „конвенционално-рицарското обкръжение”, за „крехко чупливия и покрит с прах апарат от кулиси на романовата литература”, за „богатството от романови реминисценции”, за „фантазния свят”… Имената на Дон Кихот и Санчо Панса не виждам.

Цигарите вече не са за концентрация, а за укротяване на яростта.

Цигарите не помагат, само подсилват горчилката на мислите ми.

Следва естественото примирение като следствие от разсъжденията за моралните категории… А те са отговор на един-едничък въпрос: Защо?

Защо авторът на учебника е включил въпросната критична статия в учебник за Х клас - да приобщи децата към вечното, класиката, или да ги отврати завинаги? Не ми се коментира, след като в превода, също негово дело, чета за романови мотиви (Как да не възкликнеш: „Език свещен…”).

Защо учителката по български език, при наличието на няколко статии по темата, избира именно тази, неразбираемата? Не ми се коментира, че десетокласниците на този етап нямат понятие от рицарски роман и дори не са изучавали и без това оскъдната (205 думи в учебника, в това число предлозите и съюзите!) биография на Сервантес.

От конкретните „Защо?” минавам към по-общите. Отново обаче „Защо?”
Защо се подиграваме с децата си? Защо ги комплексираме? За да говорим след това с важен възмутено-примирен вид за поколението, което едва ли не е за боклука? За кого говорим? За моите деца, за неговите и нейните, за техните - за нашите деца!

Учебник - отбий-номер, но срещу хонорар; учител - отбий-номер, но срещу заплата; общество и държава - отбий-номер (само по отбий-номер закони), но с очакване за добри специалисти. При това морални. При това многобройни. Човеколюбиви. Обичливи. Трудолюбиви. Справедливи. Отзивчиви. Ангелоподобни. На всичкото отгоре и патриоти (за да останат при нас, техните „творци”).

Искаме от тях много, а на практика тиражираме единствено циници.

Цинизмът под формата на елементарна вулгарност, заливаща ни ежедневно и повсеместно, е отвратителен, болезнен понякога, но не и страшен. Можем дори да си изградим стена срещу него, създавайки свой собствен свят, своя интелектуална среда. Цинизмът не е опасен, когато успеем да го игнорираме.

Дааа, не е страшен цинизмът на простака.

Но този първичен цинизъм е само върхът на айсберга.

По принцип моралният кодекс на човечеството е заложен в 10-те божи заповеди. Безспорно е, че нарушителите им подлежат на наказание. Така се постъпва открай време с откровените престъпници, чиято „порода” често е отпечатана на физиономиите им. Тези хора обаче са по-малкото зло.

По-страшна е другата категория. Обикновено добре облечени, добре възпитани, добре образовани. В последните години дори ходещи на църква. Хора, за които цинизмът без цинизми е житейска философия, изразена в лицемерие и лъжи, в пропастта между думи и дела. Най-изкристализиралата форма на цинизъм е тази - на пренебрежението към моралните норми и човешките закони и съпътстващото го чувство за безнаказаност. Дааа, страшен е цинизмът на непростака.

Цинизъм е да ядеш от хляба на ближния си и да го предадеш. Ясно е, визирам Юда.

Цинизъм е да позираш за снимка с детенце, а да унищожаваш цели народи. „На кадър” в случая е Хитлер.

Цинизъм е да разказваш за менюто на защитените мечки в Родопите по телевизията, докато част от зрителите не могат да заспят от глад.

Цинизъм е да защитаваш вдигането на цената на тока, когато заплатата ти е над осем бона.

Цинизъм е да скриеш откритото през 1969 година лекарство срещу рака, за да могат да печелят шепа хора от фармацевтичните компании за сметка на полуживота в мъки на милиони.

Цинизмът като че ли стана световен закон.

За жалост, това е единственият спазван закон у нас.

Действията на властимащите циници предопределят съдбата на всички останали. Цинизмът като крах на илюзиите се настанява и сред тях. При част от хората се превръща в модел на поведение, в оригиналничене и демонстрация на независимост под формата на „непукизъм”. На практика обаче това е викът на омерзената от реалността душ?, протестът на безсилието.

Омерзените се превръщат в циници, почти простаци.

Останалите управлявани, по-адаптивните, макар и също омерзени, копират печелившия модел на силните на деня.

Адаптивните също се превръщат в циници, простако-непростаци.

И така, кръгът се затваря. Общество от различни категории циници…

… А къде останаха децата ни?

Те неусетно порастват в сянката на нашия цинизъм и акселеративно го попиват.

А между другото са на училище. Наши по-малки копия с по-големи перспективи. Бездушни като нас. Ограничени… естествено, че като нас. А ние искаме от тях! Чакаме от тях, от тези, които храним единствено с цинизъм. От тях, които вкарваме в циничния кръг на нашия живот.

…И тази вечер съм на цигари. За концентрация. Заради четворката си на домашното. Моят кандидат-циник вече дори и не се възмущава. Още малко и няма да бъде „кандидат”. Неговото спокойствие се предава и на мен. След поредната цигара дори стигам до извода, че някак си е неприлично да не се радвам на четворката… Осъзнавам, че и аз най-после поемам към вътрешността на кръга. А то какво беше доскоро - вървях единствено по окръжността, където са силни центробежните сили… Ще се интегрирам поне… Край, ставам като другите - циник по неволя. Почиствам пепелника - какво толкова има за умуване!…

Но изведнъж…

О, Боже! Обществото ни да, но човешкият живот не е окръжност или кръг. Той е като онези диаграми, започващи и завършващи (въпреки огромните амплитуди) неизменно на нула. Цинични към децата си, стартиращи от нулата, какво да очакваме от тях, когато ние доближим финалната си нула? Ами сега?

Сядам. Нужна ми е цигара.

Отново получих четворка по български език. И мисля за моето дете, за неговото и нейното, за техните - за нашите деца…

30.10.2014
В. Търново