Иван Д. Христов

Наваля сняг до коляно и севернякът навя дълбоки преспи. Село замря и се сгуши в пазвите на планината като премръзнало куче. По пътищата не се мяркаше жива душа.
Стоях си в къщи, греех се на печката и тъкмо полегнах да дремна малко, чух че кучето ми залая на двора. Снегът по стълбата взе да поскръцва под тежестта на нечие тяло. Почука се силно с юмрук на вратата. Без да дочака поканата ми в стаята нахълта съседа Стоян, преметнал ловджийската си пушка на рамо. Той избърса заскрежените си очила, изтупа снега от обувките на килима, надвеси се над мене и ме задърпа от леглото:
- Илия, какво си се излегнал посред бял ден. Ставай! Не виждаш ли, че има таф само за лисици. Сега лисицата лесно се бие.
Аз съм като навита пружина. Облякох се набързо, взех пушката и излязохме навън. Стоян се отби през тях да вземе едно въже, с което да влачим умряла овца от стопанския двор. Ветеринарният техник му я бе дал за примамка на лисиците.
- В събота вечер - разправя ми по пътя Стоян - ще спим на къшлата. За какво ни е да правим чакало за лисици, като си имаме готово? Тогава ще занесем там и моя герест петел.
- За какво ти е потрябвал жив петел - му викам.
- Илия, гледам те оперен човек си, - казва - а не си запознат с новите начини на ловуване.
Стоян продължи да ми разказва какво прочел наскоро във вестника. В някое си село, пишело в него, местните ловджии открили нов начин за примамка на лисици и диви котки. Те записвали на магнет крясъците на хванат заек и кокошки. След това заставали на пусия в гората и пускали силно магнетофона. Лисицата щом чуела крякането на кокошките и пищенето на заека, излизала от леговището да нападне жертвата. Добре прикритите ловци само чакали тя да ги приближи, за да й светят маслото.
- Ние - покашля се Стоян - ще опитаме без техника, а с жив петел.
- Ами да опитаме - съгласих се аз.
Тръгнахме към отсрещния хълм, в чието подножие, до самата река, се намираше стара и изоставена къшла. Дълбокият сняг затрудняваше ходенето, а дърпаната от нас умряла овца заличаваше следите ни. Все пак ни беше по-леко. Друг път умряло магаре сме влачили за примамка на лисиците.
Минахме през един заскрежен храсталак за по-напряко. Анораците ни станаха на тенекии от студа. Как да е стигнахме до къшлата. На ливадата пред нея имаше голямо орехово дърво, за което завързахме с тел умрялата овца. След това Стоян бръкна в раницата, извади препечен хляб и почна да го разхвърля по снега. Извади и една солена скумрия, наряза я с ножчето и разхвърли парчетата наоколо.
- Стига си зеносвал яденето - му рекох.
- Лисицата - вика Стоян - е голям дявол. Ама и ние не падаме по-долу. Ще я нащървим хубаво, а като донесем петела ще видиш каква работа ще направим.
Сторихме това, за което бяхме дошли на къшлата. Оставаше само лисиците да се нащървят. Прибрахме се в село посинели от студ.
В събота още преди да се здрачи, напълнихме раниците с ядене, взехме по едно одеяло и нарамихме пушките. Пъхнахме в един сандък Стояновият герест петел и тръгнахме да чуваме за лисици на къшлата.
Още с пристигането видяхме, че навсякъде около нея е отъпкано, като че ли на цяло село кучета са били там. От овцата нямаше никаква следа.
Взехме да хвърляме нова стръв за лисиците и видяхме, че наоколо снега леко розовее. Погледнах към Стоян. На него това не му беше направило впечатление.
- Не виждаш ли, - викам - че снега е нещо оцветен?
- Не чу ли - отговаря ми той - какво предаде снощи метеоролога по телевизията?
- Какво е предал? - свих недоумяващо рамене.
- Как какво? От Сахара силна буря е навяла облаци от пустинен пясък и за това е такъв снега.
- Дали - викам - този сняг няма да обърка лисиците.
- Няма да ги обърка - уверено рече Стоян. - Те лисиците не са дотам хитри, та такова нещо да ги обърка.
Влезнахме в къшлата. Вътре имаше останало старо сено, а от малкото счупено прозорче щеше да наблюдаваме какво става навън. Захлупихме петела със сандъка и решихме да полегнем. Постлахме едното одеяло върху сеното, а с другото се завихме. Пушките оставихме отстрани до нас, за да ни са под ръка.
По едно време Стоян заспа и захърка все едно, че бичише дъски. щом го побутна леко и спира. Към полунощ ме унесе дрямка, ама съседа оставя ли ме да дремна. Сбутах го по-силно и той скочи като опарен. Извика само: „Къде е?” Грабна пушката, изтича до прозорчето и едва го склоних да не гърми сачмите на вятъра.
Преваляше вече полунощ и решихме да бодуваме. Петелът мълчеше под сандъка като заклан. Не знам дали от студа или от това, че нямаше около него кокошки да се перчи, но герестият не изкукурига нито веднъж. Започнахме да го ръгаме отвън с пръчки и да удряме с прикладите по сандъка - пак нищо. Все едно, че беше онемял.
Не щеш ли по едно време в снега под ореха, ни се мярнаха силуетите на две лисици. Взехме ги на мушка, но за беда точно в тоя момент проклетият петел взе да кукурига. Вместо да привлече лисиците към къшлата, видяхме само как сенките им изчезнаха светкавично в отсрещното дере. Изгърмяхме след тях пушките си, колкото да спрем кукуригането на петела.
На сутринта не ни оставаше нищо друго освен да върнем обратно петела, чиято присъда бе вече прочетена. Стоян люто се закани на герестия да отсече главата му на дръвника, веднага щом се прибере вкъщи.